Животът на Карол Войтила

В регистрите на енорията във Вадовице, градче, намиращо се недалеч от Краков, е отбелязано, че на 20 юни 1920 г. е кръстен синът на Емилия Кашчоровска Войтила и Карол Войтила. Това е малкият Карол Войтила, роден месец по-рано - на 18 май. Карол има по-голям брат - Едмунд, роден в 1906 г. и сестра Олга, починала в 1914 г. скоро след раждането си. Вкъщи всички много го обичат и го наричат Лолек, но тези щастливи ранни години не продължават дълго. Майка му, болнава жена, умира в 1929 г. Брат му се дипломира като лекар кардиолог, но при опита си да спаси едно момиче, болно от скарлатина, се заразява и умира в 1932 г. Така Лолек остава с баща си, към когото много се привързва. Когато умира и баща му, той ще Каже: "На двайсет години бях изгубил всички близки, които обичах, дори онези, които бих могъл да обичам, като онази по-голяма сестра, починала шест години преди раждането ми."

Войтила баща е офицер от кариерата и често отсъства. Затова детството на бъдещия папа е белязано от самота. Въпреки това той има енергичен и решителен характер, по-силен и от религиозната му вяра. Този характер му позволява да не се предава пред ударите на съдбата, нито да затъне в скучното ежедневие на градския живот.

Юношеските години - увлечение по театъра

Баща му го записва във Вадовицката гимназия. Там се разкрива голямата страст на младия Карол към литературата и към театъра. В театъра се изявява и като режисьор, и като актьор. Негова партньорка често е Халина Кроликиевич, дъщерята на директора. Сърцето му изглежда започва да тупти по тази девойка, двамата са приятели и той я нарича нежно "кролик" - зайче. Юношата Войтила не пренебрегва и спорта. От брат си той е научил основните правила на футбола, от съвсем ранна възраст кара ски и много обича този спорт. Обича също да се носи с кану по реките.

Присъствието му на вярващ младеж се забелязва в енорията. След като блестящо взема матура през май 1938 г., архиепископът на Краков Адам Стефан Сапиеха, поразен от способностите му, го пита: "Не сте ли мислили да станете свещеник?" Лолек обаче отговаря: "Не, искам да уча езици и литература в университета." Двамата обаче пак ще се срещнат, и то не след много време. Скоро след матурата младият Войтила се премества в Краков и записва да следва полска филология в Ягелонсия университет, като редува учението с театрални постановки /там представя пиесата си "Магазинът на златаря", в която играе и Халина/. Но една година по-късно всичко внезапно прекъсва с избухването на Втората световна война и нахлуването на нацистките войски в Полша на 1 септември 1939 г. Лекциите в университета са прекъснати, много от преподавателите са прогонени или интернирани. Нацистите постановяват принудителен труд за всички поляци от 18 до 60 години и за да бъде "обществено полезен", Войтила трябва да си намери работа. "За да не ме депортират за принудителен труд в Германия, през есента на 1940 г. постъпих като работник в една каменна кариера към химическите заводи "Солвей", казва Карол.

Да бъде свещеник е неговото признание

Две години той се труди в кариерата и още две като работник в завода.
"Работех ръчна работа, знаех добре какво значи физически труд. Всеки ден срещах хора, които извършваха тежка работа. Опознах тези хора, семействата им, интересите им, човешката им стойност и достойнството им."

През 1941 г. умира и баща му и той остава съвсем сам. Сам, ако не се броят вълнуващите театрални експерименти с трупата, която сформира и големите приятелства, които завързва, също и с жени. На младия Войтила обаче не е достатъчна нелегалната политическата дейност в тесния кръг от съмишленици и под постоянния прицел на враговете, не е достатъчна - за да бъде смисъл на живота му, - любовта към литературата и играта на сцената, нито славата на режисурата. Не е ясно какво точно се е случило, но в онези години се е случило нещо, което го променя дълбоко, точно тогава узрява страстта му към свещеническото призвание. "Пред ширещото се зло и ужасите на войната все по-ясен ми ставаше смисълът на свещеничеството и на неговата мисия в света." През 1942 г. Войтила отива при архиепископ Сапиеха и става нелегален студент в Краковската духовна семинария и във факултета по теология към Ягелонския университет - нелегален, защото нацистите позволяват само на семинаристи, записали още през 1939 г. да посещават легално лекциите.

