Ирак и рамката на българската политика

Войната в залива от 1991 година мина покрай България и не наложи

избори с такава степен на риск и поемане на собствена отговорност.

Интервенцията в Косово бе изпитание от по-висок порядък, но не защото задачата бе извънредно трудна,а защото за собствена изненада България изведнъж стана международен фактор. Това ѝ наложи да излезе от състояние на международно-политическа невинност, да се самоопредели към каква група международни сили се числи, и да понесе съответните отговорности. Но аналогия с тези международни конфликти е некоректна и подвеждаща. Нито една от тях няма достигнатите в случая "Ирак" глобални мащаби. Случаят Ирак, обаче, продължава да се мисли чрез тези и други аналогии. Това недоразумение произвежда и лоши препоръки.

В редицата на типичните недоразумения една позиция определено застана начело: идеята, че България не само може, но и трябва, да влезе в световния дебат със

своеобразна търговска програма и да договаря участието си,

каквото и да е то. Тази насока на разсъждение се резюмира в изказване от типа "Ще подкрепим (САЩ и коалиция), но срещу гаранции за националната си сигурност." На пръв поглед в подобна препоръка няма нищо странно, тя звучи разумно и бързо получи широка популярност. Това, обаче, се дължи предимно на факта, че е дълбоко за закотвена в един провинциално-битов манталитет.

За публичния дебат е изключително важно да бъде разкрита нейната фундаментална погрешност.

В контекста на конфликт с явна тенденция към глобализиране няма инстанция, която може да раздава гаранции за сигурност. Кризата "Ирак" има глобализационен потенциал, при който онези, които в други условия биха давали подобни гаранции, стават актьори вътре в нея. Следователно и легитимният аргумент на САЩ в този план би бил, че с акцията срещу Ирак те воюват за собствената си сигурност, оттам за укрепване на глобалната сигурност, и така, в частност за сигурността на малки страни, които наглед нямат връзка с конфликта.

Видян в перспективата на тази аргументация,

разговорът за "подкрепа срещу гаранции" е в основата си сбъркан.

Тази търговската логика настоява на абсурда "Ще подкрепя една система за сигурност, но ако получа гаранции за собствената си сигурност". Вярно би било тъкмо обратното твърдение, а именно: "Подкрепям, защото именно така набавям стратегически гаранции за собствената си сигурност". Правотата на САЩ се оспорва, но това не променя реда на основните аргументи, а оттам и на конкретните описания, прогнози, препоръки. "Подкрепа срещу гаранции" има шанс да бъде ефективна меркантилна пропозиция някъде между Виенския конгрес и Първата световна война. Днес дори сигурността на Израел не се договаря, а следва от стратегията за национална сигурност на САЩ.

Вариация на договарянето на гаранции за сигурност е идеята за договаряне на икономически изгоди от подкрепата към САЩ и коалиция: "Ще дадем подкрепа, но срещу X, Y, Z стопански предимства след войната". Ако българската позиция се постави по този начин, с България никой изобщо няма да разговаря, камо ли да преговаря. И, отново, коректният ред на твърденията и условията е обратният. За да участваш изобщо в следвоенното разпределение на роли - не само в стопанския сектор, а изобщо -

нужно е да заявиш участието си.

Тоест, не "Ще подкрепя, ако...", а "Ще подкрепя, за да..." бъда вземан сериозно после и да бъдат отчетени моите интереси.

Примерът с договарянето показва тенденция в дебата за Ирак да се прибягва да понятия, които описват друг контекст, друг обект, друг тип международната среда. Объркването по отношение на типа международна среда налага изясняване на по-основни характеристики на случая Ирак и на параметрите, в които се прави българският избор. Без претенция за вярност - тя би била неуместна в тази комплицирана ситуация - а по-скоро с намерение да обърна внимание на тази страна на въпроса, предлагам една възможна конструкция на рамката, в която трябва да се мисли "Ирак".

На първо място, "Ирак-2003" е случаят, в който най-ярко проличават

драстичната смяна на основни характеристики на международната среда

след Студената война. Промяната засяга главно тенденцията към разпад на самата подреденост, на системните параметри на би-полярното противостоене. В периода 1945-1991 международният ред има два центъра на власт и сила; те са изправени непосредствено един срещу друг; всеки е заплаха за самото съществуване на другия; отношенията им са силно милитаризирани; сигурността на всеки е свързана с отбранителната мощ; всеки си набавя гаранции срещу другия чрез ескалация на ядрени потенциали; и т. н.

