Кейт, Сакскобургготски и наивният народец

Мегаспетакълът на кралската сватба в Лондон трябва да ни подсети за 2001 - годината, когато българският "цар” създаде партия и спечели изборите само за три месеца. Вярно, събитието беше по-скромно, нямаше кукли, които при натискане по корема казват "will you marry me”, нямаше стотици камери, които улавят всяко овлажняване на очите сред публиката, нямаше два милиарда зрители. И все пак смисълът на ставащото, макар в по-скромни рамки, беше същият: тайфун от емоции издигна човек, които нямаше никакво отношение към живота в България.

Поднасяха му здравец и козички, просълзяваха се, целуваха ръка, без да са чули каквато и да било мисъл или политическа идея, просто така, като вълнение пред сакралното тяло, благоволило да снизходи до нас. И ако така нареченият цар все пак успя да разбута политическата система в България и да вкара в играта нови персонажи, то английската корона по конституция няма право да се меси в управлението на страната.

Как да си обясним подобни ирационални изблици?

Вероятно ги поражда комбинираното действие на два фактора. От една страна пазарно настроените медии експлоатират все по-безскрупулно оглупяването на масите, от друга всяко подобно събитие актуализира митологията от приказките, с която живеем в детството - онзи чуден свят, в който порастването се представя като сядане на престола, а сексуалната зрелост - като спечелване на любовта на принца, съответно принцесата.

Кралските особи в този смисъл функционират като друг важен персонаж от нашата епоха - звездите, онези бляскави хора, чийто личен живот поражда завист, мечтания, компетентни мнения и дълги спорове на маса. Има, разбира се, една важна разлика: интересът към звездите е много по-воайорски, доколкото търсим да изровим от живота им нещо тъмно, нередно, срамно.

Обратно, царските особи се въздържат да се разкриват, разиграват пред медиите една величествена почтеност, която носи носталгията на отминали безвъзвратно епохи. Но и това почва да се променя, ако си спомним историята на принцесата пепеляшка Даяна, необичана от свекърва си, мамена от мъжа си, умряла, преследвана от папараци с любовника си египтянин.

В подобни събития има един определен мултипликационен ефект: събитието става все по-важно с количеството на важни хора, които са там. Колкото повече телевизии предават на живо, толкова по-голям е натискът и останалите да пратят екипи и да купят правата. Както и звездите, монархическите персонажи са известни главно с това, че са известни.

Както във всеки ритуал, така и при този резултатът е укрепването на властта: консолидирането на елитите, където наред с министър-председателя е известният футболист, наред със скандинавските особи - рок-певецът. Впрочем, колко по-стабилна символно би била България, ако г-н Сакскобурггота се беше ограничил с тържествени ритуали и не се беше забъркал с управление, реституция на имоти и приватизации!

Медиите реанимираха монархията

Медиите дадоха на монархията неочакван реванш над републиканския дух в света. Първото мегасъбитие е коронясването на сегашната Елизабет през 1953 г., гледано тогава на живо от 300 милиона зрители. Макар и изключена от това вълнуващо събитие навремето както заради Студената война, така заради липсата на телевизионна мрежа, България днес зае достойното си място между "културните народи”, които обсъждат в реално време облеклата на поканените, анорексията на Кейт и това, какво значи сънят ѝ гола пред олтара.

Този жанр вече упражнихме със сватбата на така наречената княгиня Калина, чиято сватбена рокля с фолклорни стилизации дълго висеше изложена в Националния исторически музей, между шишанетата и байряците. Може да изглежда странно, но няма нищо по-медиатично от традицията.

Мнозина познават царските фамилии по-добре от собствените си роднини.

Помислете например за религиозните ритуали и персонажи, които се глобализират съвсем като Макдоналдс или футбола - непрекъснато виждаме някакви самобичуващи се хора, обясняват ни как да постим, дават думата на папата, като една от най-големите суперзвезди (което впрочем странно контрастира с напредналата му възраст).

Религиозните символи, дрехи, чудновати думи и неразбираеми поведения са прекрасна храна за журналиста, който по професионалната си характеристика трябва да буди удивления. Представяте ли си, една екстрасенска излекувала сто човека и нито един учен не може да го обясни!...

Всъщност никакъв парадокс тук няма: вождовете се кичат с корони или пера, религиозните дейци внушават страх или трепет именно за да привличат вниманието, защото единственият ресурс на властта е монополът над нашето внимание. Проблемът е в нас, в това, че сме си представяли техническия прогрес като форма на просвещение и рационализация. А, както казва един френски социолог, може би никога не сме били модерни?