“Синият ангел” покори света, но остана отхвърлена в родината си

Ако биографията ѝ беше преминала през линейния, битов път, отреден за мнозинството момичета от средната класа в Германия в началото на 20-ти век, тя щеше да бъде добра домакиня, начетена жена с музикално образование и вкус към модата. И съпруга на нацист. Но не това е пътят на голямата Дитрих. Сложен и същевременно ясно последователен, нейният преминава през слава и блясък, за да завърши в принудителна самота и изолация.

Момичето на “златните” немски 1920-те години се ражда на 27 декември 1901 г. в Берлин в семейството на висш офицер. Кръстена Мария Магдалена, след ранната смърт на баща си тя упорито се нарича Марлене. С това име на 18 г кандидатства и във Ваймарското висше музикално училище в класа по цигулка. Безспорният талант ѝ гарантира добро бъдеще на концертен музикант, но тази кариера се оказва невъзможна, след като на третата година от следването ѝ откриват хронично заболяване – автоимунно възпаление на сухожилията.

Две години Дитрих скита из артистичните среди на Берлин, явява се безуспешно на конкурси за млади театрални таланти, докато не я среща Макс Райнхрад. Той е потресен от изпълнението на Молитвата на Гретхен (от “Фауст” на Гьоте), с която 23-годишната Дитрих кандидатства за ролята. Големият немски режисьор ѝ дава първата роля в “Укротяването на опърничавата”, след което и още големи театрални и малки филмови роли. При изпълнението на ролите Марлене Дитрих използва всяка възможност героините ѝ да се движат или сядат, за да не стои права дълго време поради болки в ставите. В Берлин среща австрийския продукционен асистент Рудолф Зийбер, за когото впоследствие се омъжва и на 13 декември 1924 г. ражда единственото си дете, Мария Елизабет.

Синият ангел

Другият голям немски режисьор по това време, Йозеф Щернберг, влиза  в живота на Марлене Дитрих по случайност осем години по-късно. За главната женска роля в първия озвучен немски филм, “Синият ангел”, Щернберг търси подходяща актриса на възраст до 25 г. и вече се е спрял на няколко, но не успява да се свърже навреме с никоя от фаворитките. Натискът на продуцентите го кара да обмисли отново решението си и той се обръща към 30-годишната актриса. Марлене откликва веднага, тъй като вижда шанс в ролята на певицата Лола Лола в екранизацията по романа на Хайнрих Ман “Професор Унрат”.

“Синият ангел”  става култов филм през 1930 г. - и в историята на киното. Той е успешен касов хит в Европа и САЩ. Марлене - хладната фатална жена - взривява киносалоните. Прическата Марлене, аксесоарите Марлене, модата Марлене, тялото Марлене завладяват западния свят. Песента ѝ “Влюбвайки се отново” е световен хит – и след Втората световна война “Falling in love again” намира място в репертоарите на джаз певци, шансонисти и рок звезди. Лицето и тялото на Дитрих прелъстява почитателите ѝ от плакати, рекламни стени, картички и албуми.

Не се забавя и поканата от Холивуд – Парамаунт Пикчърс предлага договор на Йозеф Щернберг и Марлене Дитрих за декадата на 1930-те. Режисьорът напуска Германия веднага, но Марлене се колебае - заради съпруга и детето си. Месеци по-късно и с много уговорки пристига в Лос Анджелис и подписва договора.  Първият им филм в Холивуд е “Мароко”. Той предизвиква еуфория сред публика и критици - и Марлене Дитрих е номинирана за “Оскар” за главна женска роля през пролетта на 1931 г. Костюмите с типична до момента мъжка кройка, с които героинята ѝ разбива канона в дамското облекло и не малко предразсъдъци, стават класика в колекциите на редица модни къщи, панталоните и ризите Марлене се превръщат в моден евъргрийн.

За Парамаунт и Щернберг тя прави още пет филма като “Шанхай Експрес”, сниман 1932 г., е най-големият ѝ финансов успех. През 1935 г. Марлене прекъсва работата си с Щернберг.

По същото време започва масирана агитация от страна на пресофиса на Хитлер. Лично Гьобелс влиза в активна кореспонденция с нея. Националсоциалистите не са пестеливи в средствата да я спечелят или принудят да им сътрудничи. Хонорарите, които ѝ предлага Гьобелс, за да снима “в Германия само немски патриотични, народни филми”, са фантастично големи не само за времето си. Марлене Дитрих отблъсква Гьобелс - отказва и на ласкателствата, и на заплахите му. Тя остава в Холивуд и започва да снима с Хичкок, Уелс, Уайлдър и Любич. Окончателно Марлене обръща гръб на националсоциалистическа Германия през 1939 г., след нападението над Полша. През същата година тя става и американска гражданка.

Големият блъф

Тя е секс символ с особен характер. Филмовата дива присъства в живота и на екрана с имиджа на дистанцираната, недостижимата, надменната. Бледо, изпито лице, чиято финост пресичат две големи, искрящи очи и прав нос въздействат хладно, меланхолично и остро. Ако това впечатлява зрителите през първите десет години на кариерата ѝ, то изискванията към женските образи в навечерието на Втората Световна война се променят. Киното през 1940-те започва да търси и пресъздава натурални фигури. Образи от кръв и плът, които приближават и допускат зрителя до себе си. Марлене има силен нюх за тези тенденции и сменя имиджа си в движение. С кинохита “Големият блъф” показва толкова концентрирана страст на екрана и талант на певица, както никога до момента.

