Защо проектозаконите изобщо не са работа на президента?

Защо проектозаконите изобщо не са работа на президента?

По повод странния законопроект с автор президента, или някакво звено в администрацията на президента, дискусията се разви в посока правата на “българския гражданин”. Каза се многократно, че къде се намира физически, къде плаща данъци, къде е регистриран и колко време пребивава в това “къде”, няма значение. Гражданинът има права и те не се влияят от подобни физически или документни промени. В допълнение, безсмислица е идеята за “уседналост” да се прилага в ЕС, тъй като няма механизми да бъде установена и измерена.

Има обаче един друг проблем, който остава в сянката на въпроса за правата. Това е същественият въпрос дали е редно президентът да прави законопроекти по каквато и да е тема. Президентът на РБ има предвидена в Конституцията инициатива за конституционни промени. Тя е в голяма степен символична, тъй като институцията на президента не разполага с механизми за влияние върху конституционния процес. Но все пак я има, по две причини.

От една страна така се подчертава, че Конституцията има ранг на норма от непосредствена национално-публична значимост, която съответства на конституционната мисия на президента (прочутото “олицетворява единството на нацията”). От друга страна, президентът има права на отлагателно вето и сезиране на Конституционния съд. По-естествено е да може да инициира конституционни промени предвид тези обвързаности с Конституцията.

В противен случай ще се създаде впечатление за асиметрия. Казвам “впечатление”, защото тези отношения имат слаб властови смисъл, доста номинални са, имат по-скоро широки публични значения.

Съвсем друг, обаче, е въпросът със законодателната инициатива на под-конституционно ниво. Преди всичко, ясно е, че няма такава инициатива, разписана и упражнявана през ясна процедура. Въпреки това, всеки президент може да стане инициатор на някакво нормативно положение. Какво, обаче, може да го въздържа от подобно действие? Може да го въздържи или познаване на характера на институцията или информирано чувство за границите на институцията "Президент".

Президентът е лишен от законодателна инициатива в тесен, практичен и отнасящ се до властите смисъл, тъй като това би отслабило позицията му, а в граничен случай дори сринало авторитета на институцията. В парламента може да има мнозинство, което е негово, тъй да се каже, поддържа го, или мнозинство, което му е враждебно. В двата случая, които изчерпват възможностите, той е в неблагоприятна позиция от гледна точка на законодателната инициатива.

Ако мнозинството е на негова страна, в частност ако това е издигналата го партия, тази партия сама води законодателния процес в определена посока, това е основната ѝ работа. Ако президентът стане свръх-активен и започне да предлага проекти за закони, това ще означава, че или мнозинството не си върши работата и се налага той да му припомня. Или че се разиграва излишен и наговорен с мнозинството театър. А в този случай, освен фактическите странности има и неочаквана конституционна импликация: Президентът като автор на проектозакон се отказва предварително от правото си на отлагателно вето*. Това е по принцип нередно. Конституцията неслучайно му дава властта на ветото, а не компетенции за проектозакони. Арбитражната функция е в съгласие с неговия характер на арбитър в обществен спор между властите. А и, от по-друга гледна точка, частично негова работа е да възпира, да ограничава произволи, където ги съзре.

Ако мнозинството е враждебно на президента, всяка негова инициатива ще има смисъл на същото напомняне, именно, че това враждебно мнозинство не си върши работата и не разпознава правилно приоритетите на страната. Мнозинството няма да прием подобно напомняне, но не като се изказва по медии, а просто като да отхвърли законопроекта му. То може да го отхвърли шумно, а може просто да протака разглеждането му колкото си иска. И в двата случая мнозинството може да разиграе унизителен за президента процес и да го бламира. В частност, бламирането може да се прави в края на мандата на президента за да се използва като ход в кампания който показва публично, че еди-кой-си президент бива унижаван, не си върши работата, безсилен е и пр.

Законодателна инициатива от този порядък – по същество обречена – се разиграва в самия парламент като специфична опозиционна политика. С него опозиционни сили могат да демонстрират, че техните разумни проекти се блокират от мнозинството. Но тази игра на опозиция е неуместна за президента.

Това са всички опции, оценени от гледна точка на своя властови и процедурен смисъл. Казано другояче: Няма процедури за законодателна инициатива на президента на РБ. Няма по същество. Не защото Конституцията, дефектна в много отношения, ги е пропуснала, а защото по необходимост няма. Те не трябва да се допускат, защото въвеждат Президента в акции, които водят до бламирането му.

Преди да се говори за уседналост, трябва да се знае ясно, че това не е работа на президента на РБ. Неговата работа е да твърди публично, че еди-каква-си законодателна инициатива е смислена и нужна, че би била в интерес на гражданите, да призовава законодателя да погледне сериозно на нея.

Но да се превръща непосредствено в инициатор, да играе роля на власт със законодателна инициатива и да имитира влизане в съответна процедура е напълно нередно. Подчертавам, нередно е не поради специфичното съдържание на проекто-закона (в случая въпросната “уседналост”), а от гледна точка на границите, извън които авторитетът на институцията е рисковано да пострада. Когато се занимава с проектозакони президентът поема роля, подобна на неправителствена организация. Не, че е лошо, а и не е далеч от действителната му роля в държавата, но все пак става малко прекалено.

Встрани от тези разсъждения идеята за “уседналост” е много популярна по отношение на руските евреи след Екатерина Втора. На еврейските общности им е наложено да “усядат” в определени зони, а извън тях пребиваването им става незаконно. Не друг, а Октомврийската революция отменя имперските политики за уседналост. Въпреки това, концентрацията на население в тези зони мотивира и улеснява нацистките акции по унищожение на евреите през войната. Такива са примерите за уседналост, с които гражданският възглед за нация няма нищо общо.

* Благодаря за това напомняне на Кристиян Таков.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Защо управляващите избират Цацаров за шеф на "Антикорупция"?