Защо Конституционният съд не ни защити от новия конфискационен закон?*

На 13 октомври 2012 г. Конституционният съд (КС) постанови Решение № 13, с което бяха отхвърлени най-важните аргументи за противоконституционност на ЗОПДНПИ.

За юридически неизкушените припомням, че това е законът за т.нар. гражданска конфискация, чийто идеолог е настоящият вицепрезидент Маргарита Попова. Причината за приемане на закона е прозаична – системен провал на прокуратурата по т.нар. знакови дела. Синтезирана, целта на закона е "разорение без престъпление".

Тази партийна повеля наложи подмяна на действащия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, при който частна собственост се отнема само след влязла в сила осъдителна присъда.

Защо бе приет новият Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)?

При новия закон е достатъчно прокурор да повдигне обвинение за някое от многото престъпления, изсипани без ясна логика в чл. 22 от ЗОПДНПИ, за да започне процедурата по одържавяване. Тя продължава дори когато делото бъде прекратено или обвиняемият е оправдан.

Постановленията, с които се повдигат обвинения, не подлежат на съдебен контрол. Обичайно те се пишат на бланка, за няколко минути, на няколко реда, без мотиви. За техните последици органите на досъдебното производство, подобно на невменяемите, не отговарят. Напротив, най-вредоносните от тях правят най-стремителна кариера. Информация за обвиненото лице се изпраща на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията). Процедурата пред Комисията е конспиративна. Развива се без знание на проверяваното лице.

Назначени от Комисията експерти, по измислени от тях формули, а не по документи, изчисляват дали придобитото през последните петнадесет години имущество е законно и обяснимо. Следват поголовни запори и възбрани. Тогава проверяваният усеща какво значи свободно падане от границите на стратосферата. Според апологетите на закона, спасителен парашут е "независимият български съд", пред който се развива конфискационната процедура, когато Комисията установи значително несъответствие между приходи и разходи. Обичайно, съдът само прави падането по-дълго и по-скъпо, без да го омекоти.

Показателни за духа и качествата на новия закон са и процедурните му премеждия. Въпреки че беше внесен от тогавашния министър на правосъдието Маргарита Попова и беше обещан от премиера на западни посланици, първият опит за приемането на ЗОПДНПИ в парламента бе бламиран.

Инстинктът за самосъхранение и проблясъците здрав разум направиха немислимото възможно. Парламентарната група на ГЕРБ се опъна на Бойко Борисов. Ответният удар бе съкрушителен. Премиерът заплаши, че ако и вторият опит не мине, ще подаде оставка. Пред гибелния гняв на Борисов, блудните гербери се разкаяха. Лошият закон беше приет, а последна надежда за вразумяването му остана КС.

Фаталният номер 13 на решението от 13 октомври 2012 г. доуби илюзията, че живеем в правова държава. КС прогласи за противоконституционни няколко периферни норми, най-важната от които визира 15-годишния срок, в който Комисията може да се връща във времето, за да провери произхода на придобитото имущество.

Защо в важно да се твърди, че конфискацията по новия закон е гражданска?

Ключов за цялостната конституционосъобразност на ЗОПДНПИ е въпросът дали той по същината, духа и правните си последици е граждански или наказателен. От отговора на този въпрос зависи дали държавата трябва да доказва незаконен произход на собствеността, или, както ЗОПДНПИ предвижда, тежестта за доказване е върху проверяваното лице.

Тези специфики при разпределението на доказателствената тежест произтичат от конституционната презумпция за невиновност. Според нея, при всяко наказателно обвинение, обвиненият се счита за невинен до доказване на противното и всяко съмнение е в негова полза. Ако законът е граждански, всеки доказва благоприятните за него факти. Т.е. цялостната концепция на новия закон е приложима само ако той по естеството си е граждански. Само тогава ЗОПДНПИ не би се сблъскал с презумпцията за невиновност и със забраната за ретроактивно действие на санкцията.

Как ни излъга Конституционният съд?

