За промените в конституцията и държавността

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, подкрепен от лицето на ДПС Делян Пеевски, който бе санкциониран по закона "Магнитски" освен за корупция и всичко останало, а също и за съучастие в схеми за незаконно даване на българско гражданство, издигна идеята да бъде премахната конституционната забрана на ключови длъжности в държавата, в т.ч. за членове на правителството да могат да бъдат назначавани и лица с двойно гражданство - българско и друго.

Мотивите на Борисов и Пеевски зад едно такова предложение остават неясни. Възможно е това да е поредния им реверанс към "некоалиционния" им партньор Кирил Петков, който бе назначен за министър като гражданин и на Канада не от друг, а от президента Радев в противоречие с Конституцията и закона. Динамиката и съдържанието на парламентарните процеси подсказва, че този "реверанс" най-вероятно не е безкористен и зад него е възможно да стоят и други задкулисни договорки, каквито станаха практика след "манастирските срещи" между Петков и Борисов с посредничеството на все още живия тогава Алексей Петров.

Възможно е да има и други причини, толкова екзотични, че да не се поддават на рационален анализ в момента и които може би ще лъснат след време, когато държавата ще се затресе от поредния скандал, плод на политическа недомислица.

А такива недомислици изобилстват пред очите ни в хода на процесите около промените в конституцията.

Една от тези недомислици беше предложението за промяна на националния празник. В плиткия дебат около премахването на символиките на васалната поза спрямо Русия, в която България сама се е поставила, бе похабена огромна политическа енергия, която не виждаме днес в дискусиите по същностните промени на конституцията, заради които гласоподавателите на демократичната част от политическия спектър гласуваха доверие на своите представители във властта. "Парата отиде в свирката", вместо, ако имаше наистина воля за ограничаване на руското влияние у нас, да се предприемат практически мерки за "запушване" и отстраняване на руския пробив в прокуратурата, проблем, който изобщо няма да бъде решен с дискутираните промени. Вместо, междувпрочем, да се използват съществуващите и днес парламентарни механизми за прочистване наред с прокуратурата и на специалните служби от предполагаемото руско проникване.

Други недомислици се дискутират и във връзка с ограничаване на президентските пълномощия около назначаването на служебно правителство. За да няма никакви подозрения трябва да се каже, че ако има някой, който носи основната вина за възникването на този дебат въобще, то той се казва Румен Радев. Поради продължаващ дефицит на политически опит и усет, поради податливост на чужди внушения или просто поради неспособност да се предложи на обществото политическо лидерство в унисон с избраната от България геополитическа принадлежност, Радев отиде на фронтален сблъсък с политическата система в нейната цялост. Това е битка, която той не просто няма да спечели, но и битка, която може остави в пепелищата на бойното му поле една още по-отслабена държава - институционално и идейно.

Политическите партии и техните индивидуални представители в парламента трябва да преодолеят първичния инстинкт да "накажат" държавата заради Радев и да спрат да търсят екзотични решения за ограничаване на неговите капризи.

Има два принципни, структурни проблема на властта, които очевидно Конституцията в сегашния си вид не може да реши и които не са могли да бъдат предвидени от нейните "бащи и майки".

Първо, необходимостта парламентарният контрол над властта да продължи и в прехода към предсрочни избори. Парламентът не бива да бъде разпускан, освен за кратък период, за своеобразна „предизборна ваканция“. По този въпрос изглежда съществува широко съгласие и в обществото, и сред политическото му представителство.

Второ, необходимостта от ограничаване на „всевластието“ на президентската институция, но само, подчертавам само, в периода на работа на назначеното от президента служебно правителство. Основният проблем, който породи този дебат е съществуващата днес възможност президентът да има едноличната власт при назначаването на ключови длъжности в държавата - в сферата на сигурността и на външната политика, съответно ръководителите на специалните служби, висшите военни, посланици и някои други.

Този проблем може да бъде решен с хирургическа прецизност, с изричната конституционна, или даже законова промяна, която да ограничи само служебните правителства да правят предложенията за такива назначения в рамките на съществуващата двустепенна процедура, изискваща и президентски указ. Просто - служебното правителство не може да предлага и прави структурни и кадрови промени в областта на сигурността и външната политика. И точка. Една такава промяна няма да предизвика никакви други вторични прекроявания на конституцията, на свързани с тях закони и нормативни актове.

Нищо повече не е необходимо да се прекроява в конституцията по въпросите на президентските пълномощия и на служебните правителства. Защото след по-малко от три години ще дойде друг президент, нали?

Що се отнася до идеята на Борисов и Пеевски да се даде възможност на висши държавни длъжности да се назначават и граждани на други страни, защото, видите ли това щяло да докара „умни хора от Харвард“ в управлението на България, то тази идея надхвърля категорията „екзотика“.

Първо, и днес виждаме, че да имаш някакъв допир до образование от известен световен университет не е достатъчно условие да бъдеш адекватен в управлението на държавата. Но, ако това е забележка, която има отношение по скоро към персоналните изяви и на един или друг политически представител, то същностните проблеми са далеч по-дълбоки.

Да, в света има някои държави, които допускат двойно гражданство на свои висши управленски позиции. За това те си имат свои причини и обяснения.
В повечето държави от цивилизования свят обаче такава възможност е категорично отхвърлена.

Нека привържениците на тази идея в българския парламент и особено политически лидер като Борисов или лице, като Пеевски да отговорят на следните въпроси:

Първо, коя клетва за вярност има по-голяма сила, тази която се полага пред конституцията и народа на България, или онази, която гражданинът и положил пред друга държава. Освен политическите и моралните аспекти, отговорът на този въпрос има и важни юридически последствия.

Второ, какви биха били последствията за интегритета на органите за сигурност (за което и днес имаме дебат) в случай, че за техни началници в държавната йерархия бъдат назначени граждани, положили клетва за вярност и на други държави. Подчертавам, в българските условия. И всъщност, ако висш ръководител в изпълнителната власт може да бъде двоен гражданин защо даже и ръководителите на специалните служби да не могат да бъдат такива.

Трето, ако възможност за двойно гражданство се допусне за министри, то как ще бъде ограничена такава възможност за техни заместници, за депутати. Как ще бъде ограничена възможността лице с двойно гражданство да заеме и поста премиер, в т.ч. в случаите на заместване, каквито виждаме почти всекидневно днес.

Списъкът с въпросите, които подобни хрумвания предизвикват може да бъде продължен.

Но накрая, като се опитаме да обхванем с поглед цялостния процес на конституционните промени, които ни се предлагат, не можем да не останем с впечатлението, че с основния закон на България си играят една група политически авантюристи, които не си дават сметка за последствията от своите действия. Които се опитват да използват историческия момент вместо наистина да направим конституцията по-адекватна на обществените потребности, с фокус върху съдебната реформа, да вмъкнат в нея недомислици, последствията от които ще тегнат върху държавното устройство години, след като тези хора отдавна са изчезнали от политическия живот.

На фона на това, че сред „акушерите“ на процеса не виждаме нито едно от утвърдените имена на български конституционалисти, припряното лансиране и одобрение на конституционни промени покрай съдебната реформа, договорките на тъмно и недоизказаните намерения, не вещаят нищо добро.