Някой си играе с огъня

С огъня на етническия конфликт по-точно. С ксенофобията, с липсата на памет, с изкривената история. Бие рунтава патриотарска гръд, човърка стари рани, трупа съчките на омразата. Знае се какво изгаря по тези географски ширини, като се запалят тези съчки. Изгарят цели държави. Виж Босна, виж Косово, виж цялата бивша Югославия. Пролива се невинна кръв, отварят се концлагери, почват масови кланета и етнически прочиствания. Homo Balkanikus се изсулва от европейското си лустро така, както змията от старата си кожа. Явява се в цялата мощ на подсъзнателния си гняв, в цялото съзнание за собствената си пропуснатост и историческа обремененост – същество диво, безмозъчно, безмилостно. Търси някой да му е виновен – за всичко, което е искал и не е успял да постигне. Все едно кой, все едно какъв. Някой, който може да бъде колен без много угризения.

И започва поредното кърваво хоро на Балканите. Бесовско, безбожно и необяснимо.

Не е нужно много, когато живееш върху дънерите на вековни етнически конфликти. Достатъчна е и една искра. Достатъчна е и нечия глупост, нечий непремерен жест. Кошмарът на етническия конфликт е в това, че веднъж породен, той се сам се поддържа и сам се раздухва. Насилието ражда насилие, омразата ражда омраза. Хора, дето довчера са си пили заедно ракиите, изведнъж се хващат за гушите, съседи минават през комшулуците с факли в ръка.

Всичко това се е случвало вече недалеч – може да се случи и тук – и не са прави оптимистите, дето смятат, че България е оградена от балканския ареал с цивилизационен зид. Може – защото насилието е прясно, защото още се виждат белезите и от 70-те, когато покръстваха помаците, и от 1985-а, когато бе пикът на покръстването на турците, и от 1989-а – годината на “голямата екскурзия”.

Може да стане по никакъв – буквално никакъв повод. Например, защото на някой си съвременен Гочоолу му хрумнало да се накичи с хотентотските дрънкулки на патриотарската слава, та белким го изберат отново за депутатин. Като фамозния Яне Янев, например, дето открил “радикален ислямизъм” в забрадките и носиите на ученичките в Рибново и сезирал за това прокуратурата – и медиите, разбира се. В резултат: ДАНС пристигнала в пет часа сутринта и прибрала кмета на Гърмен Ахмед Башев и преподавателя по ислям Мурат Бошнак.

Официалното обяснение, дадено от говорителката на агенцията, е, че били привикани да дадат обяснения. Странно е наистина това привикване, описано от близките на кмета като нахлуване с взлом и тършуване из чекмеджета и гардероби.

Най-малкото храбрите защитници на националната ни сигурност би трябвало да знаят, че в правния мир няма такава фигура като насилствено довеждане за даване на обяснения. Има арест, при който се изисква писмено прокурорско разрешение или покана за свидетелски показания, която се осъществява със съдебна призовка. Също така няма мишкуване по долапи и гардероби – има обиск, който се прави също със съответната прокурорска заповед. Ако няма такава, то мишкуващите са обикновени апаши – и подлежат на наказателна отговорност.

За да ги има тези прокурорски разпореждания обаче, трябва да има повдигнато обвинение. За да има повдигнато обвинение, трябва да има престъпление и доказателства за вината на извършилите го. Такива няма. Има приказки на Яне Янев. За това как кметът и учителят принуждавали деца и младежи да посещават джамията, да ходят на училище в традиционни за исляма носии и “да странят от светския живот”. За негово сведение: не само децата и младежите, но и всички възрастни в Рибново носят традиционните си дрехи и посещават джамията – защото това е храмът на тяхната религия. Вечерта след събитието всички телевизии показаха жителите и на Рибново, и на Гърмен – и никой от тях не се оплака от какъвто и да било натиск.

Само че хората бяха на улицата, вълнуваха се, възмущаваха се. Не от кмета и от учителя си, а от Яне Янев и ДАНС.

Твърди се, че ги е страх. И това е вярно. Страх ги е, че някой пак може да ги кара с диво насилие да си сменят имената, да си смъкнат забрадките, може да срути джамията им и да оскверни гробовете им. Страх ги е, защото всичко това им се е случвало. Защото мнозина още могат да покажат белезите от побоищата, с които са ги принуждавали да сменят вяра и име преди повече от три десетилетия.