“Тя е истинска фурия!”, казва за нея режисьорът на “Казабланка” Майкъл Къртийз и изказва съжаление, че не ѝ е даден “Оскар” поне за този филм. Гласът ѝ е плътен, гърлен, напомня нестандартно изплетен шал от нежно кадифе и остра вълна, който обгръща нежно слуха и го наранява едновременно. Там, където го реже с един рефрен, го лекува с друг. Речетативите ѝ удрят сетивата и ги предизвикват с експресивност и енергия, която малцина са подозирали у Дитрих. Героините ѝ се развиват – те преживяват болка и нанасят болка. Марлене е агресивна бар дама, еманципирна съпруга, наранена и нараняваща жена – тя е от плът и кръв, каквато публиката я иска и заслужава, в разцвета на силите и кариерата си. “Лили Марлен” и “Кажи ми, къде са цветята” остават класика.

На фронта

Кълбо от емоции под прожекторите на Холивуд, Марлене е тиха и меланхолична в личния си живот. На Хичкок и Уайлдър прави впечатление топлата майчина връзка с дъщеря ѝ, която компенсира очевидно липсващата със съпруга ѝ. Войната променя радикално живота на милиони. И Дитрих не прави изключение. Връзката със съпруга ѝ е отслабнала и е само формална – Рудолф Зийбер не се приспособява към новия живот в Холивуд, той става продуцент на няколко филма, но поради липса на успех прекъсва работа след 1935 г. Славата на жена му, ангажиментите и пътуванията ѝ го изнервят, депресират и отдалечават безвъзвратно.

Малко преди избухването на войната Марлене се запознава с Жан Габен и се влюбва в него. С френския актьор, чиято голяма любов остава, Дитрих дели страстта към киното и музиката и ненавистта към Хитлер и тоталитаризма. Двамата организират мрежа за подпомагане на бегълци. Марлене финансира спасяването живота на стотици имигранти, бягащи през френско Мароко в САЩ. Жан Габен се записва доброволец и заминава да воюва за освобождаването на Франция. И Марлене го следва. След като не може да се бие до любимия си на фронта, тя решава, че ще служи на каузата с каквото може като цивилно лице. Дитрих придружава лазаретите и се грижи за ранени, а през паузите между бойните действия прави концерти за войниците.

При Арденската операция Синият ангел е спасен по чудо от смърт. Марлене пътува из гарнизоните в Африка и Европа, солидарна с американските, британски и френски войници, тя ги насърчава с музиката и речите си. Това е най-интензивното ѝ време на сцената на живота. Тя е любимка на западната цивилизация, воюваща срещу Хитлер, на войници и цивилни. Концертите ѝ са незабравими, събличат и последния остатък на изкуствен блясък – на фронта тя е майката, жената, любимата на три нации.

Битовото лице на нацизма

Края на войната Марлене Дитрих посреща с американските освободителни войски в Германия. Жени в градове и села я прегръщат любвеобилно през сълзи. Тези трогателни срещи и думите на една млада германка, “Най-сетне, свърши се!” я насърчават да мисли, че родината ѝ не е обременена от националсоциализма. Толкова по-голяма е трагедията ѝ, когато научава, че сестра ѝ, с която е загубила отдавна контакт, е убедена нацистка и с мъжа ѝ са били дългогодишни управители на офицерския ресторант на концентрационния лагер в Берген Белзен. Шокът ѝ е окончателен, когато не може да открие майка си и се налага да я издирва месеци. Открива я през радиото - възрастната жена е живяла изоставена в селска къща, при ужасни условия. Записала на едно листче с молив завещанието си “Да надживея Хитлер!”, Вилхелмине Дитрих фон Лош умира четири месеца след първата си среща с Марлене, през ноември 1945 г.

От лятото на 1945 г. до края на живота в родината си Марлене се сблъсква с неразбиране и враждебност от страна на населението и на колегите към своите политически акции срещу нацистка Германия.

Докато за  международната публика и общественост тя е антиподът на Марта Гьобелс и Лени Рийфенщал, за германците Марлене остава предателката, холивудската звезда, която е обърнала гръб на народа си и е воювала срещу него.

През 1947 г. на Марлене Дитрих е присъден най-голямото отличие в САЩ за заслуга на цивилни лица към нацията – Медала на свободата. През 1950 г. френското правителство ѝ присъжда званието Рицар на Почетния легион, още два висши медала на Почетния легион следват през десетилетията, със званията Офицер и Командир. От немска страна Дитрих получава откази на концерти, затворени зали и студено презрение. 

