Путин е блокиран в ситуация без опции в Украйна

Правителствата започват войни, преследвайки различни цели - от завладяване на територия до смяна на режима на враждебна държава или подкрепа на обсаден съюзник. След започването на войната залогът веднага се повишава. Един от парадоксите на войната е, че дори когато първоначалните ѝ цели се отдалечават или са изоставени, необходимостта да не бъдеш смятан за губещ само нараства - дотолкова, че дори ако победата вече не е възможна, правителствата ще продължат да упорстват, за да покажат, че не са победени.

Проблемът със загубата надхвърля невъзможността да се постигнат целите или дори необходимостта да се обяснява изразходването на кръв и средства за малка печалба: загубата поставя под съмнение мъдростта и компетентността на правителството. Провалът във война може да доведе до падането на едно правителство. Често това е причината, поради която правителствата продължават да водят войни: признанието за поражение може да затрудни задържането на властта.

Цялата тази динамика е очевидна във войната на Русия срещу Украйна. Руският президент Владимир Путин си постави за цел "денацификацията" и "демилитаризацията" на Украйна. Под първата цел той вероятно е имал предвид смяна на режима и в такъв случай войната очевидно е била неуспешна. Властовата позиция на украинския президент Володимир Зеленски е силна както винаги. Що се отнася до демилитаризацията, Украйна е на път да се превърне в най-милитаризираната страна в Европа. Много от рускоговорящите в Украйна, от чието име Путин твърди, че действа, сега предпочитат да говорят украински, докато рускоговорящите райони на Донбас са разрушени, деиндустриализирани и обезлюдени заради тази унищожителна война.

Руските сили не успяха да установят пълен контрол над нито една от четирите области или административни региони - Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие, които Путин обяви за руски през септември 2022 г. Голяма част от първоначално завзетите територии след пълномащабното нахлуване бяха отстъпени, а още повече Русия губи, макар и бавно, по време на настоящата украинска офанзива.

Преди февруари 2022 г. Русия можеше да бъде сигурна, че Украйна няма да може да оспори незаконното анексиране на Крим, но сега дори задържането на полуострова от страна на Русия вече не е сигурно. Украйна все още се надява, че военните ѝ цели - освобождаването на всички окупирани земи и възстановяването на границите, създадени през 1991 г. - могат да бъдат постигнати. Дори и сегашната офанзива на Украйна да отслабне, Русия засега не разполага с бойна мощ, за да се възползва от предимството и да завземе още територии.

Путин не е близо до постигането на нито една от военните си цели, докато цената на неговия гамбит става все по-скъпа.

Разбира се, той може да вярва, че поне някои от първоначалните му цели все още са възможни, или да се утеши с онези анализатори на Запад, които са убедени, че най-доброто, на което Украйна може да се надява, е военна безизходица. Но руският лидер никога не е показвал, че се задоволява с патова ситуация. Той иска решение, в което може да се докаже като ясен победител.

Когато го питат за преговори, включително и от симпатизиращи му събеседници, например от Африка, той все още настоява Украйна да признае анексирането на четирите области, което би наложило Киев да предаде още територии на Москва. Това очевидно няма да се случи.

Ако Путин приеме прекратяване на огъня въз основа на сегашните позиции, това би намалило заплахата за Крим и би позволило руската окупация на земи, които все още са значителна част от украинската територия. Това обаче би потвърдило, че нито една от целите на Путин не е постигната. Това би станало още по-очевидно, ако дискусиите около прекратяването на огъня доведат до натиск върху руските сили да изоставят част от завзетата от тях земя.

Да останеш заклещен в части и парчета украинска територия с враждебно население, огромни сметки за възстановяване и дълги фронтови линии с непобедена Украйна не би изглеждало като голяма победа - особено на фона на многото жертви, понесени от руските сили, деградацията на руската армия, спадащата руска икономика и удара по авторитета на Русия като велика и влиятелна сила. Веднага щом боевете спрат и войските започнат да се връщат у дома, ще има национална равносметка, която няма да се отрази добре на Путин.

