Пълно е с нередности при събирането на дълговете към банки

През последните седмици на дневен ред в парламента са промени в Гражданския процесуален кодекс, свързани с изпълнителните дела срещу длъжници на банките, на фирмите за кредити, телекомуникационните дружества, топлофикациите и т. н.

Надявам се да има промяна в положителна насока за положението на длъжника, защото в отношението взискател-длъжник, без съмнение, уязвимата страна е длъжникът. Смятам, че Европейската комисия правилно изисква от България изменения в законодателството в тази посока. Промяната е наложителна. В България лобитата на монополистите са много силни и допускам, че ще има извиване на ръце. Битката ще бъде трудна, но дано бъде конструктивна. Обратното означава имитация, а от това гражданите нямат нужда.

В моята практика като адвокат много често имам случаи, при които на един и същи длъжник, за едно и също вземане са образувани две съдебни дела. В този случай съдът няма вина, защото никой съдия не знае делата на колегата си. Отговорност трябва да се търси у юрисконсултите на монополистите (става въпрос за дела заведени от "Топлофикация", "Софийска вода" и ЧЕЗ), които подават такива искания до съда и той веднага образува заповедно производство.

Само преди два дни имах клиент, който е осъден от "Топлофикация" за задължение от 52 лв., а човекът ми показа вносна бележка, с която е изчистил задължението си за посочения период, но въпреки това му е образувано дело. Нали разбирате какви разходи оттук насетне се трупат на този човек? За да го представлява адвокат, най-малкият хонорар съгласно Тарифата на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство е 300 лева. Човекът трябва да заплати таксата и да се яви на делото, защото иначе рискува да бъде осъден.

Друг случай – умира съпругата, която приживе е имала три потребителски кредита. Преживелият съпруг обаче е с по-ниски доходи и няма възможност да ги обслужва. За щастие, кредитите имат застраховка "Живот" и се обръщаме към застрахователната компания да ги изплати, тъй като е настъпило застрахователното събитие. Започва едно ровене – аутопсия има ли, няма ли, доказано ли е било приживе заболяването, кога е било диагностицирано за първи път и прочие, за да се достигне до отказ от плащане, тъй като според застрахователната компания починалата жена била знаела за онкологичното си заболяване, но теглила кредит. Какво да се каже в такива случаи? Има много хора, които научават, и то най-случайно, че са били болни от онкологично заболяване едва дни преди да настъпи фаталният изход и трябва да ги виним за това, ли?

Преди месеци при мен дойде жена, която заема много висок пост в клон на банка в провинцията и, плачейки, ме помоли за съдействие да помогна да се премести в София, защото тук е семейството ѝ и това положение продължавало с години. На въпроса ми – защо не започне друга работа, жената избухна, че с нейната заплата издържа семейството и изплаща ипотечния кредит за жилището, в което то живее и е абсурдно дори да си помисли да загуби работата си. Несигурността, перспективата да останеш без работа, внезапната загуба на работа и доходи сковава българина и това е най-честата причина за неизпълнение на поети задължения.

От друга страна, в практиката се срещат редица драстични нарушения от страна на банките по отношение на ипотечните кредити. Очевидно е, че за да се стигне до изпълнително производство по ипотечен кредит, то в около 90% от случаите преди това е имало допълнителни споразумения, с които е било временно оздравявано изплащането на кредита. За жалост, обаче, когато се правят тези споразумения, неизплатените месечни вноски, които са анюитетни и включват суми от лихва и главница, стават част от главницата. Съставя се нов погасителен план, който има нова главница и гражданинът на практика започва да изплаща нов кредит. Това явление, наречено анатоцизъм, или лихва върху лихва, е забранено от закона, но банките го прилагат, като се оправдават, че клиентът се съгласил, като е подписал споразумението.

Хубавото е, че в Закона за защита на потребителите е предвиден текст, който гласи, че дори гражданинът да се е съгласил да подпише предложеното споразумение от банката, това не означава, че той е съгласен с него. Тоест, законодателят е предвидил ситуацията, в която по-силната страна се налага върху по-слабата, така че положеният подпис от длъжника всъщност не се счита за съгласие. Длъжникът в случая се подписва, за да не бъде изнесено на публична продан жилището му.