В т.3 от решението КС припомня задължителните правни критерии, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при дефинирането на една процедура като наказателна или като гражданска. Този анализ не зависи от декларативни законови норми, а от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия:

а) квалификацията на визираното закононарушение по националното право;
б) характерът на нормата с оглед кръга на нейните адресати и цел;
в) характерът и тежестта на предвидената санкция (вж. решението на ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands).

След посочването на горните критерии, КС твърде бързо стига до твърде неочаквано заключение. Според него:

"От тази гледна точка, преценявано в своята цялост и единство, производството по оспорения закон е гражданско, защото е ясно разграничено по време, правила и съдържание от производството по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК)."

Очевиден е логическият брак на това съждение. След като маркира три автономни и качествено различни критерии, които следва да съобрази, КС продължава с израза "от тази гледна точка". Явно, за да бъде изводът логически коректен, гледните точки трябва да са поне три. Вместо дължимия правен анализ на всеки един от приетите за задължителни критерии, КС просто декларира, че ЗОПДНПИ е граждански, защото не е наказателен. Логическата катастрофа добива библейски размери, когато КС заявява:

Отнемането на такова имущество по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта."

Одържавяването на частна собственост възстановява справедливостта точно така, както наложените на престъпниците наказания. Погледнато огледално, хората, чиято собственост се отнема, възприемат конфискацията точно както престъпниците наложеното им наказание. Т.е. и в този извод на КС липсва част от уравнението.

Тъй като декларативно-заклинателният подход, приложен от КС, не поражда изводи за естеството на процедурата, изглежда уместно да го съпоставим с логическата схема, прилагана от ЕСПЧ в сходни казуси.

Преценявайки във всеки конкретен случай характера на производството, Съдът в Страсбург прилага специфичен "тест", включващ следните стъпки:

А) Първата е формална и се изчерпва с констатацията дали според националното право, е повдигнато наказателно обвинение. Ако това е така, по-нататъшното изследване е безпредметно;

Б) Ако отговорът на първия въпрос е негативен, второто ниво на преценка обхваща естеството на казуса и характера на предвидената от националния закон санкция:

Съдът приема, че характерна черта на наказателното обвинение, по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, е, че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати. (вж т.55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и т.51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia).

Характерна за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към предотвратяване на повторно деяние. Наказанията, свързани със значителни имуществени санкции, са типични за наказателните обвинения.

В) Според доминиращата практика на Европейския съд, е достатъчно наличието само един от разглежданите признаци, за да се приеме, че е налице "наказателното обвинение", по смисъла на чл. 6§1 от Конвенцията. (Решение от 24.09.1997 г. по делотоGerifalu v. Greece);

Г) Кумулативен подход може да бъде приложен, когато самостоятелният анализ на отделните критерии не води до категоричен извод за съществото на разглежданата процедура (Bendenoun v. France, §47).

Разгледана през призмата на горните правни стандарти, конфискацията по ЗОПДНПИ, макар и наречена "гражданска", по духа и естеството си представлява наказание за "обвинението" в притежаване на необяснимо богатство. Този извод се налага от факта, че нормите от ЗОПДНПИ са от общ характер и са насочени към неограничен кръг адресати. Подкрепя го и характерът на предвидените в закона санкции. Очевидно конфискацията има и превантивно-възпираща роля, а последиците ѝ често са по-тежки от тези на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс (вж по-горе "Б"). От тази перспектива ЗОПДНПИ, който прехвърля върху проверяваното лице тежестта да доказва законен произход на имуществото, е противоконституционен, тъй като нарушава презумпцията за невиновност. Цялостната законова парадигма нарушава и чл.7 от КЗПЧОС, според който:

"Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено."

След като по силата на изложените аргументи установяването на необяснимо богатство е "наказателно обвинение" по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, то конфискацията по ЗОПДНПИ е наказание, което не е било предвидено към момента на придобиването на процесното имущество.