През януари 1945 г. Краков е освободен от съветските войски и Полша бавно започва да излиза от кошмара и от ужасите на войната. На 1 ноември 1946 г. Войтила е ръкоположен за свещеник. Скоро след това отива да учи със стипендия в Рим. През 1947 г., след като се дипломира по теология, преподобният Войтила заминава за Франция, Белгия и Холандия, придружавайки архиепископ Сапиеха, който иска да демонстрира на бъдещия пастир на църквата методите на работа, възприети в цяла Европа. Влиза в контакт с различни общества и още в онези далечни години разбира, че скоро ще изпадне в криза европейското християнство, което все още е твърде солидно.

От викарий до кардинал

През 1948 г. в Рим защитава докторска дисертация върху Свети Йоан Кръстител. Връща се в Полша и става викарий в Ниеговиц. След една година архиепископът го назначава в историческата енория Свети флориан в Краков, където дон Войтила остава като помощник викарий две години /1949-1951/. Подготвя теза за хабилитиране със студия върху философа Макс Шелер. Докторската титла го ангажира все повече в академична дейност, става много уважаван доцент по етика в Семинарията и във факултета по теология на Ягелонския университет, после поема Катедрата по етика в католическия университет в Люблин. И докато поддържа все по-тесни отношения със студентите, с които често прекарва ваканциите в планините, през лятото на 1958 г. неочаквано е номиниран за епископ.

Става най-младият епископ в Полша, но не престава да учи и да преподава, въпреки все по-големите задължения в Краковската епархия. През 1960 г. издава книга за човешката любов във всичките ѝ разновидности, включително еротичната и психологическата, която е прозорливо изследване върху сексуалността и подхваща полемики, както с безнравствените уклони, така и с пуританските.

Но дейността, чрез която светът ще го открие, все още предстои. Той участва в сесиите на Втория ватикански събор и неговите изказвания често намират място във финалните текстове. През 1964 г. е избран за архиепископ на Краковската митрополия, а през юни 1967 г. пристига в Рим, Където получава кардиналска шапка от папа Павел VI. Архиепископът на Краков постепенно изпъква чрез работата си в кардиналската колегия. Често се изказва по най-парливите теологически въпроси, особено по онези, които са свързани с евангелизацията на съвременния свят. Това, с което Карол Войтила се проявява на Втория ватикански събор, става още по-очевидно през следващите години: изпъкват необичайната му личност, изключителните му качества като човек на вярата, като духовен пастир, като интелектуалец и накрая като организатор на църковната дейност.

И така Войтила започва да придобива международна известност, благодарение на многобройни посещения в чужбина, които извършва по покана на различни епископи. Посещава полските общности в много страни. Обикаля всички континенти, най-често лети до Северна Америка, Канада, Австралия, в Европа най-много е канен в Западна Германия.

Пастирската работа е най-важна за него

През цялото време работи енергично, и като свещеник и като епископ, и като архиепископ, и като кардинал. "В моя живот -ще напише той години по-късно - си определих приоритети за пастирска дейност сред миряните, грижа за младите и интензивен диалог със света на науката и културата." Най-важно за него е да бъде духовен пастир и той непрекъснато проповядва пред младежи, работници, интелектуалци с надеждата, че словото божие ще направи хората по-добри.

Като свещеник и епископ той се ангажира да издигне ролята и мисията на миряните в църквата според указанията на Втория ватикански събор. Като неуморим възпитател прекарва много време с младите, следи за тяхното образование с внимание и чувство. Като човек на културата не се отказва от интелектуалната дейност и си запазва катедрата по теология в католическия университет в Люблин от 1953 г. до избирането му за папа.

Дейност не особено лесна в тоталитарна Полша, където религиозни дейци и интелектуалци е трябвало да се съобразяват с цензурата и ограниченията, наложени от атеистичния режим. В онези години Карол Войтила става символ на нежната ненасилствена съпротива, глас, който разобличава каквото и да било насилие срещу святото достойнство на всеки човек: "Двете тоталитарни системи, които трагично белязаха нашия век, можах да ги опозная така да се каже отвътре. Затова е лесно да се разбере моята чувствителност по отношение достойнството на всяко човешко същество и зачитането на неговите права." Епилог на дейността на Карол Войтила в Полша трябвало да бъде Краковският събор, започнал в 1972 г., който според намеренията на архиепископа трябвало да завърши през 1979 г. с тържествено честване на 900-та годишнина на Свети Станислав. Така и става. Само че го закрива не архиепископ Войтила, а самият Йоан Павел II, триумфално завърнал се в страна през юни същата година, след като е бил избран за папа на 18 октомври 1978 г. От този ден нататък всичко, което му се случва, влиза в историята.

По БТА