И тук стигаме до въпроса дали съдът задължително ще следи за неравноправни клаузи по сключените договори. Според правото на ЕС съдът е длъжен служебно да проверява за неравноправни клаузи и ако установи такива, задължително да се отива на исково производство. Съгласна съм, че това ще бъде свръхнатоварване за съда и за да се избегне такава ситуация, е нужно да бъдат определени съдийски състави в районните съдилища, които да се занимават само с такава материя.

Сега съдът не следи задължително за неравноправни клаузи и се стига до абсурдни ситуации. Ето пример в тази посока – издава се изпълнителен лист за сума, която е по-голяма от размера на получения ипотечен кредит, при условие че лицето го е изплащало в продължение на 10 години, и то с много високи месечни вноски. Нагледно в цифрово изражение ситуацията е следната: получаваш 150 000 лева кредит, изплащаш месечно по 1200 лева и след 10 години се образува незабавно производство с главница в размер на 160 000 лв. Излиза, че лицето е заплащало през тези 10 години само лихви, което е правен абсурд и което категорично говори за неравноправни клаузи. Безспорно ли е вземането? Ами не е. Следва ли тогава въпросната банка да се снабдява с изпълнителен лист за незабавно изпълнение? Не, разбира се, но точно това става на практика.

Затова смятам, че има силна необходимост от промени в ГПК, които да премахнат възможността за подобни несправедливости.

Подкрепям предложението в кодекса да се запише, че при започнало изпълнително производство то да се спира, ако длъжникът направи възражение. И сега в своя чл.420, ал.2 от ГПК законодателят е дал възможност за мотивирано възражение на длъжника и по преценка на съда изпълнението може да бъде спряно. Но практиката сочи, че дори и да се представят на съда много убедителни доказателства, дори и искането да е мотивирано, изпълнението не спира и това е така, защото изрично е записано, че съдът може да спре, тоест сега всичко зависи от преценката на съда, който не длъжен да спре изпълнението при получено възражение.

Най-честият проблем между банката и длъжника не е самото наличие на дълга, а размерът му, тоест колко точно се дължи. Този въпрос на практика е най-важният, защото при незабавно производство може да се разпродаде цялото движимо и недвижимо имущество на длъжника, а впоследствие с исковото производство да се окаже, че е трябвало да се раздели само с половината от продаденото.

Съществува и още един абсурден проблем. В момента според чл.419, ал.1 длъжникът може да обжалва разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение. На практика обаче длъжникът обжалва не разпореждането, а самата заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и това е така, защото много съдии изобщо не издават разпореждане, а направо заповед. Възниква парадокс, когато длъжникъ пусне частна въззивна жалба и въззивният съд се произнесе с определение, с което оставя в сила разпореждането на заповедния съд. Той на практика оставя в сила несъществуващ съдебен акт. Много малко съдии спазват изискването на ГПК да издават разпореждане.

Друг проблем е, че изпълнителното производство по ГПК е двуинстанционен процес и това според мен е в противоречие с Конституцията на България. Нещо повече. При въззивното обжалване длъжникът не присъства, защото съдът се произнася в закрито заседание. Дали ще се обжалват действията на съдия- изпълнителя, или тези на съда, въззивният съд се произнася в закрито заседание, в отсъствието на длъжника, което е несправедливо.

И, ако продължим нататък, ще се види, че длъжникът е отрязан и от правото на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, тъй като Върховният касационен съд се е произнесъл с тълкувателно решение в тази посока през 2017 г. и е забранил тези процесуални действия.

Не трябва да се забравя и субективният фактор. Наред с многото сериозни и отговорни съдии в Софийския районен съд, има и такива с безотговорно поведение. Например, в СРС има съдия, който в продължение на една календарна година не образува исково производство въпреки подадено възражение в срок от длъжника. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет не взема отношение по случая, Софийският градски съд – също. Какво следва от това за длъжника? Трагични последствия.

Само човек, който се е сблъсквал на практика с всички недомислици около изпълнителното производство в качеството си на длъжник, може да осъзнае и изпита на гърба си обстоятелството, че в това отношение няма баланс и справедливост, и че правата му са потъпкани.

*Заглавието е на редакцията. Mediapool вече представи предложенията на омбудсмана Мая Манолова за промени в ГПК, позицията по тях на Асоциацията на банките в България, предложенията на съдиите от СРС, както и позицията на Камарата на частните съдебни изпълнители. Медията има готовност да публикува и предложения на други страни, които имат различна позиция по проектозакона.