През 1950-те се радва на международен успех и препълнени зали на филмите, шоутата и концертите си в САЩ, Великобритания и Франция. Но в Германия тя е тема табу и персона нон грата. През 1960 г. за първи път включва и Германия в европейското си турне – с концерт в Берлин. Действителната денацификация все още не е започнала, 15 години след края на войната на концерта ѝ се прави бойкот, малкото зрители са стари фенове на театралните ѝ постановки в Берлин от 1920-те. Пресата и представители на политиката я смазват с убийствени критики и жлъчност. “Продажница”, “вечната предателка”, “съмнително холивудско изкуство на една морално съмнителна личност”, “пропаднала жена”, “френска метреса” са само част от хулите, които се сипят по неин адрес. Презрението и омразата ескалират в заплахи за живота ѝ и неуспешен атентат.

Най-страшно за Дитрих остава мълчанието на онези, които могат да правят разликата. Опортюнизмът на интелектуалци и политици, които не намират сила да се изправят в публичното пространство и да я защитят. През 1961 г. тя се решава да играе в “Нюрнбергската присъда”. Последният ѝ голям филм развива в сюжета историческата истина за въвличането на немските юристи в системата на нацизма. Последни два опита да стигне до сърцата на немската публика актрисата прави две години по-късно, но и те са безуспешни. Участието ѝ в гала концерта на Уницеф в немския Дюселдорф 1962 г. минава тихо, без коментар. А  през 1963 г. на немския национален шлагерен фестивал критиците са отново безпощадни към “продажницата” и фаворизират все повече тривиалните фолк певци, които доминират вкуса на масата.

Колко е дълъг животът на любовта

Марлене се оттегля във Франция и заживява в изолация, която рядко напуска. Уморена и разочарована, губи сили. Болестта на костите и мускулите ѝ се завръща. Лекари прилагат типичната за 1960-те и 1970-те “терапия” с болкоуспокояващи и приспивателни. Този вид “лечение” отнема живота или води до тежки депресии не малко известни хора. Негови най-известни жертви са редица звезди на Холивуд и музикалния бизнес. Марлене е твърде слаба, за да се бори със зависимостта от предписаните ѝ лекарства - болките са прекалено силни. Когато се опитва да откаже опиатите, заместител ѝ става алкохолът. През 1976 г. спира и двете. Тя е на 75 години, мускулите и ставите ѝ атрофират, може да се движи само в инвалидна количка. Един след друг през 1976 г. умират  Рудолф Зийбер в САЩ и Жан Габен в Париж. Тя се затваря напълно и само през 1979 г. приема личната покана на Дейвид Боуи да участва във филма “Красив, беден жиголо” – в последната си роля. Крехката старица оставя отново забележителен образ – тя е възрастната дива, гранд дамата на киното, която не намира признание и покой в родината си, а извън пределите ѝ.

През следващото десетилетие Марлене Дитрих е прикована на легло и не напуска жилището си в Париж. Не допуска никого до себе си, освен секретарката и дъщеря си.

През 1984 г. австрийският режисьор Максимилиан Шел печели доверието ѝ и с нейно разрешение прави грандиозната документация “Марлене” – откъси от нейни филми, интервюта и концерти Шел доразвива с непознати кадри и снимки. Поантата на филма е откъс от материал с Марлене Дитрих, рецитираща стихотворението на Фрайлигарт “Колко е дълъг животът на любовта...”  - с нея тя затваря завинаги вратата между света и себе си.

Осем години по-късно новината за смъртта на 92-годишната актриса разтърсва света с нови скандали. Официалната диагноза е инфаркт, но секретарката ѝ твърди в интервюта, че вероятно Дитрих се е самоубила. Според спекулациите, Марлене не може да търпи повече болките от разяжданото ѝ от атрофия тяло, а парализа след два последователни инсулта я обрича на болезнена вегетация.

Погребват я в Берлин, според завещанието ѝ. Пет години, до 1997 г. в Германия се водят срамни дебати дали и защо да бъде наречена улица на нейно име. Накрая кметството в немската столица разрешава един от централните площади да се нарече “Марлене Дитрих Плац”. В дискусиите участват колеги, общественици и политици, от думите на които личи безпардонна циничност. Подобно несвенлив е и битовият, латентен нацизъм, който избухва в коментарите, писмата и телефонните обаждания по това време. Едва 2001 г. сенатът на Берлин взима решени да поднесе извинение на Марлене Дитрих и наследниците ѝ, а през 2002 г. ѝ е присъдено почетно гражданство.

Съдбата на друг неин сънародник е не по-малко трагична. Срамните дебати, дали Хайнрих Хайне да бъде “реабилитиран и асоцииран в немската култура”  се състоят след Втората световна война с пълна сериозност. За големия поет на немската романтика Германия остава “Студена зимна приказка” до края на 1980-те. Дискусиите около наименуването на Дюселдорфския университет на “спорната за немската култура фигура” предизвикват обществена криза.  Едва 1988 г., след 20 годишни дебати, все пак университетът получава името на Хайне над портите си.

Марлене се сбогува, оставяйки три автобиографии, писани като разширение една на друга между 1963-1987 г. С последната “Вземете живота ми тогава. Слава Богу – аз съм берлинчанка!” актрисата оказва последната си съпротива срещу закостенелите норми и шовинизма в родината ѝ, която ѝ бе мащеха.