За приятелствата и предателствата...

Много задружно и много голямо семейство бяхме. Майка ми, баща ми, дядо ми, сестрата на дядо ми, която всъщност ми е баба и на която аз съм кръстена - Жана. Всичките ми баби и дядовци живяха до дълбока старост. Баба Жана или леля ми Жана умря на 101 години. Бях тогава артистка в Бургас и получих телеграма от лудия си брат, която гласеше следното: "Колкото и да е невероятно, баба Жана умря." И аз получих телеграмата в театъра и разбира се се разсмях, защото такава идиотскта телеграма да получиш... Всички питат: Защосе смееш, бе? Защо се смееш? Викам, баба ми умря и се кикотя като луда. Беше ужасно.

Днес от всички тези хора ми е останала само леля Адриана .....

Много бели правех аз

Иван, брат ми, беше много по-добър и аз го командвах. И винаги аз се налагах. Докато станахме13-14 годишни и аз вече започнах да въртя опашка нагоре-надолу, на кънки да ходя. И искам без него. И той тогава започна страхотно да издевателства над мен: ще кажа на мама, ще кажа на мама къде ходиш. И тогавна започна страхотно той да ми са налага.

Много съм си фантазирала

За какво ли не! Аз съм мечтаела да бъда страхотен селски работник, например. Защото в Костенец ходехме често и много дружеме със селските деца. Виждах се на пълна кола със сено как прехвърлям сено и каква съм такава СТРАХОООТНА! Как знам да яздя, как карам каруци.

В Костенец имахме един пазач дядо Христо, когото толкова обичах... и баба Тина. Те живееха в нашата вила в Костенец целогодишно. И мама и татко искаха да ходят на ескурзии. Как мразех! Как мрааазех! Иван обичаше, аз- не! И като ни потътрят... И дядо Христо все ми викаше: Нищо чедо, фани се за потурите ми. И аз се хвана за потурите му и той ме влачи по баирите нагоре-надолу. Но не ме пускаха да си остана вкъщи, защото ме мързяло. Както ми мързи и досега.

Когато дойде 9-ти ние бяхме евакуирани още заради бомбардировките. Бяхме 12-13 годишни и

тичахме да видим партизаните.

Кой е знаел какво ще ни дойде до главата?! Един прекрасен ден арестуваха баща ни. И останхме сами. Той беше екперт по тютюни. Като излезе от затвора, стана хамалин на гара Искър и пренасяяше галоши, горкичкия. Денем пренасяше галоши, а вечер се връщаше от гара Искър и свиреше на цигулка, а мама свиреше на пианото. Как мразехме с Иван. Циии-звиии, като застържат в съседната стая. Баща ми свиреше по-хубаво на цигулка, мама по-лошо. И все ѝ се караше. И тя кльофка, кльофка, горката след него. А ние - аааа - аман вече с тези цигулки! Имаше една соната от Хайдн, която и сега мога да изпея, която толкова пъти повтаряха.

Много бързо пуснаха татко от затвора.

Оправдаха го още 45-та година. Баща ми, разбира се, беше готов винаги с едно куфарче за Белене. И една вечер се звъни вкъщи. Просто ужас! Излиза мама и двама левенти на вратата: Другарят Стоянович. Ужас! И казват: утре в десет часа да се появите в Българския тютюнев монопол. Оказа се, че тези шефове негови, които са били от Германия, за които той работеше, беше генерален директор тук. Идват тук и го търсят него, защото е наистина много добър специалист. И казват, че няма да водят преговори без него. И стана инспектор. В тези най-страшни години, винаги с един придружител, пътуваше в чужбина - другарят Веселинов, всички го знаехме. Знаехме просто кой го дебне непрекъснато. И когато подготвиха вече някой друг на мястото на баща ми, веднага го изхвърлиха. И той се пенсионира като касиер ли, какво...

Тогава другарят Веселинов му се обади и каза: нали знаеш, че аз те дебнех?

Как да не знам, бе! Ти да не си луд?! И тук, в "Стадион", си пиеха виното вечерно време и се сприятелиха страшно.

Най добрата ми приятелка от детство е Леда Тасева

Ето един много сладък случай. Ние се запознахме на кънки, на Ариана. И си тръгваме заедно и тя ме пита: какво работи баща ти? И аз викам: ами баща ми е директор в една фирма. А твоя какво работи? - Моят е директор на една гора. Баща ѝ беше лесничей. Абе и нейният да е директор! И нашите питат: каква е сега тази Леда? Татко ѝ какво работи? Викам: той е директор на една гора! На осем години съм... Смях беше вкъщи голям. И така... Леда си ми остана до края на дните си.

