Изборът на София

Тези ранни прояви на съпротива накарват Адолф Айхман, отговарящ за депортациите, да командирова един от най-жестоките си експерти в София: Теодор Данекер, който лично контролирал депортациите във Франция през лятото на 1942 г. Но усилията на Данекер многократно се проваляли. Както отбелязва Аренд, "Главният равин на София не можел да бъде открит, защото се укривал при митрополит Стефан в София, който публично заявил, че Бог е определил съдбата на евреите, и хората нямат право да ги измъчват и преследват", което е несравнимо повече от това, което някога е правел Ватикана.

Въпреки всичко, Филов учредява Комисарство по еврейските въпроси, оглавено от Александър Белев, млад адвокат, антисемит и член на Ратник. Под пълна секретност Белев подписва споразумение с Данекер, който заповядва незабавна депортация на 20 хиляди евреи в полските концентрационни лагери. В това число влизали около 12 хиляди от Тракия и Македония.

По проекта там се действало като по часовник. Евреите били изгонени от домовете си и ограбени. Събрани в бараки, където мнозина били изнасилени и измъчвани. Натъпкани в товарни вагони и изпратени в Лом. Натоварени във фериботи за Австрия, или към Аушвиц и Треблинка. В края на войната от тях оцеляват само 12.

Акцията на Димитър Пешев

На 9 март 1943 Димитър Пешев приема делегация от родния си град Кюстендил. Вече предварително е уведомен за целта на срещата - въпросът за евреите. Според Нисим, Пешев вече е предложил укритие на свой близък приятел от детството в Кюстендил. Той, обаче, отказва, настоявайки, че намесата на Пешев трябва да бъде в много по-сериозен мащаб. Същия ден Пешев поисква среща с министър-председателя Филов. След като му се отказва, той се обръща към Габровски, който твърди, че нищо не знае за предприетите мерки срещу евреите. Добре, казва Пешев, след като такива ужасяващи неща се вършат без знанието на вътрешния министър, те трябва да бъдат спрени. Хванат в лъжа, обзет от страх от публичен скандал, и вероятно обзет от угризения на съвестта, Габровски се свързва с местата, в които всеки момент товарните вагони с евреи ще потеглят - и спира акцията.

През следващата седмица Пешев пише петиция, в която осъжда и прави публичен факта на антиеврейските мерки. Преди да представи петицията в парламента и на обществото, Пешев изпраща копие до Филов. Въпреки че той казва на Пешев да изчака още няколко дни, Пешев я публикува още на следващия ден. Вбесен от случилото се, Филов си осигурява съгласието на царя да принудят Пешев да си подаде оставка, с което, обаче, той го изпреварва. Така или иначе, депортациите са отменени и то, както сочат източници на нацистите, със заповед "от най-висока позиция", което безусловно означава самия цар.

В края на март Рибентроп обсъжда проблема лично с царя.. Известни са противоречивите информации и разминаванията в документите, които отразяват срещата, но в крайна сметка

нито един евреин не е пратен в Полша.

По същото време немският посланик в София пише, че "българите твърде дълго са живели заедно с арменци, гърци и цигани, за да обърнат внимание на еврейския въпрос".

Българските евреи са спасени от унищожаване, въпреки тежката им съдба през военните години. Много от тях са пратени в трудови лагери, а под натиска на Белев и Данекер, Борис се съгласява да прогони софийските евреи от домовете им и ги изпраща по всички части на страната, където живеят в мизерия и пълна изолация.

Но дори тези действия са придружени от протести, особено от страна на българската православна църква. Митрополит Стефан превръща празника на 24 март 1943, когато полицията арестува евреите в София, в масова демонстрация. Комунистическият лидер Тодор Живков по-късно ще се обяви за лидер на протеста, въпреки че до момента не се е намерил никой, който да си спомня изобщо да го е виждал там.

България не е единствената страна в Европа, която се противопоставя на антисемитските марки, но, заедно с Дания, тя е сред единствените, които успяват да спасят евреите в страната си. Територията на Дания е завладяна от нацистите, а България е доброволен съюзник. Но и двете страни са се радвали на необичайна автономия от стана на Райха. Населението и на двете страни не е приело расистката теория с особен ентусиазъм. И в двете липсва собствено фашистко движение.

На други места обстоятелствата не са толкова благосклонни. Фактът, че антисемитизмът не е разпространен в Холандия, например, никак не е помогнал на холандските евреи: под директния контрол на немското управление и с ефективната помощ на местни колаборационисти, Холандия депортира повече евреи от Франция, където антисемитизмът има по-дълбоки корени. Нито пък румънската автономия попречва на масовото избиване на 270 хиляди евреи.

България прилича на останалите страни от Оста в едно основно отношение:

тя изоставя тези евреи, които не са били нейни граждани.

В случая със западноевропейските страни, Франция например, това разделение помага на някои френски евреи за сметка на евреи-бежанци от Райха. В българския случай губещите са евреите от Македония и Тракия, предадени на нацистите не само заради споразумението Белев-Данекер, но и защото българското правителство преди това им е отказало гражданство.

Докато датските власти ясно и последователно отхвърлят антиеврейските мерки, българските управници следват стратегията на шикълкавенето и блъфовете. Тъй като България доброволно се присъединява към Оста, правителството ѝ, поне външно, поддържа поведение на сътрудничене с нацистите. Така, подписалите петицията срещу депортацията, изредени в книгата на Тодоров, освен комунистите, не се ангажират в яростното заклеймяване на правителството, което те като цяло смятали за легитимно. По-скоро, те се опитват по най-кроткия и рационален начин да разубедят Филов да предприеме едни крайно неразумни действия.

