Германия все още е потисната нация

След 11 септември стана ясно, че има различна степен на чувствителност и различно виждане за начина, по който трябва да се реагира. Европейците не са склонни към крайни и бързи реакции. Американците биха ги нарекли забавени и страхливи. В случая обаче става дума за различен исторически опит и различен инстинкт.

Америка е в апогея на своята мощ. При това положение всяка промяна, всяко влияние, всяка заплаха за американската сигурност несъзнателно се възприема като опит да се детронира свръхсилата. Така е било по времето на Римската империя и на Британската империя.

Положението на Европа е различно. Европа е на път да изгради новото си бъдеще чрез безпримерна по рода си интеграция. Това е мощ от съвсем друго естество, Европа не принуждава никого към нищо, тя привлича към себе си други държави. Това е стилът на бъдещето.

Причината за изолационизма на Германия е тази, че юридическите системи в Европейския съюз не са уеднаквени. Тъй като правото и законът са символи на националната самоличност, отделните държави крайно неохотно се отказват от особеностите на своята правна система.

Изграждането на правовата държава в Германия след Втората световна война бе израз на промените, които трябваше да се направят. Ето защо германците са така емоционално и морално обвързани със своите правни принципи. Наруши ли ги някой, било Америка или някоя друга държава, за Германия това се превръща във въпрос, който засяга националната ѝ самоличност.

При северните народи съществува същата връзка между правна система и национална независимост. Така например на финландците им бе много трудно да приемат наказателни закони срещу терористи, защото те противоречат на собствената им правна система.

Не е вярно, че в кръвта на британците е да следват безкритично Америка. Британското право е много различно от американското. Във Великобритания няма смъртно наказание, за разлика от американците британците са за Международен наказателен съд. На времето обаче Великобритания също бе велика сила и имаше навика да преследва тероризма извън собствената си територия, например в Северна Ирландия, Кения или Израел.

Британците все още имат армия, която може да действа навсякъде по света. Същото е валидно и за Франция, затова позициите на президента Ширак са по-близки до тези на Блеър, отколкото на Шрьодер. Освен това Блеър се чувства лично отговорен за добрите американско-европейски отношения. Той не иска да проиграе влиянието на Европа върху такава сила като САЩ.

В момента е трудно да се каже какво всъщност иска Буш. На 11 септември на него му бе натрапена роля, каквато той не очакваше. През първите 72 часа ние се възхищавахме на благоразумието, което прояви.

И все пак в борбата срещу тероризма не бяха изчерпани невоенните средства до степента, на която е способна свръхсилата.

Ще опростим обаче нещата, ако твърдим, че външната политика на Буш цели да гарантира преди всичко достъпа до петролните ресурси. Ако беше така, САЩ едва ли щяха да искат да бомбардират Ирак, защото последиците за цената на петрола са непредвидими. Това би довело до сериозна рецесия на американската икономика. В случая наистина става дума за политика на сигурност, която цели да се установи нов ред в Близкия изток. Буш поема голям риск. Ако военната операция срещу Ирак се окаже неуспешна, европейците ще го нарекат войнолюбец, а собственият му народ ще го обвини за рецесията. Според друг кошмарен сценарий по време на войната срещу Ирак терористи може да предприемат нова сериозна атака, и да се окаже, че фронтът, на който Буш се сражава, е погрешен.

Всеки, който се опитва да воюва срещу тероризма само на един фронт, допуска грешка. Ясно е, че причините за тероризма са най-вече политически. Почти винаги става дума за политическа власт, не толкова за икономически просперитет. Действията на американците би трябвало да са насочени най-вече към извършването на вътрешнополитически реформи в държавите от Близкия изток.

Насилието като последно средство не е верният път, по който можеш да спечелиш хората за каузата на демокрацията. Освен това евентуална война може да радикализира екстремистите в страните на арабския свят. В САЩ твърде малко обсъждат подобен ефект на доминото.

Не бих стигнала до крайност и да твърдя, че Ирак не бива да бъде нападнат при никакви обстоятелства. Ако ЕС и ООН вземат решение за война срещу Ирак като се ръководят от основателни съображения, не бих препоръчала на германците да се придържат към политиката на отказ. Това ще ги изтика в периферията.

На европейските съседи понякога им е трудно да разберат германската политика на сигурност. Какви рискове е готова да поеме Германия, какви жертви е готова да направи? Англия и Франция не могат сами да носят бремето. Европейската политика на сигурност и отбранителната политика трябва да имат повече от два стълба. Само с широките плещи на Германия европейците могат да бъдат силен партньор на САЩ и евентуална алтернатива на американския път.

Германия все още играе ролята на потисната нация, каквато бе след войната. Германците би трябвало да предприемат още една историческа стъпка към центъра на Европейския съюз. В скоро време Германия ще бъде заобиколена от всички страни от партньори на ЕС и НАТО.

Важно е тя да отстоява интересите на Централна и Северна Европа, иначе скоро тази роля ще поемат поляците или друг народ. Германия трябва да възпита у себе си естествена ревност спрямо останалите европейски държави, когато става дума за лидерска роля. Точно от това се страхуваха Франсоа Митеран и Маргарет Тачър след обединението и сгрешиха в преценката си. Обединението по-скоро парализира Германия. Причините за това са както икономически, така и психологически - поне досега.

*СИПРИ - Стокхолмски международен институт за проучвания на проблемите на мира, бел. на преводача

По БТА