Френските социалисти трябва да се реформират

Кои са причините за упадъка на Френската социалистическа партия? Как да си обясним факта,че голяма част от нейния електорат насочи гласовете си към екстремистки партии, а още по-голяма част предпочете изобщо да не гласува?

Слабото участие на изборите достигна такива равнища, че може да се изтълкува като отхвърляне на сегашната политическа система и по-специално на действащото правителство. Обяснението за това явление се крие в един много прост пример за разочарованието на избирателите. Неотдавна във Франция беше приет законът за въвеждане на 35-часова работна седмица, който предизвика неочаквани реакции.

От една страна, законът беше посрещнат като голяма социална придобивка, но от друга - беше разкритикуван като опасен за икономиката на страната. Новият закон ще намали значително доходите на работещите, тъй като ограничава възможностите им за извънреден труд. На практика той е от полза единствено за работодателите, които в замяна на намаляването на работния ден си осигуряват по-голяма гъвкавост при организацията на труда.

Така че законът, който беше замислен като средство за намаляване на безработицата, в крайна сметка беше отхвърлен от самите работещи.

Разочарованието на социалистическия електорат обаче се обяснява и с поведението на самите ръководни кадри на партията - парижани в по-голямата си част. Тяхната образованост и принадлежността им към заможната социална класа определено ги отдалечава от базата. Не е ли парадоксален фактът, че средният доход на избирателите социалисти е по-висок от средната заплата за страната?

Социалистическата партия във Франция никога не е била работническа партия и по тази причина нейните привърженици са от средите на заможните класи. Към това обяснение може да се прибави и личността на бившияремиер социалист Лионел Жоспен. Мнозина започнаха да отправят критики към неговото правителство с искане за повече лява политика. Странно искане, като се има предвид, че френското правителство беше смятано за най-лявото в сравнение със съседните страни. Някои от избирателите изразиха своето недоволство, като гласуваха за невзрачни кандидати: например за Тобира, единствената кандидатка от африкански произход, или за Шевенман, който събра около себе си малка група от антиевропеисти или интелектуалци-националисти. Други упрекнаха социалистическата партия, че не участва достатъчно активно в модернизацията на страната и не е в състояние да формира коалиция със зелените, които във Франция, както и в Германия имат силно влияние сред населението в градовете.

Споменът, който ще запазим за Жоспен, е за човек, който се опита да постигне напредък, лавирайки между бъдещето и миналото като еквилибрист, застрашен да падне или в дясно, или в ляво. Водейки страната твърде бавно или твърде предпазливо към по-модерна икономика, бившият премиер си спечели недоволството на голяма част от своите избиратели и което е по-важно, на почти всичките си съюзници. Следователно най-голямото поражение не беше за социалистическата партия, която си запазва 150 депутатски места, а за т.нар. "плуралистична левица".

Въпреки че комунистическата партия съхрани състава на своята парламентарна група, нейният председател Робер Ю претърпя поражение /бел. mediapool - парламентарните избори във Франция са по мажоритарната сисетема и Ю не беше избран в своя район/.

Партията на зелените избягна пълната катастрофа, но остана само с трима депутати, едният от които представлява твърде незначителна формация в състава на екологичното движение. Вътре в самата социалистическа партия не можем да не забележим объркването, създадено от личностните съперничества и различните политически ориентации.

Докато в много страни се налага моделът на голямата партия, Френската социалистическа партия открай време или поне от 1920 г. /създава се ІІІ интернационал и комунисти и социалисти се разделят /подражава в идеите и програмата си на мажоритарната комунистическа партия.

Левицата винаги се е стремяла да се идентифицира с работническото движение и за известен период от време го правеше доста успешно, особено по времето на Народния фронт или след Освобождението /1944 г./, когато Франция, както много други страни, изживя икономически възход при засилената роля на държавата.

Сега обаче предвид глобализацията, от една страна, и възникването на регионалните проблеми, от друга - вече е невъзможно поддържането на такъв организъм като партията-държава.

Станахме свидетели на създаването на нова формация - Съюз за президентско мнозинство в дясното политическо пространство. Новата партия замени всички останали десни партии с изключение на Съюза за френска демокрация /СФД/, тъй като има абсолютно мнозинство във френския парламент. Въпреки това, необходимо е френската левица да постигне такова обединение, което да я превърне в партия, способна да поеме управлението в демократични условия. Това ще означава тя да не се идентифицира с каквото и да било социално движение, нито с идеята за държавата, ангажирана в сложната система на международните отношения.

Социалистическата партия може да си върне влиянието и отново да намери пътя към властта единствено ако изостави идеята за плуралистичната левица и постави останалите си съюзници пред простия избор: или да действат в рамките на самата социалистическа партия, или да образуват свои партии. Трябва да се намерят нови формули за политическо действие и да се създадат нови социални и интелектуални движения, които да помогнат на политическия свят да се трансформира.

-----------------
* - Ален Турен е известен френски социолог, левичар, пишещ по темите на глобализацията и влиянието ѝ върху индивида

По БТА