Да губиш, е част от играта

- Не си патриот ти! - казва ми Стефан и се смее, сочейки оранжевата си фанелка: - Я ме виж мен!

Събота следобед е. Събрали сме около 50-на българи и холандци за тържеството по случай края на учебната година на българското училище в Лайден. Същата вечер Холандия ще играе срещу Русия. Стефан си е донесъл китарата, за да акомпанира на Катето, което ще пее прочутата някога песен на Анита Хегерланд: „Оранжево небето, оранжево полето”. Шестгодишното Кате и то - цялото в оранжево, пее страхотно, с артистично пъхнати ръце в джобовете на оранжевия си панталон и получава заслужено горещи аплодисменти.

Не съм сигурна дали оранжевата премяна все пак не е по-скоро във връзка с музикалния номер, отколкото с мача вечерта, но си признавам, че търпя критика. Даже се сещам, че сутринта ме критикуваха и вкъщи, че Тервел е тръгнал на партито по случай рождения ден на братовчед си не с оранжева, а със синя фанелка. Слава Богу, оранжевото му яке компенсира моята сутрешна недосетливост.

Аз пък за компенсация получавам оранжев букет. Така че след тържеството се понасям най-”патриотично” с оранжевия си букет към гарата. Знам, че Мартин има уговорка с един приятел да гледат мача в прочутото кафене “Всички ръце на борда”. Важните мачове по традиция се гледат там. Мобилният ми телефон звъни:

- Дани! - чувам гласа на Рия – Мартин и Рон са вече в кафенето, децата са при мен, чакам те за вечеря! - и още преди да успея да кажа нещо, допълва:- Ще гледаме мача у нас.

Така че от гарата отивам направо у Рия.

Уви, уви, уви. Тежко поражение. Мачът завършва едно на едно, но в продължението руснаците вкарват още два гола на великолепния Ван дер Сар. Жалко, че това беше последното му участие. Още преди европейското вратарят на оранжевия тим заяви, че приключва футболната си кариера. Истинско удоволствие бе да го гледа човек как се бореше като лъв. Спаси поне четири сигурни гола. Но което си е право, право е – макар, както обикновено, холандците да бяха технически добри, все пак руснаците бяха по-бързи и много по-активни в този мач. Разбира се, ужасно ме е яд и на шега си признавам, че за мен въпросът е политически. Рия се смее.

- Този “национален предател”! – възмущавам се аз къде нашега, къде наистина и соча неодобрително Хюс Хидинк - холандския треньор на руския отбор. – Гледай го, моля те, как се радва! Не го е срам! Пък и ще ми прегръща Ван дер Сар!

Веднага след мача Томас - деветгодишният син на Рия, гневно изключва телевизора. В очите му - сълзи.

- Томас! – не бях чувала гласа на Рия да трепери - Веднага включи телевизора и си отивай в стаята! Наказан си за 15 минути!

Без да спори, Томас включва телевизора и изчезва, все така с мокро от сълзите личице. Тервел идва при мен:

- Мъчно ми е за Томас - шепне ми той. – И аз искам да плача, ама не мога - признава си той.

Мъжете се прибират от кафенето. Смеят се, но не се опитват да прикрият разочарованието си.

- Как беше атмосферата? - питам
- Приятна - казва Рон. – Е, шегите ни бяха малко горчиви - признава той.

В това време “националният предател” Хидинк сяда в студиото и със задоволство приема комплиментите на холандския водещ за отличната игра на руския отбор.

- Абе много сте цивилизовани, да му се не види! - мърморя аз с възхищение - ние на Балканите, тоя тип жив щяхме да го одерем.

- Ами то не е лошо да обменим опит - смее се добродушно Рия - Да го посрещнем на летището с развалени яйца.

Докато се смеем на предложението, Томас, чието наказание е изтекло, се появява в хола. Все така разплакан.

- Томас, ела тук! - казва Рия строго. – Знам, че ти е мъчно, но телевизорът не ти е виновен!

Томас кима тъжно с глава.

Това е игра! - продължава Рия, наблягайки на думата “игра”. – Загубата е част от играта. Не може винаги да печелиш. Разбра ли?

Разбрах – прошепва Томас.

След около час си тръгваме. Вървим по пътеката към къщи. Мартин бута колелото си, защото ние с Тервел сме дошли пеша. Вечерта е топла, мирише на треви и цветя. Жабите крякат ли, крякат, сякаш тази вечер са решили да изнесат най–хубавия си концерт. Задават се две момчета и едно момиче на колела и се дръпвам леко, за да им направя място да минат.

Жалко, жалко! - подвикват те приятелски.

Жалко! - отговаря и Мартин.

Наближаваме нашата улица.

- Утре ще падне работа – шегува се Мартин и сочи украсата от оранжеви знаменца, опасала цялата махала.

Сутринта се събуждам от цирикането на пилците. Тервел, който се е наместил по някое време в леглото ми, отваря очи и първото, което казва е:

- Толкова ми е мъчно, че Холандия вече няма да играе.

- Хайде, - гушвам го аз - животът продължава. Ще има и други първенства.

А наум си мисля : “Дано пък испанците да разкажат играта на руснаците!”.

Така, де.

Още от автора http://dilmana.web-log.nl