Още една приятелка имам, която сега живее в Австрия, Сашка. Любовчийки и двете страхотни... Баща ѝ беше страшно строг и много по-богат от нас. Имаха и кола и кабриолет с кон. Те живееха на "Раковска" и "Патриарх Евтимий", отгоре като се зададе кабриолета, значи Сашка е наказана за нещо. Тя умииираше от срам с кабриолет да я водят на училище. Това беше нейното унижение, нейното наказание. И аз като луда, ж-ж-ж с колелото да не би да ме качат и мен. Обаче той ме настигаше и: Качвай се! Качвай се! И така.

Аз пеех много хубаво

Има една чудесна актриса Лина Бояджиева , с която започнахме да пеем руски песни по читалища, за да изкараме някой лев. И една вечер бях в ресторант "Биад" и нали знаеш, София е село, в едни среди движехме... Пейте, пейте, пейте! И запях аз. И тогава дойдоха Сърчо и Антон Маринович, които не познавах и ме поканиха за един филм - " Утро над родината", един от първите филми. И... искаш ли да участваш? И аз - как да не искам?! "Свири хармониико, свири"... е от този филм. Нашите бяха много близки със Сърчаджиеви. Той дойде вкъщи и ме измоли. Бяха едни божествени два месеца в Киноцентъра - Калоянчев, Люба Алексиева, Любчо Кабакчиев, Жени Божинова, Апостол Карамитев, Леда Тасева... Абе страхотна компания! Една веселия безподобна.

И там вече на мен ми "хвръкна чивията". Леда се залюби със Сърчо. Аз започнах непрекъснато да ходя във ВИТИЗ. И тогава срещнах аз Кръстьо Мирски, първия си мъж.

И така се захласнах по него,

ама так се захласнах наистина! Сигурно в началото съм била и много поласкана, че този страхотен човек ме хареса. Ама той ме хареса, подгони ме просто. Но после много се влюбих в него. Беше изключително умен, ерудиран театрал, какъвто просто не можеш да си представиш, с гигантско чувство за хумор.

И се оженихме с Кръстьо просто от улицата. На булевард "Дондуков", пред бившия Младежки театър имаше някакъв съвет. И той вика: я влизай да се оженим! Абсолютно непознати са ни свидетелите. Аз се обадих на мама по телефона. Тя щеше да припадне.

Кръстьо ми изневеряваше. Обожаваше ме, обичаше ме страшно и ми изневеряваше. А аз съм дълбоко неревнива. Това ме е много спасявало в живота. И някак си душата ми го разбра. Разбираш ли, той има нужда от нещо друго, по-порочно или... И не му правех скандали, от което той беше по-тре-сен и неговата любов стана още по-голяма към мен. Имахме страхотно силна връзка. Но... влюбих се, изневерих му на шестата година. До смъртта му не разбрах дали той е знаел... Но все пак това стана повод за развода ни.

Знаеш ли какво? Аз съм много доверчива.

И съм допускала всякакви хора до себе си. Затова съм преживяла доволно много предателства, обаче това никак не ми е навредило на доверчивостта. Което Кръстьо го дразнеше страхооотно. Вика: какъв си човек, бе?! Как е възможно? Дойде тази, онази от театъра. Жаненце, миличка, кажи му да ми даде тази роля! А всички тези, когато се разведох, не ме познаваха. Колко прав излезе! Сега, когато станах възрастна, понякога си мисля: колко отдавна това Кръстьо ми го е казал, колко това съм го видяла у Кръстьо. Светове ми е разкрил! Страхотно му дължа!

Животът ми се преобърна

след развода с Кръстьо. Много хора, които се умилкваха около мен, изчезнаха. Изведнъж - няма никой. Тогава разбрах кои са ми истинските приятели - тези, които останаха около мен.

Разпределиха ме в Бургас. Обожавам Бургас. намирам, че това е един от най-прекрасните градове в България с най-прекрасната и чувствителна публика. Оттам дръпнах аз. За да мога с досието, което имах и с политическото положение в което бях, да ме вземат в София. Без да съм вече жена на Кръстьо Мирски... Нали разбираш...

