Подаръци, които не спират да се изпращат

Когато бяхме студенти, млади и бедни, мой приятел подаряваше на семейството си книги за Коледа. Книги от библиотеката. Той търсеше такива, които да отговарят на интересите на близките му, проверяваше ги, опаковаше ги и ги слагаше под коледното дърво, оставяйки на любимите си хора единствената задача да ги върнат в библиотеката, след като са ги прочели.

Индиански дарител, биха казали някои и биха били много по-прави, отколкото мислят. Преди години реших, че ще е полезно да се разбере откъде идва тази фраза.

В писмени източници тя се появява за пръв път при Томас Хътчинсън в историята от 1765 г. за масачузетска колония, като се споменава странно събитие, случило се при първия досег на пуританите с щедростта на местните хора.

"Индиански подарък", според една бележка под линия, означава подарък, за който се очаква равностоен в замяна.

Близо два века по-късно ние все още използваме тази фраза, но в разширен смисъл, когато говорим за някой, който дава подарък с ясното очакване, че получаващият няма да го задържи.

Преживяванията, които праотците на Хътчинсън са се опитвали да назоват, са израз на проста етика, добре позната във всички традиционни общества, разменящи дарове: Получателят на подаръка е повече негов пазител или домакин, отколкото негов собственик.

"Подаръкът винаги трябва да се мести", е старата мъдрост, която означава, че онова, което сме получили от другите, рано или късно трябва да бъде предадено отново и отново, независимо дали това ще е конкретният подарък или нещо, равностойно по ценност или значение.

В основите на тази размяна са началата на социалния живот. Френският антрополог Клод-Леви Стросс описва елементарен ритуал, който може да се види по ресторанти в Южна Франция. Двама посетители, непознати един за друг, може да седят на една и съща маса, всеки с малка гарафа вино. След като започнат да се хранят, всеки от тях сипва от своето вино в чашата на другия. В икономически смисъл не се случва нищо. В същото време там, където преди не е имало нищо, възниква някаква общност.

Такъв е кардиналният знак в размяната на дарове: Те ни свързват един с друг. Ако нечия щедрост ви трогне и особено ако се чувствате признателен и най-вече ако сте толкова развълнуван, че да дадете нещо в замяна, тогава може да възникне и приятелство, и семеен живот, и колективност.

Същото нещо, погледнато от обратната перспектива, тази на потребителския пазар, показва, че обикновено няма създаване на трайна връзка. Може да пропътувате разстоянието от Ню Йорк до Лос Анджелис, като се храните в ресторанти, наемате хотели, плащате с кредитната си карта по бензиностанции и в нито един случай няма и помен от по-близък контакт с който и да е. Ако не беше така, ако в ресторанта на всеки малък град готвачът започваше разговор за мечтите и стремежите ви, отвръщайки с великодушие и ако сипваше от своето вино в чашата ви...никога нямаше да стигнете там, за където сте тръгнал.

Икономиката на парите прави мобилността възможна и – за добро или лошо, улеснява живота ни един с друг без създаване на връзка. Но даровете са израз на взаимоотношение. Не само простата двоична връзка на двама човека в кафене или пък тази на приятели или любовници: Даровете на са просто движение, те са движение навън, към един по-голям кръг.

Вероятно най-прочутият пример за разширен цикъл на подаръци идва от Тробриандските острови, където в началото на миналия век Бронислав Малиновски е станал свидетел на икономика на подаряването с поразителен размах и сложност.

При церемониална размяна, известна като Кула, масимите носели два ритуални подаръка - брони и огърлици – от остров на остров, правейки пълна обиколка на архипелага, за да може накрая всеки даден подарък да бъде върнат на онзи, който го е дал (въпреки че те, на свой ред, отново ще го дадат).

Дарове, които се движат в един кръг, се различат значително от простата размяна между двама души. След като кръгът възникне, не е задължително всеки от хората в него да получи подарък от същия човек, на който той или тя първи е дал своя подарък. Със сигурност нещо може да се върне обратно при дарителя, но това в никакъв случай не е гарантирано.

Когато давате на някого, от когото не получавате, е все едно, че подаръкът изчезва от погледа ви, преди нещо да се е върнало. В такъв случай трябва да давате на сляпо и ако в действителност нещо се върне, трябва да усещате някакъв вид сляпа или неопределена признателност.

Анонимното даване е добър начин за разширяване на кръга навън. То намалява шанса получателите да се почувстват неудобно или зависими и помага дарителят да остане настрана от евентуална похвала или недоволство.

Даровете, които се предават от едно поколение на следващото също отварят кръга. Ако вашите родители в началото са се посветили на вашето благополучие, вие може да им благодарите за това, но когато става дума за конкретен израз на признателност, ще е по-добре да я насочите към младите. Ние не можем да учим нашите учители; ние трябва да учим онези, които идват след нас. В една програма от 12 стъпки, дарът на възвръщането отива към новопоявил се човек, а не обратно към този от предишното време.

През последните години може би най- изненадващата територия на размяната на подаръци с отворен край е Интернет. Там има хиляди хора, които подаряват своето време и експертиза, за да попълват Wikipedia. Хора от цял свят, които сътрудничат безвъзмездно, са създали отворения код за операционната система Linux и все още го поддържат.

Преди няколко години над 85 000 анонимни и необучени доброволци – т.нар. “clickworkers” работиха онлайн да помогнат на НАСА да класифицира всички кратери на своите карти на Марс. В този, както и в още хиляди случаи, Интернет разкрива, че импулсът да се дава, без да е налице обещание за възнаграждение, е толкова модерно, колкото и туземско.

Специално поетите отдавна са наясно с икономиката на размяната на дарове. Нобеловият лауреат Чеслав Милош размишлява върху гръцката концепция за στοργη – вид привързаност, която родител изпитва към дете или която може да изпитва учител към своите ученици. "Възможно е също", пише Милош, "тази привързаност да може да се приложи към отношенията между поета и поколенията читатели, които ще дойдат. Зад амбицията към усъвършенстване на нечие изкуство без надежда за отплата от съвременниците, се крие благородството на предложения дар за потомството."

Това великодушие едва ли е изключително достояние само на поетите. Преди смъртта си Бенджамин Франклин е оставил завещание на град Бостън - сума пари, които (с лихвата) са послужили два века след рождението му за основополагащо дарение на Технологичния институт "Франклин". Това не е единственият дар на Франклин към неговата страна. Той също така е съосновател на съществуващата и до днес болница "Пенсилвания", той стои и зад създаването на първата библиотека във Филаделфия, "майката на всички библиотеки в Северна Америка", както я нарича.

"Тези библиотеки", пише Франклин, "са подобрили цялостното общуване на американците, направили са обикновените търговци и фермери толкова интелигентни, колкото повечето джентълмени от другите страни."

И, разбира се, те дават възможност на бедните студенти, дори и днес, да обменят дарове на изкуството и знанието, независимо от културата на стоково потребление, която иначе доминира толкова много нашия живот.