Безусловно пролетарският дух на ЗОПДНПИ застрашава правото ни на собственост. Голямата ценностна заплаха обаче, е за Свободата ни. Историята на човешката цивилизация доказва, че хората са свободни, а държавите - демократични само там, където частната собственост е неприкосновена. Частната собственост и свободната инициатива са базисно условие за еманципиране на човека от държавата и за превръщането му от крепостен селянин или социалистически труженик в гражданин.

Защо КС не защити собствеността и свободата ни?

Първата част на отговора е статистическа. По данни от интернет-страницата на КС, през последните десет години той е постановил 106 решения, т.е. средно по 10,6 на година. Разделени на броя конституционни съдии (12), това прави по 0.88 дела годишно на всеки съдия. За съжаление тук количеството не е за сметка на качеството. Когато КС засяга сериозни правозащитни проблеми, той показва ценностна и юридическа дезориентация.

Въпреки че решенията на съда в Страсбург са задължителни, много решения на КС драматично се бият с европейските правни стандарти. Емблематични са забраната на ОМО "Илинден", отказът на КС да обяви за противоконституционни чл.47 от Закона за чужденците, визиращ експулсирането на чужденци, по съображения, свързани с националната сигурност, чл.7 от ЗВСВОНИ, както и дискриминационни разпоредби от Закона за вероизповеданията. Така, вместо да разреши явни правозащитни проблеми, КС стана част от големия проблем с правата на човека в България и допринесе за редица осъдителни решения в Страсбург.

От тази кратка ретроспекция става безпощадно ясно, че конституционните съдии нямат достатъчно професионални предизвикателства, за да специализират твърде специфичната материя, която са изучавали, като "Държавно право на социалистическите страни". Някои от тях, преди да попаднат в КС, никога не са споменавали Конституцията в своите актове. Други – още по-зле – позовавали са се на Основния закон, само за да отрекат прякото му действие (вж.ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС).

Традиционно конституционализмът у нас не се развива с решенията на КС, а благодарение на особените мнения на съдии - дисиденти, натрупали професионален опит в академичния сектор и в европейски институции. Наистина КС действа само когато бъде сезиран. Конституционните съдии и политическите им лобита обаче отказват да обсъдят идеята гражданите да имат право на жалба до КС. Макар че това право е признато и в много държави от "нова" Европа, у нас то е заплаха за рахата на една почти безполезна институция.

За сметка на смешното "количество" и съмнителното качество на конституционното правосъдие, ние осигуряваме на пребиваващите в КС магистрати:

- месечно възнаграждение за председателя на КС, равно на средноаритметичното възнаграждение на президента и на председателя на НС, а за останалите съдии - 90% от това на председателя;
- всички конституционни съдии се ползват със статута на председателя на НС и с имунитет като този на народните представители;
- съдиите от КС имат право на пенсиониране след изтичане на мандата им, независимо дали са навършили пенсионна възраст и без да прекратяват осигуряването си другаде, както и на обезщетения в размер до двадесет месечни възнаграждения;
- за разлика от обикновените пенсионери, за пенсионираните конституционни съдии не важи унизителният и несправедлив "таван" на пенсиите, който парадоксално беше закован точно с решение на КС.

Не правя това изброяване в пристъп на сиромахомилство. Естествено е публичните институции в демократичните държави да бъдат уважавани, включително чрез осигуряване на приличен материален статус на техните представители. Проблемът е в това, че само парите и привилегиите не пораждат уважение. То трябва да бъде заслужено.

За да станеш конституционен съдия в България не е нужно да спечелиш доверието на хората, а на политическите си ментори. Това обяснява защо вчера съдия със съмнителна репутация и питомец на милиционерската школа "Георги Димитров" бяха вкарани в КС. Те едва ли се имат за корифеи по коституционно право. За сметка на това са сигурни, че са заработили политическите си протекции и очакват заслужена награда – високоплатено идилично безделие за сметка на парите и правата ни.

Ето защо КС не защити свободата ни.

*Статията е препечатана без съкращения от "Правен свят"