През 1975 г., малко след като беше отшумяло покръстването на помаците, пътувах цяла седмица с рейсове и камиони из Чеча, срещнах се с какви ли не хора – и малко по малко картината за това как и с какви насилия е преминало “мероприятието” взе да ми става ясна. Но най-дълбок спомен в паметта ми остави следната картина: пътувах с някакъв междуселски рейс и на една спирка се опитаха да се качат няколко отрудени женици, очевидно бъхтали досега на тютюневите ниви. Бяха с покрити коси – не с фереджета или с шамии, а с най-обикновени селски забрадки. Шофьорът – някакъв едър и рунтав тип, типичният “тъмен балкански субект”, изръмжа грубо: да си сваляли забрадките или да слизали от рейса. Те се опитаха плахо да възразят – той обаче се измъкна иззад кормилото и ги изблъска обратно навън; по-точно казано – изрита ги с ритници. Сетне затвори вратите и отпраши нататък.

Та това е “радикалният ислям” на забрадките. Говорих с местните доктори – било им забранено да оказват медицинска помощ на жени с шалвари – дори да идвали да раждат, пак им се забранявало. ДС беше иззела цялата медицинска документация, свързана с периода на покръстването – поради твърде високия процент на лечение на пребити в т. н. “възродителен” процес помаци.

За механизмите на същия ми стана ясно от разказите на моите съвойници от поделението в Ардино; бяха ме натирили оттам на шестия месец в трудови войски по решение на местния ЗКПЧ, който с основание беше дошъл до убеждението, че от мен войник не става. Това ме спаси, но моите съвойници бяха мобилизирани в помощ на прословутото покръстване. Обкръжавали селата с танкове и автомати, завардвали отвсякъде, после в селото слизали хората на ДС и се почвало: бой – докато подпишеш, че си съгласен да си смениш името. В едно село ги посрещнали с изстрели. В друго едно от войничетата не издържало на срама да участва в тези акции и се гръмнало. Явно и тогава е имало неприспособими души.

Ама те са българи! – просто чувам как възроптават патриотарите. Да, българи са. Само дето вярват в Аллах, както други в Христос, Яхве или Буда. Ако нещо ги е отчуждило от България, то това е именно възродителният процес. Свестни хора са, невероятно гостоприемни. Толкова пъти съм замръквал в помашките села: влизал съм в местната кръчма да изпия чаша ракия – и додето я допия, по околните маси вече се карат кой да ме покани да пренощувам у тях. Мен, българинът – принадлежащият към онези, дето са ги насилвали да сменят имената и вярата си, дето са осквернявали гробовете на дедите им.

Давал ли си е Яне Янев сметка за това? Очевидно не – ако се съди по надутите му хвалби по адрес на ДАНС. "Удовлетворен съм от светкавичните действия на ДАНС, хората в Гърмен и Рибново са доволни от това, че бяха чути и че бяха предприети конкретни действия срещу насаждането на радикален ислямизъм в Западните Родопи". Регионът бил вече “освободен” от радикалния ислямизъм, твърди той. И за да не остане ДАНС без работа, бърза да внесе поредната сензация в полза на собствената си PR-акция: пак радикален ислям, само че в Сатовча.

За да не остане по-назад, Волен Сидеров пък обвинява прокуратурата в двойни стандарти: той отдавна бил сигнализирал за ислямистките щения и в Гърмен, и в Смолянско, и в София. Приглася му, разбира се, “воеводата” Каракачанов. Той пък бил че “и други политици разбраха за какво става дума и започнаха също активно да се произнасят по тази тема”.

Тримата сякаш са си плюли в устите. Медиите раздухват думите им, разнищват как кметът на Барутин бил агент на ДС, топил хората по възродителния процес. Никой не ще и да чуе, например, думите на Антонина Желязкова – която за разлика от всички глаголстващи по темата има конкретни преки наблюдения: "Година и половина съм правила изследователски проекти в с. Рибново и цялата община Гърмен. Не видях там никъде радикален ислям. Изведнъж се сетиха, че момичетата в селото ходят, облечени с традиционно облекло. Те никога не са сменяли това облекло, те ходят така от десетилетия и заради това селото е обърнато в резерват и привлича туристи, защото хората си ходят с традиционното облекло. Сега изведнъж Яне Янев се сети, че те отивали на училище с тези облекла”.

Ето така се почва. Това начало може да е само краткотрайна медийна патардия, но може да е и искрата, която да запали кладата от натрупани стари вражди и сегашни недоволства, които могат да имат съвършено други причини.