2003 г. може да се окаже добра за демокрацията по света

Повечето коментатори дават мрачни прогнози за 2003 г. Страхът от влошаване на световното икономическо положение и опасенията от война определят общото настроение. Въпреки това има основания да се гледа с положителни очаквания към новата година. Една такава причина е напредъкът при налагането на демокрацията по света.

Африка, континентът, често описван от западни наблюдатели като "загубен", дава надежда в това отношение. Победата на опозицията при президентските избори в Кения свидетелства още веднъж, колко силен е стремежът за демократизиране и то именно в най-бедните региони на света и колко тежко е за патриархалните авторитарни лидери, чието господство определяше постколониалната епоха, да се задържат на власт. Дори и в Зимбабве гласоподавателите изразиха ясно своята позиция при изборите през миналата година и поискаха да сменят диктатора Мугабе. Само една безсрамна изборна измама и явни репресии попречиха за пореден път той да бъде пратен по дяволите. Все пак твърдостта, с която все повече народи не само в Африка защитават правото си да бъдат господари на собствените си съдби, не може да бъде сломена от такива удари.

Друга страна, която буди надежда, е ислямски Иран. Макар там моллите все още да запазват псевдорелигиозното си господство, в иранското ежедневие диктатурата на теолозите-политици отдавна се е пропукала. Елитите на страната се ориентират в плановете си за бъдещето и в стила си на живот към Запада и то точно към официалния враг номер едно САЩ. Това обаче няма нищо общо с робското подражание на западните отношения. Когато иракското население рано или късно си извоюва демократичните права, то ще ги упражнява с пълното съзнание, че става дума за собствено постижение, че демокрацията не им е подарена или наложена отвън. Един демократичен Иран ще бъде самоуверен и силен партньор на Запада, а не лакей. Колапсът на системата на управление на моллите ще бъде освен това категорично доказателство, че идеологията на "теокрацията" не носи нищо освен мизерия и безизходица. Не Ирак, а Иран може да стане онзи фар на свободата в Близкия Изток, за който мечтаят някои стратези във Вашингтон.

Развитието в Иран доказва не на последно място, че предразсъдъкът, че демократичният суверенитет на народа е несъвместим с реалностите на ислямските общества, е погрешен и изтъркан. Така, както движението за демокрация в Африка, разбива клишето, че демокрацията била само за богатите.

Нови стъпки за изграждането на правова държава могат да се очакват през следващата година и от Турция и Китай. Дори и ако се изхожда от това, че по пътя към демокрацията може да има нови ужасни удари, нейната привлекателна сила нараства непрестанно. Арабските авторитарни лидери вече са смятани за анахронизъм.

Дори и средствата, с които Съединените щати искат да сложат край на господството на тези диктатори в региона, да са погрешни, идеята е правилна. Без свалянето на авторитаризма, независимо дали става дума за иракския или за саудитския, са немислими както трайния мир, така и развитието към просперитет и благополучие на Близкия и Средния изток. Разбира се, демокрацията не може да реши всички проблеми, но без нея като перспектива в наше време няма да бъде възможно да се реши нито един проблем. Това важи и за случая, когато успешни демократични движения първоначално издигнат на власт антизападно настроени сили. Дори с предубедени срещу Запада, но демократично контролирани правителства може да се преговаря по-добре и по-разумно, отколкото с диктатори-грандомани, които гледат на народа си като пешки за постигане на техните разрушителни фантазии за власт.

Подемът на световното движение към демокрация, който изживяваме в момента, е последица от глобализацията. Макар да влияе негативно на някои държави, като увеличава разстоянието между тях и богатите индустриални страни, тя отприщва динамика, от която няма да убегне нито едно кътче на земното кълбо. Защото тя носи идеите и образите на самоопределението и благополучието директно до хората и по този начин ги заразява с желанието да живеят при подобни условия.

Заради това е още по-важно Западът да спазва собствените си стандарти за демокрация и човешки права. Когато западните страни от страх пред международния тероризъм или "държави-измамници" изваждат от употреба или отслабват демократични правни норми, те подкопават не само собственото си бъдеще, но и окуражават опитите на някои страни по света да им подражават в това отношение. Бдителността и решимостта срещу терористи и други врагове на демокрацията са повече от уместни. Ужасни прояви на насилие, насочени срещу западната идея за свобода, ще има за съжаление и в бъдеще. Повод за паника обаче няма. Защото в дългосрочен план времето работи за демокрацията.

По БТА