 

Въпросите, които остават

И Нисим, и Бар Зоар твърдят, че скоро по книгите им ще бъдат създадени филми, сравними по ефект със "Списъкът на Шиндлер". Ще се мелодраматизира ли неясното и половинчато спасение на евреите само в рамките на страната, за да бъде използвано за изграждането на привлекателен имидж? И за да се усложнят още нещата, желанието да се увенчае най-хубавия момент от българската етническа толерантност съвпада с разпадането на съседна Югославия и от натрапените отрицателни стереотипи за Балканите.

За хора като Дичев, обаче, тезата за "колективна невинност" може да бъде точно толкова вредна, колкото и по-известната ѝ посестрима за "колективната вина".

Ако българите са необичайно толерантна нация, кое я прави такава?

Някои изследователи на еврейското спасение, включително Тодоров, посочват наследството от Отоманската империя - наследство, което България дели с останалите балкански народи. При тези обстоятелства не се е развила нито една идеология за "висшестоящи раси", казва Тодоров. Как, тогава, нацистката наука, би могла да намери подходяща почва в този контекст?

Разбира се, от тази наследена традиция на толерантност от Османската империя, румънските, македонските и тракийските евреи нищо не са усетили. "Антисемитизмът няма традиция в България. Евреинът за българите е трудолюбив човек и добър баща. И все пак сред същите тези хора се намират и такива, които разбиват витрините на магазините на евреите, и това е нещо, за което днес сякаш никой не иска да си спомни.", казва Ивайло Дичев.

Петър Кръстев противопоставя разликите между еврейската история и тази на българските турци. Преследвани през комунистическата ера, на турците им е било забранявано да говорят езика си или да практикуват религията си, и накрая, през 1984, насилени да приемат славянски имена.

Според Тодоров антитурската кампания била проведена само от комунистическите власти и не се радвали на подкрепа - и че, всъщност, тези събития събудили първите дисидентски движения. Но Петър Кръстев твърди друго: "Почти никой не издигна глас срещу масовите зверства...и никой не оценява моралната позиция на тези, които са посмели да се противопоставят."

Когато по националната телевизия през януари се излъчи филм за антитурските репресии, българските прокурори подновиха разследването върху ролята на последния комунистически министър-председател.

Но въпросът си остава: ако исторически в България няма шовинизъм и национализъм, как тогава седем пъти повече турци бяха изгонени от границите си, а евреите бяха запазени?

В същност, казва Кръстев, въпреки че е вярно, че Османската империя е мултиетническа и толерантна, със създаването на модерната държава и институциите ѝ, в България също се развива и модерен национализъм. С него се появява и съмнението, че малцинствата, които имат връзки с външните сили, носят потенциална заплаха за стабилността на страната. Безсилните малцинства като евреи, цигани, арменци и власи продължиха да бъдат толерирани. Но малцинствата, които много българи продължиха да смятат като заплаха, си останаха турците, гърците и сърбите.

Кръстев казва: "Изследователите, които изтъкват многокултурния характер на Балканите обикновено имат предвид едни по-ранни /от времето на Османската империя/ отношения. Тези, които говорят за "бурето с барут" говорят за съвременното схващане. Объркващото, и всъщност, неразбираемото е, че те съжителстват в главите на хората, и двете нива биха могли да бъдат активирани в зависимост от ситуацията."

"Не мисля, че българите са безусловно имунизирани срещу нетолерантността. Никой народ, за съжаление, не е", заключава Тодоров. Но той смята, че критиците преувеличават опасностите, които носи прекаленото възгордяване от традицията на етническото разнообразие. "Не виждам нищо лошо в това един народ да се гордее, че е спасил преследвано малцинство. Много по-хубаво от това да се гордееш с това да си най-доброто въплъщение на демокрацията, което ти дава правото, поне така изглежда, да водиш "само войни" в останалата част от света."

Реториката на толерантността не бива да се бърка с националистическото самодоволство, казва Цветан Тодоров. Позоваването на българската традиция на етническа толерантност се появява във всички петиции, за които говори Цветан Тодоров в книгата си. Всички те призовават да не се накърни международната репутация на България като страна на етническа толерантност и търпимост. И все пак, всички тези усилия да се запази чист имиджа на българите в това отношение по-скоро потвърждават факта, че такъв просто "не съществува".

"Колкото и да настояваме, че сме спасители на еврейската общност в България, самите евреи явно отричат този доморасъл български мит, нещо, което надхвърля дори премахването на възпоменателни плочи", казва Стефан Попов.

Когато Народното събрание спонсорира първото издание на книгата на Габриеле Нисим в България, се настоя да се прибави предговор, в който се обяснява, както казва Нисим, че "книгата е добра, но трябва да се има предвид, че авторът не е българин и затова не е запознат точно с ролята на царя." Второто издание излиза без този предговор, което означава, че все пак, сега ситуацията за изследване на историческата роля на царя е по-благоприятна, отколкото преди три години.

Но дебатът продължава да предизвиква остри реакции. През юли миналата година в. "24 часа" публикува статия на Ивайло Дичев, в която се казва, че българите може и да са толерантни към евреите, но "далеч по-малко към циганите". Обществената реакция беше ожесточена, спомня си Ивайло Дичев: "Обвиниха ме, че за мен няма нищо свято."

По текст от сп. "Лингва Франка", том 11, №2, Март 2001, със съкращения