Политическият шмекерлък лъсна в закона за партиите

В последния си работен ден преди местните избори парламентът прие на първо четене поправка в Закона за политическите партии, според която за парламентарно представена се смята всяка партия, която има необходимия брой депутати за формирането на парламентарна група, т.е. 10 души.

Първата реакция на медиите беше "Спират държавната субсидия за Весела Драганова и Тошо Пейков" или пък "НИЕ се сдобиха с държавна субсидия". Разбира се, финансовият аспект на нововъведението не е за пренебрегване, но в случая много по-важен е чисто политическият прочит на тази поправка в закона.

Възниква въпросът що е то парламентарно представителство, след като десет души по силата на някакъв общ интерес могат да се обединят и по законовия ред да се обвяват за парламентарно представена политическа сила. Нали смисълът на представителната демокрация е, понеже хората не могат да участват пряко в политическия процес, да делегират част от правата си на някой, който да ги представлява. А законовият механизъм, по който става това делегиране, са изборите.

Според действащата у нас пропорционална избирателна система за избор на Народно събрание, хората гласуват за листата, предложена от политическата партия, на която те симпатизират. Подреждането на кандидатите във въпросната листа става само и единствено според волята на партийните ръководства. Когато техният парламентарен мандат приключи, избирателят ги оценява като гласува или не за същата партия. В този смисъл, парламентарно представени са онези политически сили, които след като са участвали в изборите, са събрали повече от 4% от всички гласове.

Някой в България случайно да е гласувал през 2001 г. за партия НИЕ, която бе учредена преди няколко месеца от отцепниците от ПГ на НДСВ?.

Тъй като отговорът е сто процента отрицателен, то изводът е, че с това нововъведение се създава реална възможност вотът на избирателите да бъде подменен, а съставът на парламента да няма нищо общо с обществените нагласи.

Създава се и пълен вакуум на политическа отговорност, защото как да търсиш сметка от някаква партия, че не си е изпълнила предизборните обещания, когато към момента на вота ти даже не си я и сънувал, а камо ли да си гласувал за нея.

Принципът на пропорционалния вот е, че влизайки в парламента с листата на дадена политическа сила, априори се задължаваш да спазваш партийната дисциплина, а останалите членове на партията (или коалицията) упражняват контрол върху теб, тъй като вие всички сте носители на колективна политическа отговорност. Тук е и съществената разлика с мажоритарния избор, при който гласоподавателят гласува не за политическа сила, а за конкретен неин представител и така политическата отговорност бива персонализирана. Но засега у нас изборите за народни представители са чисто пропорционални с бариера от 4% , а в конституцията ни все още пише, че форум за реализацията на партиите са основно парламентарните избори (чл. 11, ал. 3.).

Смисълът на тази 4-процентова бариера е да не допуска раздробяването на политиката между множество интереси. Нейната цел е да постигне онзи партиен баланс в парламента, който ще направи работа на законодателния орган максимално продуктивна.

С новата поправка в закона обаче, реално тази входен праг губи своето значение. Чрез вота си избирателите могат да изпратят в парламента две или три партии, а в последствие няма да има законова пречка там да се окажат 24 "парламентарно представени" политически сили.

Разбира се, мотивите на вносителите от НИЕ за тази поправка, както и на одобрилите я депутати от НДСВ, не стигат толкова далеч. Тяхното желание е чисто конюнктурно - стремеж да се снабдят със законов инструмент за натиск, за да се отърсят от все по-трудното съжителство в коалиционното мнозинство.

Не са за пренебрегване и облагите, на които се радват парламентарно представените партии - според избирателните закони например те имат предимство за участие в държавните електронни медии във времето на предизборните кампании. Според сега действащия Закон за политическите партии те получават и ежегодна държавната субсидия от бюджета.

Но заслужава ли си заради нечии дребни амбиции за власт да се игнорира волята на избирателите, които и без това са по-скоро пасивни участници в политическия процес. С игнорирането на вота на избирателите като механизъм, определящ парламентарно представените партии, законът всъщност легитимира възможността за всякакви безпринципни предизборни договорки и отваря широка порта за още по-голямо развращаване на политическия живот.