Недоразказаната приказка на Симеон Сакскобурготски

В една своя статия в сп. "New Statesman" журналистът Тристрам Хънт задава въпроса защо консервативната партия изгуби последните избори във Великобритания. Отговорът е прост, казва той. На тях им липсваше "наратива" - разказът за болките на Британия и визията за разрешаването им. Тъкмо напротив, в партията на Тони Блеър са прозрели, че само политическите предложения, или последователната политическа философия не са достатъчни.

А приказката за модернизирането на лейбъристката партия и оттук потенциалът ѝ да модернизира държавата вече е твърде остаряла. Когато една вековна двупартийна система започне да се върти в един омагьосан кръг и се оказва, че адът - това са другите, на помощ идва разказа за "Третия път". Но и това не е достатъчно. На Тони Блеър му се е наложило да "конструира" своята "лична история" и да я вплете в общия разказ.

Затова и най-привлекателната част от приказката на лейбъристите се оказва личната приказка за Тони Блеър - щастливото семейство, което очаква и се радва на появата на своето поредно дете. В лансираното възраждане на семейните ценности британците почувстваха "топлата, но сигурна прегръдка" на Блеър като утеха след хладните ръце на желязната лейди.

От своя страна Маргарет Тачър също идва на власт със своя наратив - този за следвоенна Британия, която била предадена от конспирацията между висшата класа и непатриотичните леви сили. Но тя, дъщерята на бакалин, е решена да обнови нацията и ще даде път на свободното предприемачество. Което и прави.

Роналд Рейгън също написа своята история: управляващите либерали във Вашингтон са предали американското наследство и така са задушили исконния американски пионерски дух. След което Рони и Нанси се появяват по телевизията, вечеряйки пред телевизора и това се оказва верен ход - налице е човекът, историята, визията. Налице е триумф на консуматорския наратив. Под негово управление настъпва и консуматорският апогей.

Така произвеждането на наративи и разкази от политиците се превръща в индустрия. Дали това е необходимо, дали става дума за политически цинизъм, е отделен въпрос. Важното е, че веднъж започната, всяка приказка следва своето логично развитие и край.

Победилото Национално Движение Симеон Втори също "намери" своя наратив и разказа своята приказка. Това не беше много трудно, защото за всеки е ясно, че най-хубавите приказки започват с "Имало едно време един цар..." Миналото, както е известно, се гради от настоящето и то бе разказано като корумпирано, а бъдещето /новото време/ - като почтено и носещо нов морал. Политическият сюжет за конкуренция между можещи и неможещи бе подменен и разигран като класическия поколенчески сюжет в литературната история за сблъсъка между "стари" и "млади". Не случайно събитието плени въображението на външните наблюдатели и вместо стандартните политически коментари, много от тях предложиха чисто литературни интерпретации - от средновековния рицарски епос до приказките на Толкин.

По-важното, обаче, е, че движението обвърза своята приказка с личната история на своя лидер. Битието на Симеон Сакскобурготски изплете тъканта на предизборната приказка и послания. Така личното се превърна в политическо.

Проблемът обаче е, че разказите се оказаха твърде много: този за детето - наследник на царската корона, за страдалеца, прокуден от родината си, за бизнесмена в изгнание, за родолюбеца, съхранил любовта към родината през всичките години, за верния съпруг и баща, за почтения човек с неопетнен морал. А всеки от тези разкази предполагат различно развитие.

Симеон не пожела да разкаже единствената си история. Той предложи един аморфен, нееднозначен и размит образ, в който всеки по нещо си хареса и привидя. Всъщност, историята липсва, вместо нея има колаж. Краят на приказката е неизвестен. Това поражда и пълната непредвидимост и неяснота за политическото поведение, което движението ще избере.

А на нас нищо друго не ни остава, освен, когато му дойде времето, да разберем всъщност коя част от колажа е имал предвид самият Симеон.