Но сега Путин трябва да се изправи пред още по-тревожна възможност: да предположим, че сметката не може да бъде отложена и ще настъпи преди окончателния край на сраженията, а не след това. Всички тенденции - военни, икономически, дипломатически - продължават да сочат в погрешна посока, а Путин няма убедително обяснение как може да се спаси положението. Руският президент се оказва блокиран в ситуация, в която няма добри възможности. Той може би вече е наясно, че разплатата е започнала.

Необходими фикции

Руските елити знаят много добре, че войната е ужасна грешка и се развива зле. Те не са склонни да направят много по въпроса, защото се страхуват от Путин и от хаотичен свят без него. Те са достатъчно патриотично настроени, за да вярват, че въпреки целия допълнителен стрес, системата може някак да заработи и че страната ще се справи. Именно на фронтовата линия мащабите на грешката станаха неизбежни и там има най-много доказателства за разногласия. Краткият бунт на наемническата група "Вагнер"  беше свързан до голяма степен с желанието на нейния лидер Евгений Пригожин да защити своя бизнес модел от Министерството на отбраната. Но Пригожин също така се възползва от по-широкото недоволство към висшето командване на Русия и неговата невъобразима стратегия, прахоснически тактики и корупционни практики.

Пригожин изгуби непосредствената битка за власт, въоръжението и бизнеса си, ако все още не е загубил живота или свободата си. Путин показа повече уязвимост, отколкото слабост в отношенията с бившия си довереник Пригожин. Развръзката направи много по-трудно понижаването на министъра на отбраната Сергей Шойгу или на висшия командващ Валерий Герасимов, въпреки демонстрираната им некомпетентност и загубата на подкрепа сред офицерската класа. Но лоялността е на първо място. Изтласкани настрана бяха именно военните, които са тясно свързани с Пригожин.

Междувременно Герасимов очевидно е уволнил генерал Иван Попов, командир на 58-а армия на Обединените въоръжени сили на Русия, след като той се е оплакал горчиво от условията, наложени на войниците му, които по думите му са били "прободени в гърба". Оплакванията, на които Попов даде гласност, са широко разпространени и няма да изчезнат, особено ако Украйна продължи да нарушава руската логистика, и не е ясно какво могат да направят руските командири, за да се справят с тях. Руският отговор на напредването на украинските сили беше да хвърли всичко в контраатаки.

Това доведе до интензивни сблъсъци и някои успехи за руските сили, но украинската армия се адаптира след първите разочарования и продължава да държи инициативата и по-голяма динамика.

Тъй като тези събития подкопават морала на фронтовите сили, те подкопават и доверието към елита и дори позициите на Путин. Предишните руски неуспехи, или поне онези, които поради мащаба им не можеха да бъдат скрити, предизвикаха големи промени в руската стратегия. След неуспеха на ранната битка за Киев, отново бе поставен акцент върху Донбас. След пробива на Украйна в Харков през септември 2022 г. Москва реши да вдигне залозите с по-амбициозни военни цели, масова мобилизация и масирани бомбардировки срещу критичната инфраструктура на Украйна. Досега най-същественият отговор беше наказателен: прекратяване на споразумението, което позволяваше на Украйна да изнася зърно, а след това нанасяне на удари по украинското пристанище Одеса.

Сн. БГНЕС

В случай на нова голяма победа за Украйна (а тук нищо не е гарантирано) не е ясно какви варианти ще има за Москва да си осигури по-ефективна стратегия. Изборът би бил неприемлив за Путин: той трябва или да потвърди, че Русия губи ненужна война, или да продължи да води война, която не може да бъде спечелена.

Един от начините за излизане от подобна дилема би бил Путин да накара пропагандистите си да скалъпят разказ, който да обясни защо въпреки привидната загуба, Русия всъщност е спечелила. Най-простата история, която той може да разкаже, е, че войната на Русия не е с Украйна, а с НАТО. Кремъл вече разказа тази история, за да обясни руските неуспехи и да покаже как Украйна действа като агент на Запада. Разказът може да се превърне в героичен за това как напук на всички шансове Русия е оцеляла след гнева на най-могъщия алианс в света.

