Силата на харизмата в политиката

Дали е типично германско това, че германците така се захласнаха по Барак Обама? В политическо отношение Германия е особено суха страна, една функционална и лишена от всякаква декорация държава. Така започва неделният коментар на радио Дойче веле за особената, почти истерична популярност, която доби в Европа кандидатът за президент на САЩ от Демократическата партия Барак Обама.

Чувства и символи са табу в тукашното публично пространство; полагането на клетва от новобранци пред Райхстага се следи с такова недоверие, сякаш обществото се отдава на някакъв забранен порок. От следвоенните канцлери само Вили Брандт беше харизматична фигура; стандартният случай - от престорената простота на Аденауер до охладения чар на Меркел - въплъщава отхвърлянето на патоса.

До ден днешен Германия реагира алергично на всякакви фокусници в политическата тъкан – оттук почти пълната нетърпимост към съседа Никола Саркози, продължава коментарът.

Но същевременно тъкмо в сухата Германия е налице копнеж по една друга, емоционална политика – оттук отварянето към Барак Обама.

В това няма нищо лошо. Модерната демократична политика трябва да се пази не от прекален възторг, а от безцветното и тъпото. Още повече, че Западът не страда от излишен заряд на утопии, визии и надежди за спасение, както, може би, през 1968. Актуалната представа за политиката е по-скоро механична и фаталистична, в добро и в зло: ние не можем нищо да променим – още по-малко при доволно удобните условия на живот, на които се радваме.

Харизматичната фигура е напомняне за човешкия фактор в политиката, за това, че нещата зависят от личността, че животът се променя, че човекът е по-силен от обстоятелствата. Това не е казано авторитарно, а в пълно съзнание за човека и неговата свобода – съзнанието, от което се подхранва демокрацията, продължава авторът на коментара Ян Рос.

Впрочем не е вярно, че харизмата е лишена от съдържание и с нея може да бъде злоупотребено с всякакви съмнителни намерения. Имиджът и въздействието на Барак Обама са неотделими от неговото послание. Идеализмът е част от тази харизма; онези 200 000 германци нямаше да се струпат в центъра на Берлин, за да видят и чуят просто още един проповедник от американски тип, някой изпълнен с омраза агитатор или някой самовлюбен политик.

Това между другото е разликата с Никола Саркози, който ще експлодира от енергичност, но не задава никаква насока, защото създава впечатлението, че се върти единствено около самия себе си.

Трудно е да си представим “поколението на Саркози”, тоест хора, които чрез него усвояват света. Днешните младежи обаче биха могли да станат “поколението на Обама”

Естествено, надеждите, пробуждани от харизматика, са застрашени от това, че може да не се сбъднат. Джон Кенеди, с когото постоянно сравняват Обама, вдъхновяваше младежта, но хвърли Америка във Виетнамската война, създавайки предпоставките за една политическа и морална катастрофа. Но колкото и да е странно, това не променя образа на Кенеди в паметта на човечеството. След близо половин век може би още се срещат хора, които намират вдъхновение в думите му: “Не питайте какво може да направи вашата страна за вас, а питайте какво можете да направите вие за своята страна.”

Харизмата в политиката не е гаранция за успех, нито пък щит против провала и вината. Но в нашия свят тя е една добра сила.