Тръгнаха две или три комисии из цяла България да издирват артисти за Младежкия театър. И едната успя да ме гледа в хубава роля, разбира се. Играех в "Иркутска история". Двете с Леда играехме тогава. В пиесата имаше хор като в антична драма. И Леда пишеше стихове на Николай Бинев:

" Здрасти Нико,
здрасти Лай,
здрасти скъпи Николай.
Аз играя част от хор, съдба лиха,
тих позор.
В роля главна се наложи
Жана да се поизложи."

До днес ги помня тези глупости. Само да има рима... такива глупости пишеше... Аз имах магнетофон, МАМБО един, такъв куфар страхотен. Абе луда жена беше. Толкова беше прекрасна! " А на Жана магнетофа свири да заври картофа..."

Ти само слушай какви глупости... Тя беше толкова смешна жена.

И дойдох в София. Като започнаха репетициите в Младежкия театър и какво разочарование... Не мога да ти опиша. Ох, имам запис, ох защо не свършваме?! Един часа е! Защо не свършваме? В Бургас никой не гледаше работно време там. А се работеше зверски! Но беше радост. И си казвам, Боже, какво чиновничество, какъв ужас, какво е това...

И вече не мога да кажа, че ми е вървяло така щастливо, както в Бургас. Не! Там не влизах от роля в роля. Имам много здраве! Нищо подобно. Но общо взето трябва да кажа, че колкото роли съм играла, съм играла все хубави, все централни.

И знаеш ли, много обичам последната си роля. Играех една съветска надзирателка в концлагер. Много зла, зловеща просто. За първи път ми се случваше такова чудо да играя. Защото иначе все хубавици и сладури играех.

И с това приключи театъра.

И най-странното от всички, че като идваше думата за пенсиониране, си казвах "Сигурно на 15 септември ще умра!" Нищо подобно не ми се случи. Илка, например, много често ми е казвала: аз никога няма да се начудя как ти не се озлоби?! Никога не се озлобих срещу никого. Казах си: "Това е справедливо. Така е. Едни идват, други си отиват. Това е положението."

Иван, моят син, ми замени театъра

Той ми е заменил всичко. Ако съм имала истинска, дълбока драма в живота си, това е било, че не мога да имам деца. И изведнъж това дете, на тези години - 44 годишна бях, бе. Като дойде това дете на бял свят и като се започна, си казах: Боже, как съм живяла, защо съм живяла? Какъв е бил този живот без това дете?

Той ходеше на немска забавачница. И сме се прибрали. Аз гладя. И мама беше в кухнята. Беше си избил зъбита, защото беше много кротичък. Фъфлеше страхотно. И идва и казва: мамо, аз ще се оженя за Светла. - Така ли? , казвам аз, че кой ще ви храни? - Ма не бой се, и Светла може вече да яде сама. И ние с мама разцепихме квартала, такъв смях страхотен. Той така се обиди и рева. Децата много се обиждат като им се смеят.

Има и една смешна история с тази лампа. Пепи като беше мъничък всичко пипаше. И ми счупи абажура. И Иван като проходи, викам: Я да скрия тази лампа, защото много я обичам. И след време я слагам вече тук. И понеже аз все повтарям: Да е живот и здраве, живот и здраве... И той я вижда, изглежда много му хареса. И вика: "Мамо, да е живот и здраве, таа лампа наша ли е?" Ей такъв беше. Много ме е забавлявал. Толкова красота ми е данесъл.

Смятам, че мноого голямо щастие е това, че имам много приятели, голям подарък, богатство. Защото понякога някой ми казва: Боже, какво да правя? Умирам от скука! Непознат момент за мен е скуката. Иван беше 5-6 годишен. И си казвах: няма да се предавам на това дете изцяло! Това дете ще изхвръкне утре от къщата и ще си поеме своя живот и ти ще се озъбиш като една кукувица сама. И не си го позволих, въпреки че исках непрестанно да съм до него.Не! Не!

Но мисля, че живея в абсурд

Че ние всички живеем в абсурд... хората в България. Абсурд е това, че има хора, които срещам, които обичам и които много често са на толкова абдсурдно различни мнения от моето, на толкова абсурдно различно, от каквото са били преди три месеца. И така трескаво защитават новата си позиция... Това ме ужасява! Изменчиви сме, бе. Неверни. И само едно изречение си имам: Да е живот и здраве!

Живот и здраве! Мамо, тази лампа наша ли е?

Живот и здраве! Защото това дали имаш цветен телевизор или мерцедес, съвсем е все едно. Ако си здрав всичко ще се уреди. И да има обич. Да. Това е моето кредо. А пък сигурно би могло и много по - сложно да се изрази..

Автор: Милена Нейова