Но от руска гледна точка този разказ също е неоптимален, защото ако Русия наистина воюваше с НАТО, тя нямаше да има никакъв шанс за победа. В настоящия момент всяка нова инициатива на страните от НАТО в подкрепа на Украйна е последвана от страшни предупреждения от Москва, обикновено от бившия президент Дмитрий Медведев, за предстоящото ужасно, неуточнено възмездие. Подобни прокоби за гибел все още не са възпрели съюзниците на Украйна. Миналата година Москва изтъкна по-правдоподобни аргументи, твърдейки, че комбинацията от енергийната криза в Европа и загрижеността за разходите ще накара Запада да прекрати подкрепата си за Украйна.

Може би сега Путин се надява да постигне същия ефект с недостига на храни, въпреки че това ще навреди на иначе симпатизиращите му страни. Той може да бъде разочарован: подобни действия все още не са намалили подкрепата на Запада за Украйна. През последните шест месеца на Киев бяха доставени още повече и по-добри оръжия. В някои отношения страните от НАТО са подложени на същия натиск, на който е подложена и Русия; за Запада е от също е от жизненоважен интерес да не загуби.
Равносметката

Очевидно е, че тази война трябва да бъде спечелена или загубена от Украйна, а не от НАТО, но след като се ангажира толкова много с украинската кауза, алиансът не смее да се оттегли сега, особено когато е инвестирал толкова много в оборудването на страната, за да може тя да се бори и да победи. Намирането на ресурси за подкрепа на Украйна може да бъде предизвикателство, но това е наистина колективно усилие, като повечето съюзници на САЩ имат значителен финансов и материален принос. Украйна е единна и ефективна в битката си. Освен това една руска победа би била геополитическа катастрофа за НАТО и би представлявала далеч по-голям риск от тотална война между алианса и Русия. По-добре е Русия да бъде изтласкана от Украйна, като армията ѝ бъде разгромена в този процес.

Основните въпроси, които стоят пред НАТО, са свързани с перспективата за смяна на американската администрация - и до каква промяна в политиката спрямо Украйна може да доведе до това – както и опасенията, че Украйна не е в състояние да направи сериозен военен пробив.

Първият въпрос няма да получи отговор преди ноември 2024 г.; на втория ще бъде отговорено през следващите седмици и месеци.

Дори ако напредъкът е по-бавен от очакваното, Украйна няма да има интерес от прекратяване на огъня, докато Русия държи толкова много от земята ѝ и тормози живеещите под нейна окупация. Киев предполага, че Москва ще използва всяко примирие, за да възстанови силите си за следващия етап боеве. Възстановяването и реконструкцията в следвоенна Украйна ще бъдат трудни предизвикателства и ще повдигнат неудобни въпроси относно оценките и решенията, взети преди и по време на боевете. Но противно на ретроспекцията в Русия, в Украйна няма съмнение, че това е война, която трябваше да се води и можеше да бъде загубена.

Путин може просто да се опита да се задържи, но предвид нарастващия натиск, той се нуждае от стратегия, която да покаже, че Русия все още има път към победата. Това, което прави Путин, на свой ред трябва да определи действията на Украйна. Киев може да засили тревогите в Москва, като покаже, че нито една част от Русия не е сигурна, да накаже руските сили на фронта и опортюнистично да освободи територия, дори и тя да не е точно тази, която са планирали военните командири. Това се превърна във война за издръжливост.

Точно както Путин трябва да се надява, че Украйна и нейните западни поддръжници ще се уморят преди Русия, така и Украйна и нейните поддръжници трябва да покажат, че могат да се справят с изискванията на войната толкова дълго, колкото е необходимо.

*Публикуваме статията от Foreign Affairs. Преводът и заглавието са на Mediapool.bg
Сър Лорънс Фридман е професор по военни науки в Кралския колеж в Лондон. Автор е на статии по международна история, стратегическа теория и въпроси, свързани с ядрените оръжия, както и на коментари по актуални въпроси на сигурността. Последната му книга Command е анализ на конфликтите след Втората световна война, в който разглежда известни събития: от кубинската ракетна криза през френското поражение при Диен Биен Фу, войната за Фолклендските острови, нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт до настоящата война в Украйна.