Знаете ли името на българския министър-председател? Почти съм сигурен, че не. Но не се тревожете ‒ повечето българи също не знаят името на своя премиер. А и как биха могли да го запомнят? През последните три години в България се проведоха шест парламентарни избори. Четири пъти новоизбраният парламент не успя да излъчи правителство. В двата случая, когато правителство беше съставено, то просъществува по-малко от година и показа всички недостатъци на един уреден брак. На 27 октомври българите ще гласуват отново. Перспективата да бъде излъчено правителство е 50/50.

Засега последиците от тази българска версия на дългия политически Ковид включват: скромен икономически растеж; ниска избирателна активност, която продължава да спада (през октомври се очаква да бъде около 30 %); възход на политическия цинизъм; появата на нови протестни партии; парализирана бюрокрация; маргинализацията на България на европейската политическа сцена.

И макар ситуацията да изглежда депресираща, вероятно една от причините да не сте чували името на българския премиер е, че поне засега страната успява да удържи крайната десница извън правителството ‒ за разлика от Унгария или Словакия.

Провал или успех е случаят на България? 

Вместо да се превърне в популистка пустиня, България е замразена демокрация.

Подозрението е, че политическите партии не могат да управляват, защото не искат да управляват. За техните избиратели по-важно е да са наясно с кого партиите няма да си сътрудничат, отколкото какво може да бъде постигнато. Нерешеният въпрос в българската политика е кой реално управлява държавата?

Българският случай може да бъде пренебрегнат като някакъв вид политическа екзотика, ако не беше заразителен. Това, което може да бъде наречено демокрации в безизходица, където на власт са слаби или технократски правителства, които разполагат с достатъчно гласове, за да оцелеят известно време, но които не разполагат с достатъчна подкрепа, за да управляват същински, е новата тенденция в Европа.

Новото френско правителство, водено от Мишел Барние, е такъв пример. Правителството, което ще се появи след федералните избори в Германия догодина, може да бъде следващия такъв пример. И в двата случая страхът от репресивни десни правителства заплашва да доведе на власт депресивни центристки партии.

Преди около десет години политологът Мойзес Наим отбеляза, че "властта вече няма същите характеристики, както в миналото … Тя се взима по-лесно, упражнява се по-трудно, а още по-лесно се губи". Опасенията на Наим бяха, че демократичните правителства се плъзгат към безпомощност.

Наскоро той преразгледа своята теза в резултат на възхода на авторитарни лидери и упражняването на политиката в авторитарен стил в наглед демократични режими. Ала парализираните демокрации не са изчезнали. Докато повечето политически коментатори са фокусирани върху успеха на крайната десница, може да се окаже, че най-непосредствената заплаха за европейските демокрации е поляризираната фрагментация, а не поляризацията в американски стил.

Общество, разкъсвано между цинизъм и недоверие 

В българския случай не става дума за страна, дълбоко разделена заради ценности или политики. По-скоро това е общество, разкъсвано от цинизъм и недоверие. Разделителните линии между политическите партии са твърде много, а страховете от компромис твърде големи, така че политиците смятат, че избирателите ги подкрепят за това, което не правят, а не за това, което вършат.

Докато възходът на популистката десница често провокира по-висока избирателна активност и възобновяване на интереса към политиката, поляризираната фрагментация от вида, който наблюдаваме в България, води до обществено разочарование от политиката. В поляризирани демокрации като Полша, Турция или САЩ изборният успех на популистката десница предизвика и силна гражданска и демократична мобилизация. В България, обратно, резултатът от политиката на поляризирана фрагментация е широко разпространено примирение.

Авторитарното господство на мнозинството, оспорваните избори и превземането на публичните институции от управляващата партия са основните резултати от крайната поляризация. В една поляризирана демокрация всяка смяна на правителството представлява в известен смисъл и смяна на режима. Докато основният резултат от смъртоносния коктейл от поляризация и фрагментация обичайно е дълбокото разочарование от демокрацията.

По-малкото зло? 

Съдейки отвън, "българската болест" може да се разглежда като по-малкото зло в сравнение с влизането във властта на крайната десница. Създава се илюзията, че центърът все още удържа. Ала този извод вероятно ще трябва да бъде преразгледан. Гражданското общество интуитивно знае как трябва да реагира, когато на власт дойде партия като полската "Право и справедливост". Много по-малко очевидно е как трябва да реагира гражданското общество, когато никой не знае името на министър-председателя (между другото, казва се Димитър Главчев), а и не вижда причина да го научи.

В миналото, когато е бил помолен да даде определение на порнографията, един американски съдия отговорил: "Познавам, я, когато я видя". Проблемът на Европа днес е точно обратният. Авторитаризмът е лесно да бъде дефиниран, но предизвикателството се състои в бавното отстъпление от демокрацията, особено когато това се случва пред очите ни.

*Англоезичната версия на статията е публикувана във "Файненшъл таймс". Преводът е на Портал "Култура".