Кибуци за ромите?

Първите две години от “Десетилетието на ромското включване” се изтърколиха. Единственият ефект от тази инициатива у нас е включването на многобройните фондации с предмет на дейност ромския проблем в далаверата по присвояване на европейски средства. Провалът на включването на българските роми е очевиден: те са “off”, деградират все по-осезаемо, изкрейзват от мизерия, бият децата си до осакатяване, оставят ги да изгорят в съборетини, в които и кучета не биха живели.

Това, което ще предложа сега, вероятно ще предизвика и гневни реакции. Но при тоталното безхаберие на държавните и NGO-фактори в решаването на този застрашително ескалиращ проблем, е по-добре да има реална дискусия, отколкото фалшиви призиви за заедност.

Смятам, че моделът на кибуците - този израелски патент на колективно оцеляване в периоди на криза, може да се използва при нашите роми. Той отговаря в голяма степен на начина им на живот - ромите обичат да живеят в техните си общности и не държат да имат частна собственост на всяка цена. В кибуците няма частна собственост. Те са комуни, в които действа социалистическият принцип на работа и разпределение на благата. Всички работят и всички се хранят. Традиционната дейност е земеделие, като земята е държавна и се преотстъпва на кибуца за ползване срещу символичен наем.

Има и модерни кибуци, които се занимават с лека промишленост, търговия, туризъм. Много от тях се замогват, поддържат театрални трупи, музикални състави, имат болници, в които лекари са техните изучени деца. Селскостопанската и другата техника са общи. Средствата от пласираната продукция – също. Всички решения се вземат на общо събрание. Членовете на кибица имат собствени къщи, но останалото е на всички. Нямат заплати, но им се дават малко лични средства, карат общи коли, хранят се в общи столови, като се редуват в готвенето, миенето на съдовете и почистването на помещенията. Децата живеят в отделни от родителите сгради - в детски градини и училища с прилежащи спални. В къщите на родителите остават обикновено само през почивните дни, през останалото време родителите ги посещават, когато желаят.

Не казвам, че трябва да се следва точния модел на кибуците. Най-подходящо би било съчетание между израелския опит и ромския стил на живот. И в Израел отдавна има нововъведения: членовете на кибуца получават заплати, купуват си коли и градски къщи. Ходят на дискотеки извън общността, пътуват по света. Но основното е, че в кибуца имат работа, подслон и общност, на която могат да разчитат в гледането и възпитанието на децата.

Разликата между гетото и кибуца е, че гетото ражда престъпност, а кибуца облагородява чрез труд. У нас се строят мезонети за ромите – лукс, който обаче се обезсмисля заради липсата на препитание на новодомците. Какво пречи, например, ако в района на комплекса от мезонети бъде построена и малка фабрика или ферма. Нещо, което да създаде поминък на хората. Може да бъде и туристически атракцион, в който членовете на кибуца да танцуват, пеят и изкарват пари. Постепенно ще се създадат трудови навици, умения за самоуправление, а върнатото самочувствие ще доведе и до промяна в хигиенните нагласи.

Най-големите ползи ще се усетят при децата. Има достатъчно образовани роми, които да се заемат с възпитанието на малките и с обучението им, което е за предпочита не да бъде професионално ориентирано. Новото поколение ще расте в нови условия и ще бъде с друг манталитет. С течение на времето то ще повлияе благотворно и на родителите си. Така след 1-2 поколения ще се появят новият тип роми. Социално адаптирани, икономически силни, с дипломи и умения.

Редакцията на Mediapool е отворена и за други мнения и предложения по темата.