Последното празнуване на Св. св. Кирила и Методия в изгубения роден край

На 24 май 1913 г. народът, както обикновено, приижда към нашите гимназии в Солун.

Начело са дебранчаните, които живеят най-вече по горните части на града и затова са известни още под името чаушманастирци. Децата носят хоругвите на св. Кирила и Методия високо над главите на този пъстт народ, дошел от Дебърско и Дебърца. Дебранчани обитаваха града на светите солунски братя от дълги десетилетия. Имаха свои български училища, своя народна църква.

След дебранчани ето поляните. Така наричахме тогава всични заселени в Солун българи, по произход от крайсолунските низини: от Кукушко, от Дойранско, от Серско, от Лъгадинско, от Гевгелийско, от Ениджевардарско.

И те наброяваха на хиляди. Живееха най-вече в западните и източните части на големия град. 3анимаваха се с коларство, с малко земеделие, с работничество. Носията им бе направена от тъмен шаек. Тя допадаше на очи в това народно кирило-методиевско тържество, особено широките червени пояси и белите дълги ръкави.

Подредени на гъсти редици след дебранчаните, поляните имаха и те свои хоругви – скътани и чисти, цели шити от сърма и злато.

Ликовете на светите братя, изработени също от злато и сърма, в характерен църковнобългарски стил, наистина представяха от себе си шедьоври. Те бяха излезли из ръката на южнобългарските девойки – тези самобитии художнички на изгубения роден край.

Сетне се редуваха гъстите редици на западняците – солунчани. На края на народната процесия идваха северняците.

Така зовяха тогава племената, които образуваха солунското българско гражданство. Всички бяха добре представени на това общобългарско празненство: мияците, скопяните, велешаните, битолчаните, охридчаните, воденчаните, костурчаните и пр. Всеки бе обезателно в народната си премяна. Всеки бе със стрък цвет или със зелена вейчица в ръка. Всеки вървеше бодро, щастлив, че е дочакал тука, в стените иа светия град, деня на Кирила и Методия.

Така традицията, свързана с всенародното тържество, от години, от десетки години, ни се представяше твърда и жива. Тя бе станала плът и кръв от съзнанието на всички тия добри българи, които, било временно или на постоянно местожителство, идваха и се настаняваха в Солун – в толкова естествения географски и културен център за македонските българи.

Кирило-методиевското тържество, празнувано всяка година на 11 май стар стил, или на 24 май нов стил, спояваше волите, възвишаваше душите на всички солунски българи, дарени с толкова ценни духовни качества, разполагащи до 1913 година с пет първоначални училища, с две реални и една класическа гимназия, с една педагогическа гимназия, с една търговска гимназия и с четири църкви, двете от които – ваянн от камък и мрамор.

Тези културни центрища именно в деня на св. солунски братя се пълнеха с богомолци българи от всички краища на града. На стотици и на хиляди потегляха отделните групи граждани, нагиздени в национално облекло, всяка от своя квартал, и се отправяха към центъра на града, гдето се намираха гимназиите.

Паролата на всеки добър българин, на всеки мъж, на всяка жена, на всяко дете, даже и на старците бе да се срещнат в обширните дворове на мъжката гимназия. Тука, с или без хоругви, се стичаше всичко, от вси страни, пълнеше съседните улици, образуваше шпалир на духовенството, на учителството, на безбройното ученичество, на почетните общинари, които ръководеха църковно-училищните работи.

В нови и нови разкошни табла с ликовете на св. Кирила и Методия, в зеленина и в свежи гирлянди от цветя тънеше великолепната старинна сграда на Солунската българска мъжка гимназия – този най-южен беломорски символ на всебългарски и всеславянски духовен напредък от вековете, този гостоприемен замък, съграден от името и в името на двамата свети братя – първите наши духовни будители, чиято християнска култура, чиято старобългарска писменост свято пазиха и пазят дедите ни, бащите ни от най-далечни епохи, чийто жар и чийто свещен огън таим и ние днес, прикованите по подножията на родните ни балкани чеда на сегашната епоха след разгрома! Тази старобългарска писменост и старобългарска култура искаме ние днес да предадеме, колкото и слаби да сме, на грядущите поколения, както прикованият Прометей от отсрещния Олимп предаде горящия факел на събуждащото се човечество!

Кой добър българин не може да има поне малка представа за кирило-методиевските празненства в града на светите братя?

Слушали ли сте за Парсифалските игри в Байройт и за християнските тържества в Гармиш?

Хиляди и хиляди добри християни от цяла Европа, от целия свят, се стичат там да чуят божествената музика на страданието, да измият краката на най-старите, както Спасителят е измил краката на учениците си.

Така и тука, в Солун, се бяха стекли двадесетте хиляди българи през онези паметни майски дни на 1913 година, за да възнесат хвалебствия за славата на първоучителите св. св. Кирила и Методия, които по повеля божия просветиха своя български народ, просветиха и други славянски народи.

На тези тържества, през тази паметна 1913 година, присъствуваше и българската войска! Българската войска в стените на стария Солун!

Този всебългарски празник в Солун ни издигаше пред очите на целия свят. Чужденци, иноверци и друговерци почетваха с присъствието на свои официални представители паметта на светите солунски братя. На водосвета в двора на българската гимназия "Св. Кирил и Методий" в Солун бяха представителите на тогавашната власт, бяха и тези на френската, гръцката, еврейската общини.

Ние, българите, се чувствувахме горди. Целият наш трудолюбив, добродушен и твърд народ от града на всебългарските и всеславянски отци в ония паметни дни на последното празнуване паметта на Кирила и Методия излъчваше несломима вяра в бъдещото си, в бъдещето на българската духовна мощ, която ще трябва да преживее превратностите на съдбата, за да отведе българския кораб на спасителния бряг, както е било винаги в миналото.

На първите страници на сборника "Български народни песни" от моя приснопаметен баща Димитър Миладинов и от приснопаметния мой чичо Константин Миладинов, с посвещение за техния велик хърватски покровител, епископ Щросмайер, приблизително чета: "При благородните стремления на Ваша Превъзвишеност, Вие благоволихте да обърнете внимание и на най-южните от всички южни славянски народи – българите, и да покажете великодушно участие в издигането им..."

Съдбата народна, колко прилича тя на съдбата човешка!

След 1912 година – последната година от най-новата предвоенна епоха на историята ни, до наши дни, ето ние и нашето поколение остаряхме, все в борби и все в празненства за напредъка народен. Но в областта на духовното въздигане на солунчани за тях нима няма кой да наследи великия дух на Щросмайера и на братя Миладинови? Ние не останахме ли някак за себе си, затворени в назе си?

Така може би е по-добре. Така, в мъките и в неволите, крепне народната душа. Така тя по-добре устоява на бурите световни и на човешките и на обществените превратности.

Спомняйки си за последното празнуване на деня на св. Кирила и Методия в Солун през 1913 година, малко преди нещастния край на Освободителната война, като българка и като стара класна учителка аз наистина повече вярвам в силата на доброто, отколкото в силата на злото – в доброто и в светлото име на една стара култура, каквато е българската, която ще пребъде. Тя ще пребъде в името на просветителите на българския народ – Кирила и Методия.

Царевна Миладинова-Алексиева е  дъщеря на Димитър Миладинов от Струга, българска учителка, радетелка за правата на жените и на българския род. Публикувания откъс е от  "Епоха, земя и хора" http://knigite.abv.bg/cm/cm_28.html.