Нарастват шансовете за покана в НАТОпрез 2002 - Огнян Минчев

Първият фактор се отнася до сравнителните предимства и слабости на деветте страни кандидатки, които са и конкуренти на опашката за членство. Сред деветте Албания и Македония са най-трудно защитимите кандидатури. Хроничната социална и институционална нестабилност на Албания и проблемният етнически баланс на Македония ги превръщат по-скоро в страни – дългосрочни реципиенти на сигурност от страна на НАТО, отколкото страни, способни да разширят обхвата на ефективно действие на Алианса.

Прибалтийските републики – Латвия, Литва и Естония – са безспорни победители в състезанието от гледна точка на своята геополитическа значимост за сигурността на Северна и Централна Европа. Ако бъдат измервани от гледна точка на собствения си военно-политически потенциал обаче, миниатюрните бивши съветски републики – почти “градове – държави” - нямат какво друго да внесат в НАТО, освен своята териториална геополитическа привилегия. Освен всичко друго, потенциалното членство на Прибалтика в НАТО се оценява от Русия сравнително най-болезнената част от темата за разширението на Алианса.

Словакия и Словения имат средищна стратегическа позиция в центъра на Европа, а стабилността на техните социално-икономически системи ги превръща в надеждни партньори, и оттам – потенциално скорошни членове на НАТО. Но и двете страни не притежават сериозна военно-политическа традиция, а съвременните им армии (подобно на тези в Прибалтика) са току що основани.

Сред деветте страни – кандидати, единствено България и Румъния съчетават дългосрочната и съхранена военно-политическа традиция с актуалната способност да поддържат и развиват модерен военно-политически потенциал. Разбира се, армиите и на двете страни все още преживяват пост-комунистически период на тежка криза и стагнация, съчетана с мъчителна реформа на преструктуриране и съкращаване на своите потенциали в жива сила и техника. Но такива кризи – дори и по-страшни – българската армия е преживявала и в миналото, без това да ѝ е нанасяло дългосрочни поражения. От подобни кризи тя се е възстановявала бързо и в първия удобен момент.

Освен страни с жизнена военно-политическа традиция, България и Румъния са балкански страни, от чиято способност да внесат стабилност и контролируемост в сложното уравнение на регионалната сигурност зависи в значителна степен преодоляването на поредния цикъл от балкански кризи. Еволюцията на американската позиция на Балканите под влияние на новата администрация във Вашингтон, европейският отговор на тази еволюция чрез кампанията “Балкански синдром”, изострянето на кризисния потенциал на ситуацията около Косово и южна Сърбия - взети заедно, всички тези обстоятелства открояват тенденцията на един разширяващ се в перспектива вакуум на сигурността в Югоизточна Европа. Нарастващите противоречия между САЩ и техните европейски партньори по отношение на общата им стратегия за Балканите не са разрешими на принципна дългосрочна основа, освен ако в уравнението на регионалната сигурност не бъдат въвлечени по-активно и самите страни от региона. Членството на България (и на Румъния) в НАТО ще бъде стъпка в тази посока. Разширяващият се стратегически вакуум на Балканите и потенциалът на България да допринесе за неговото компенсиране е вторият фактор, който работи в полза на българската кандидатура за НАТО.

Има и трети фактор, който работи за нас, но под условие. За да покрием критериите за членство в Алианса, е необходимо да имаме стабилна демократична система, национален консенсус по приоритетите на външната политика и националната сигурност, и – разбира се – работеща икономика, способна да плаща разходи по отбраната на нивото на този елитарен клуб, към който се стремим в лицето на Североатлантическия съюз. Като български външен министър Н. Михайлова бе поканена в Мюнхен като акт на признание към българската държава за пътя, който бе изминат от разрухата на 1997 до днешната – макар и постигната на много ниско ниво – стабилност, прогнозируемост и перспективност на българската национална позиция. Поканата е акт на доверие, че тази позиция ще се съхрани и ще продължи да дава своите плодове и в бъдеще. Ще бъдем ли в състояние да задържим и оползотворим това доверие до есента на 2002 г.?

И по-конкретно! Ще се съхрани ли държавната и политическа стабилност на България и след изборите през юни? Ще бъде ли БСП – в опозиция или на власт – реален, а не номинален фактор в полза на българското членство в НАТО, или евроатлантическата ѝ ориентация ще се окаже поредна неокомунистическа мимикрия, готова да взриви консенсуса по националната сигурност? Ще може ли българското общество да неутрализира силите и интересите, тласкащи България отново на изток, отново в сивата зона между Европа и постсъветското пространство? Българското обществено мнение трябва да осъзнае значимостта на тези въпроси за да направи своя отговорен избор. Изборът на България за XXI век – за целия век, а не само за неговото начало.