Милен Цветков и "героическата матрица" на екранния закрилник

Милен Цветков и "героическата матрица" на екранния закрилник

Ужасяващата смърт на Милен Цветков – още по-непоносима, тъй като е резултат от виновно човешко поведение – разкри един неподозиран потенциал на гражданска солидарност в днешното българско общество. Хората масово преживяха случилото се с него като лична загуба и дадоха израз на скръбта си в социалните мрежи. Даже предизвикаха упреци от типа – какво общо сте имали с Милен Цветков, че да се подреждате до тези, които наистина имаха; направихте ли нещо за него, докато беше жив, че да имате право да го обсъждате, когато вече не е. Вероятно някои се опитаха да постигнат безвкусен пиар на гърба му, както вероятно за някои от упрекващите ги са валидни собствените им упреци. Но това в случая не е важно. Защото става дума за спонтанна колективна идентификация с журналист, каквато досега не се е случвала у нас. И която посмъртно го превърна в герой за общността, а върху героите няма монопол, те принадлежат на всички.

Ако това определение звучи прекалено силно, то е защото сме склонни да възприемаме героите според учебникарските клишета – като исторически икони, по възможност загинали от вражески куршум. И да забравяме, че приживе бъдещата им слава не е личала, че са приличали на сънародниците си с техните стремежи, перипетии, несъвършенства и лайфстайл.

От името на "малкия човек"

Не казвам, че Милен Цветков ще попадне в учебниците по история, освен задължително – по история на медиите през прехода, но казвам, че смъртта му задвижи културния механизъм на героическото. Защо това се случи точно на него и точно сега?

Най-напред заради драматургията на журналистиката му, която следваше все пó задълбочаващия се конфликт между елитите и "малкия човек", с когото Милен се отъждествяваше. Питаше, изнервяше се и се съгласяваше от негово име и в негов интерес. Но и повече от това – пусна го в ефир, остави го сам да изразява недоволствата си, като не го жалеше, когато те звучаха хленчещо и безпочвено, защото искаше да го направи равностоен участник в публичния диалог. Така Милен Цветков превърна сутрешния блок на "Нова телевизия"в политически праймтайм, който дотогава в телевизиите беше запазен за следобедните часове. И политиците трябваше фактически да отговорят с посредничеството на водещия на въпросите на хората; трябваше да излязат от комфорта на заучените професионални роли. Най-безмилостни към тях, разбираемо, бяха възрастните, които понасяха голямата тежест на прехода. И също разбираемо, развиваха насрещна привързаност към Цветков, когато гальовно зовяха по телефона: Миленчо, Миленчо…

Естествено, елитите не можаха дълго да понесат тази журналистическа драматургия и Цветков трябваше да напусне сутрешния блок. Но вече беше създал модел на политическо предаване "по пижами" с непротоколен и директен разговор с тях. Моделът започна да се възпроизвежда и от другите телевизии – Коритаров, Бареков, ББЦ – разликата сама обяснява носталгичната идентификация с Цветков. Управляващите от не един мандат и приближените до тях говорители настояваха да се върне безопасния за политиците сервизно-информационен модел на сутрешните блокове. Днес това вече до голяма степен се е случило.

А Милен, сред поредния си принудителен антракт, тръгна да се движи надолу по програмната схема на "Нова" към "малките часове". Предаването, станало негова емблема – "Часът на Милен Цветков" – буквално се излъчваше среднощ. Което пък му позволяваше да даде простор на иронията и забавлението, като типични черти на екранния му почерк.

В журналистическа схватка с елитите

Иронията е задължителна за модерната журналистика, особено за общество, в което нещо рядко е такова, за каквото се представя. А забавлението, освен че извираше от самия нрав на Милен, беше и последната защита на "малкия човек" от абсурдите на социалния свят. То позволяваше на водещия да седне срещу фолк звезда, плеймейтка или шофьор на такси и да разговаря с тях по същия начин, както с политици и бизнесмени. Така предаването рушеше предварителната претенция за значимост на елитите. Всеки събеседник беше толкова значим, колкото в отредените му минути, успяваше да убеди публиката. А тя преживяваше Милен като свой екранен закрилник, като "риторически побойник", бранещ честа ѝ в "тъмна доба". Именно този образ за броени часове го вкара в "героическа матрица" след смъртта му – чак тогава, защото във всекидневното общуване с някого "от телевизора" трудно си даваш сметка за професионалната и човешка цена, която му се налага да плаща. Разбираш го едва когато срещата с него ти е отнето безвъзвратно.

Заедно с това самата му смърт се превърна в жестока метафора на журналистическата му схватка с елитите, чиято безконтролна разпуснатост му отне живота.

Гневът обаче е късоглед и се изсипа върху 22-годишния младеж, предизвикал катастрофата и там се изчерпа след поредица от морализаторски упражнения в социалните мрежи. А младежът, дрогиран до козирката, е само зловеща проява на дълъг процес, минал през далаверите, насилието и безнаказаността на прехода, за да стигне назад до сценариите на бившата номенклатура и ДС и оттам до несъстоялата се европейска демокрация в България. Милен стана герой, защото беше безкористен борец за нея от екрана, без патетика, лозунги и протести, като нещо, което естествено ни се полага, но все някой успява да го открадне. Нямаше намерение да освобождава други народи, нито дори собствения си, просто беше нормален човек във време, когато нормалните се герои.

"Другото Аз" на обикновения човек

Има значение и контекстът на пандемията, който позволи на властта да убеди хората, че за да оцелеят, трябва временно да се откажат от демокрацията. Но в тях остана символическо несъгласие със собственото им самосъхранително поведение. И когато трагичната кончина на Милен фокусира вниманието им върху последните му изяви – не сме стадо да ни навикват всеки ден, маските не са, за да ни пазят, а за да мълчим – хората откриха в него своето алтер его. То изричаше на глас онова, което те не смеят.

Произведохме от Милен съвременен герой, дано да не е ден до пладне. И да отвори сетивата ни и за други като него, които са на съседната маса, или в момента дават интервю по някоя маргинална телевизия.

Заглавието е на Mediapool

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Какво показва отмяната на карантини за VIP- персони в България?