Боряна Димитрова: Бунт у нас е почти невъзможен, защото няма доверие между хората

За разлика от комунизма, днес няма да е възможно "без Борисов, по борисовски", смята социологът от "Алфа рисърч"

Снимка: БГНЕС

За близо 30 години българинът се убеди в думите на Чърчил, че демокрацията може и да не е идеалната форма на управление, но нищо по-добро не е измислено, коментира в интервю за Mediapool социологът и управляващ партньор в "Алфа рисърч" Боряна Димитрова. Според нея Бойко Борисов все още няма убедителна алтернатива в управлението, но, "за разлика от комунизма, когато шестваше лозунгът "без Димитров, по димитровски", в днешния свят няма да е възможно "без Борисов, по борисовски".

Доц. Димитрова, наскоро заедно с над 20 ваши колеги социолози и политолози и с участието на Нов български университет представихте резултатите от мащабното Европейско изследване на ценностите, което се провежда от 80-те години насам. Данните показват, че българинът вече харесва демокрацията, но не и нейните институции. Откъде идва това противоречие?

Най-кратко казано – от факта, че за преобладаващата част от българите демокрацията няма алтернатива, но начинът, по който институциите и политиците упражняват правомощията си – има. За близо 30 години от собствен опит, а и от сравнението с по-близки и далечни страни, в които властват различни политически режими, българинът се убеди в думите на Чърчил, че демокрацията може и да не е идеалната форма на управление, но нищо по-добро не е измислено. Ако през първите години на прехода кризата на отделните управления се привиждаше като криза на демокрацията, от което пострадаха първите политици на прехода, то сега вече е ясно, че не "демокрацията ни е донесла всички беди" (по думите на Корнелия Нинова преди последните парламентарни избори), а просто гражданите имат легитимни претенции към начина, по който действат българските институции.

До каква степен недоверието към политиката, към медиите, а също и недоверието ни един към друг е проблем за българското общество в момента? Има ли начин да се покачи доверието в политиката?

Има множество проучвания в различни части на света, които показват, че недоверието на хората един към друг върви ръка за ръка с недоверието към институциите, политиката, включително към възможностите за промяна. Тоталното недоверие разрушава социалните връзки и атомизира обществото. В такъв циничен свят хората рядко вярват на "казаната дума", на неписаното правило за почтеност, изразходват се значителни ресурси, за да се предотвратява реална или предполагаема злонамереност. В такива общества е много по-трудно, а и по-скъпо да се прави бизнес, да се защитават каузи, включително да се води битка за реформи, тъй като е безкрайно лесно да накараш хората да повярват, че всички са маскари.

Това състояние има и своите парадоксални ефекти, които пречат да се повиши доверието в политиката. Така например, всеки опит за противопоставяне на статуквото извежда на преден план темата за недоверието към институциите и политиката, и оттук – необходимостта от промяна. Колкото повече се говори обаче за недоверието към всичко и към всеки, толкова повече хората се обезверяват, че си струва и че е възможно заедно да се преборят за промяната. Което е и една от причините антипопулистките политици да имат толкова нисък електорален потенциал у нас.

От изследването на ценностите стана ясно, че въпреки че негодува срещу политиката, българинът не е бунтар и революционер. Защо?

Поради причините, за които току-що говорихме – защото почти не вярва в силата и смисъла на колективното действие. Предпочита да се спасява по единично. Всеки бунт или протест предполагат някаква форма на общност, на доверие между хората. Не трябва да се пренебрегва и "приносът" на партийно наложените колективи от времето на комунизма, както и на страховете от това време, че всеки някого подслушва, следи или донася.

Затова след края на тази епоха махалото отиде към другия край – индивидуализма и най-тесния вътрешен кръг – семейството, близките, рода. Изследването на ценностите показва тъкмо това – че българинът здраво се е заловил единствено за тях. Едва напоследък започват да се възраждат локалните общности и обединяването за защита на общи интереси. Повечето спонтанни протести през последните години са дело именно на местни общности за защита на конкретни интереси – градинка, път, природа, въздух и пр. Доколкото българинът започва да обръща все по-голямо значение на средата, в която живее, политиката, респективно и политическите обединения или бунтове, ще се пренасят все повече на местно ниво.

Съгласна ли сте с колегата ви Кънчо Стойчев, който през 2017 г. в интервю заяви, че "общественото мнение трябва да се изучава, но в много редки случаи трябва да се следва"? Хората на високи постове трябва ли да се ръководят от общественото мнение?

Генерализациите твърде рядко са верни. Нека да се върна например към фаталната за Корнелия Нинова предизборна фраза "какво ни е отнела демокрацията". Ако някой тогава я е посъветвал да не следва високата подкрепа за демокрацията в общественото мнение, а да върви срещу него, жестоко я е подвел.

За мен разграничението е другаде - между усещането за проблемите, от една страна, и познанията за решаването им, от друга. Като правило общественото мнение е много чувствително и вярно улавя съществуващите проблеми. То обаче е ограничено, когато става дума за решенията. Точно от тази му особеност се възползват популистите, предлагайки прости решения, лесно възприемаеми от избирателите. Това обаче не означава следване на нагласите, а манипулирането им.

Много представители на елита в политиката и в медиите тайно смятат, че "народът е прост" и не трябва да бъде слушан, а някои, като депутатът проф. Иво Христов, не се притесняват да заявят това на глас. Той каза, че 80% от народа са "дебили". Възможно ли е демократично управление, когато елитът се ръководи от мисълта, че гражданите са дебили, а гражданите смятат, че политиците са лъжци и крадци?

Съвременните демокрации са задължително власт на мнозинството. Но не са задължително власт на разума. За да са полезни за гражданите и да защитават интересите им, освен от демократични избори, те се нуждаят от още няколко много важни стълба – свободни и отговорни медии, информирани и желаещи да се информират граждани, върховенство на закона, университети с авторитет и учени с гражданско присъствие… Демокрацията е взаимна отговорност и случаите, които цитирате, показват колко малко си даваме сметка за това.

Някои изследователи твърдят, че популизмът, от който толкова се страхуват традиционните елити и у нас, и на Запад, е болестта, а други – че той е лекарството. Каква е вашата прогноза за бъдещето на популизма и у нас, и в западните общества?

Ако продължа аналогията с болестта и лекарствата, в малки дози популизмът може да има оздравително действие върху бюрократичните елити и техните антуражи, склонни да късат връзка с реалността. В големи дози е пагубен, защото основавайки се на тезата "да гледаме само себе си", представлява доведен до крайност егоизъм. Като такъв той не може да съществува без непрекъснато да произвежда врагове. А това взривява обществата, които претендира, че защитава. Популизъм неминуемо ще има – и у нас, и на запад, но вярвам в здравия разум и в това, че хората няма да се самоунищожат чрез патологичния му егоизъм.

Мислили ли сте как ще изглежда управлението на България след ерата "Борисов" или в нея има още потенциал?

За разлика от комунизма, когато шестваше лозунгът "без Димитров, по димитровски", в днешния свят няма да е възможно "без Борисов, по борисовски". В момента Борисов все още няма убедителна алтернатива, но когато това стане, хората ще си намерят новите модели, герои и антигерои.

Още от Интервюта