Най-съществена тук е яснотата на структурата, нейният изразен релеф и устойчивост. След 1991, обратно, тенденцията е към разграждане, непредвидимост, неопределеност, в пределния случай хаос. Когато тенденцията към разпад и хаос, която се развива независимо от държавните политики, се превърне в специален проект на определени индивиди и мрежи, то този проект е тероризъм par excellence; това е дефиницята на тероризма.

Оттук и първото основание за възникване на казуса "Ирак". Оръжията за масово унищожение са фактор с изключително значение, но не те извеждат Ирак до ранг на глобална криза. САЩ привиждат в Ирак

системен фактор за съзнателно, целенасочено усилване на хаоса

в международната среда; следователно за глобален терорист номер едно. Факторът "оръжия за масово унищожение" нито е нов, нито е фатален за САЩ. Той може да се постави под контрол и чрез традиционна политика на containment. Крайният срок на такава политика обаче бе 11 септември 2001.

На второ място, виждайки в Ирак системен фактор за миниране на глобалната сигурност, индустриален, макар ловко прикрит, производител на тероризъм, САЩ и коалиция отговарят с проект за превантивна война. В перспективата на описанието на промяната в глобалната среда превантивните политики добиват извънредно високо значение и по принцип изместват отбранителните. На практика, това е смяна на ъгъла на разбиране, а именно, от предимно военно-отбранителен към полицейско-превантивен. Полицейската акция може да вземе форма на мащабна война, но перспективата все пак е друга.

Оттук обаче тръгва и съществените въпроси: трябва ли да се води мащабна война с превантивна цел?

Приемлив ли е изобщо проектът за превантивна война?

И каква би била цената в глобален мащаб при такъв прецедент? Този проект няма много общо с работата на инспекторите, които биха набавили само вторична легитимация за войната. САЩ и коалиция трудно ще развият убедителна аргументация в тази насока. Ако инспекторите нищо особено не открият, военната акция се нуждае от сериозно обосноваване. Усилието за убеждаване трябва да се направи, защото пълното игнориране на глобалния протест в името на глобалната сигурност е противоречиво и крайно неубедително.

На трето място, напълно закономерно проектът за превантивна война е разделящ. Днес западният свят е разделен повече от всякога от 1945 насам. Извън конкретните интереси на една или друга страна да се включи в групата на САЩ-Великобритания или в тази на Франция-Германия, налице е дълбока дилема. Тя има морално-политически характер, тъй като засяга основите на международно-правовия ред и принципите, на които се строи той от 1945 година насам.

САЩ и Великобритания се позовават на Мюнхен 1936 година, но срещу тях стои 50-годишното усилие за

превенция чрез регулация, а не чрез война.

Тази ориентация е свързана със самата идея за "обединени нации" и е дълбоко присъща на цялата европейска Модерност и на нейната либерална политическа философия. Развитието на корпуса на международните правни режими е водено от идеала за отворена общност и включване на нови участници в общото усилие, а не от едностранно поемане на отговорност за състоянието на глобалната среда.

Тук "мюнхенският" аргумент на САЩ би бил, че днес фундаменталните условията за сигурност трябва тепърва да се положат, точно както това става през 1945. И че за това е нужно прилагане на сила по прочистване на цял регион, както стана преди това с една страна, Афганистан. Такъв аргумент не може да се изведе от съществуваща основа. Евентуалната му валидност може да се докаже само от следствията на войната. Но обстоятелството, че валидността на аргумента "за" война ще се набави (единствено) от нейните благоприятни следствия, означава подминаване на всякаква нормативна основа за вземане на решения. Всъщност най-сериозната група противници на войната от това именно се опасяват - че освен човешки живот, който е свято нещо, война от такъв тип

ще върне корпуса на международното право доста назад.

Как следва в такава усложнена ситуация да се строи българският външно-политически избор:

Първо, България трябва да изостави всякакви идеи за търговия със сигурност или специални изгоди. Това е нелепо и ще ни отчисли от групата на сериозните актьори, които разбират за какво става дума.

Второ, в политически план България не трябва да мисли за самия Ирак. Гледната точка на България следва да бъде развита в координатна система, чиито основните измерения са самите фактори за сегашното разделението на Запада.

Трето, България трябва да изнесе на преден план самата грижа по формирането на позицията си. Тя трябва да участва в интензивната международна комуникация през една двойна рефлексия: независимо от това "каква" позиция заявява, важно е да показва настойчиво "как" изгражда позицията си.

Четвърто, по въпроса "как" България трябва да отчита, че разделението по случая "Ирак" е временно и преодолимо и се развива вътре в общото пространство на Запада. Затова всяко преиграване може да се окаже несериозно и дори заредено с комизъм. Единството на западния свят едва ли трайно ще се разгради заради случая "Ирак".

Още от България