Олелията около „обръчите” и „олигархиите”

Когато през лятото на миналата година Ахмед Доган изтърси фразата за „обръчите от фирми” той очевидно имаше предвид господстващият начин на финансиране на политиката и демокрацията в България и поради предизборна самоувереност не подозираше, че един толкова срещан феномен ще му бъде приписан като лично притежание.

Според класическата теология – а подобни тълкувания има и в исляма – самомнението, самоувереността и гордостта са грях. За тях Ахмед Доган вече си плаща, а заедно с него и неговите привърженици и колеги по партия.

Онова, което е по-важно обаче, е обстоятелството, че покрай увлеченията в порицание на „Доган”, се забравят греховете на „Първан”, останалите политически партии и явните несъвършенства на цялата система на финансиране на демокрацията.

За тези несъвършенства се вдигна шум преди време, когато Чорни каза, че бил финансирал „Иван”. Историята приключи със заглъхващото ехо на активните мероприятия. Никой не си изведе поуки и никой не поде инициатива за промяна в правилата на финансиране на партии и предизборни кампании. Само се появи идеята за използване на ваучерна схема на финансиране. Но и тя бе забравена, макар и с право, защото би облагодетелствала по-скоро статуквото на популистките партии. Както тогава дебатът затихна, така сега той изби в безсмислени тюхкания за „олигархията”.

Преглед на онзи дебат и на общото състояние на системата може да бъде намерено в други публикации на института, на страници 267-273 от книгата „Административни пречки пред бизнеса” (София, ИПИ, 2000) и в броеве145, 146 и 152 на настоящия бюлетин.

Тук ще се опитам да опиша някои обстоятелства и да разтълкувам някои исторически понятия, които биха били от значение, когато някой се замисли за същината на цялата олелия около „обръчите на Доган”.

Онтологичността на метафората

Метафората на Ахмед Доган е житейска (не е например поетична, литературна) и е много евристична. В двата ѝ общи образа се свързват две доста различни представи: едната - за състояние, процеси или индивиди, които са обрамчени от задържащи ги заедно кръгове, другата – за концентрични окръжности, които витаят около въпросните състояния, процеси или индивиди.

В първия образ една от близките асоциации са обръчите на бъчва, които задържат отделните елементи заедно, без което самото вместилище би се разпаднало.

Втората близка асоциация, донякъде противоположна, е танцът с обръчи. Той може да бъде красив, въодушевяващ, романтичен и прочее. Но на мен ми се струва, че е по-важна геометрията: окръжностите изменят близостта си до центъра и дори понякога формата си – била тя действителна или видима – в зависимост от телодвиженията на центъра.

Етимологията на думата е свързана очевидно с обгръщането с ръце, което отвежда до алюзията с кръгово съзаклятничество, кръг на сговора, за което си има думи и изрази, свързани с думата «ръка» в повечето славянски езици.

И така, в метафората са схванати три важни черти на политическата система в България, а и навсякъде по света: обстоятелствата, които държат определени политици заедно, тяхното разпръскващо се наоколо влияние и сговора да стоят заедно и да се противопоставят на други такива кръгове.

Особеното в атмосферата на тълкуване е, че Ахмед Доган сведе тези три характеристики на политическите партии и системи до финансирането. Извън финансирането в политическите партии и сговори се очаква да има и други обстоятелства – ценности, вяра в определени идеали, скрупули и чувство за общност и принадлежност. Получи се, че към българските политически партии е приложимо определението на Оскар Уайлд за циника: те знаят цената на всичко, но не ценят нищо.

Така наречената българска «олигархия»

Онтологизацията на тази представа за политическите партии трябваше да се потърси, потърси се и се намери – донякъде с помощта на Ахмед Доган, донякъде вследствие на обща необразованост – теоретично оправдание.

В такова се превърна понятието „олигархия”. Твърдението, че „българската политическа система е олигархична”, се разля из етера и остави неприятна миризма. И започна броенето на олигарсите.

При това в самия термин олигархия, се вложи смисъл, които идва още от Аристотел.

Той казва в „Политика” - макар това да не е единственото определение, което дава, - че олигархията е „политическо доминиране на богатите, а демокрацията е политическо доминиране на бедните, което изключва това на богатите”. Тези две партии, продължава Аристотел, се мислят, че само те имат право да правят закони и че разполагат с истина от последна инстанция; това е глупост, защото висшестоящото положение по един признак нищо чудно да е свързано с по-низше такова по друг признак. А пък в свободата и „олигарсите”, и „демократите” са равни.

Когато двадесет и няколко века по-късно Едмънд Бърк разсъждава за революцията във Франция, той смята, че има нещо като „добра” и „лоша” олигархия. Лоша е онази власт на малцина във Франция, която променя насила традицията и правилата и има склонност да злоупотребява с насилието, облечено в закон и подкрепено с демократично мнозинство. „Добрата олигархия” по онова време се привижда ту в лицето на либералните просветени монарси, ту в това на либералните благородници и собственици на земя. Не след дълго обаче разпространението на капитализма води до такава дифузия на богатството и образованието, че политическите системи започват да разчитат на просветените и либерални хора, като отделни индивиди. До този извод стигат дори някои съвременници и следовници на Бърк.

Особености на близката политическа история

В България целият този спектър от нюанси се загуби в простотията на обсъждането. Най-често бе повтаряно, че богатите са малко, „олигарси” и „лоши”. А бедните са много и добри. Оттук има само една крачка до извода, че е най-желателно всички да са бедни.

Икономическото мислене по повод „монопол” и „олигополия” позволява да се схване по-добре какво отличава България от олигополистичните „демокрации” на Русия, Киргизстан или Украйна.

Според това мислене, между монопол и олигополия съществена разлика няма.

Определени форми на вертикална интеграция могат да приличат на едното или другото, само когато привличат политически действия за осигуряването на монополна или квази-монополна рента със закон. Затова проблем е осигуряването на съревнование и поддържането на отвореност на стопанството и свободата на избора.

За разлика например от Русия, в България, въпреки присъщия на политически партии и водачи стремеж към създаване на господстващи групи привърженици, до такова доминиране засега не се е стигнало вече петнадесет години.

Политическият процес е достатъчно съревнователен, за да не позволява засега да се формират такива групи. Най-малкото поради обстоятелството, че всяка партия или коалиция на власт идваше със или създаваше собствена клиентела.

Този процес не е трудно да бъде наблюдаван и обясняван.

За да не се осъществява стремежът към създаване и господство на групи от приближени и клиентели, не трябва да се прави нещо особено. Противотежестите на това желание са открити още преди Аристотел и са на дневен ред в България от поне 1989 г. Става дума за публичност на финансирането на партии и кампании, на бюджетните разходи и поръчки, на деянията на народните избраници, техните срещи, заседания и прочее, и вероятно за връщане към мажоритарния елемент в избирателната система.

Институт за пазарна икономика