Те бяха мъже, израснали от земята, и легнаха в нея, когато нямаше какво повече да очакват…

"Багажът", Моника Хелфер, превод Даря Хараланова, издателство "Аквариус"

Какво кара милиони хора да си правят ДНК-изследвания, за да получат информация от къде произхождат прародителите им? И защо се сещаме, че е трябвало да разпитаме бабите си за техните баби, но чак тогава, когато вече е късно?

Всички хора ли понякога изпитват мъчително, нямо неразбиране на самите себе си; болка от прекъсването на връзка, която никога не е била изживяна пълноценно; усещане, че липсва твърда земя под краката, когато става дума за миналото?

В "Багажът" Моника Хелфер разказва за едно семейство, за три поколения – Мария и Йозеф, техните деца и техните внуци. Мария, бабата, е белязана с всепризната изключителна красота, но това е още един повод за упреци и недоверие, когато си от "багажа". "Някога тази дума доста дълго се е използвала не само за товар, но и за хора, съмнителни и нежелани, всякаква сбирщина, тъй като бащата и дядото на Йозеф били носачи, такива били онези, които си нямали никого, нямали покрив над главата си и обикаляли от двор на двор в търсене на работа…" Дори когато изградят любов и отношения, в които личността на човека се цени повече от парите, които той е донесъл; дори когато имат дом, макар и скромен, и семейство, в което всички здраво се държат един за друг и се обичат, багажът си остава багаж.

Една от внучките на Мария, дъщерята на Грете, прави своето спорадично изследване на уж близката, но трудно възстановима семейна история. Проучване, съставено от изпуснати изречения и "живи" истории, допълнено с фантазии, игриви поставяния на мястото на другия, вторачено прожектиране на въобразени спомени от вътрешната страна на клепачите.

Защо така копнее за времената преди да се роди, за хората, които не е срещала? "Първо: кога и къде свършва багажът? Аз принадлежа ли към него? Моите деца, те принадлежат ли? Принадлежи ли мъжът ми? Второ: как са стоели нещата с радостта и смеха в това семейство?"

Внучката разказва за един период – сравнително кратък, но съдбовен – от живота на Мария и Йозеф: времето, когато мъжът е бил на фронта по време на Първата световна война. Съпоставя какви са били вуйчовците и лелите ѝ тогава, какви деца са били; и как са се превърнали във възрастните, които тя е познавала лично. Разказва открито, откровено, смело. Събитията от онова време са белязали рода им; те се определят от характерите на тези опаки, своенравни хора, но също и от мястото, и от епохата.

Специалното в този неразкрасен разказ за миналото е, че внучката приема близките си такива, каквито са, и така приема и себе си. Проследява как хората от рода ѝ не постигат величие, дори напротив, най-надарените загиват нелепо и преждевременно. Показва как всеки от тях преговаря със съдбата и заплаща достойно за всяко нещо, което успява да откопчи от нея. Това е сериозен, уважителен и несантиментален път към близките, за да станат те наистина близки, не само по кръв. В крайна сметка, ако има предадено наследство, то се изразява не в имот, а в неприложими дарби, цвят на косата, красиви черти на лицето, и най-вече в жилавостта, отказа да се предадеш, сцеплението в дома, така че никой никога да не бъде изоставен.

Децата на Мария и Йозеф също водят своята война в бедната къща в края на затънтеното село; малкия им дом, от който завистливия свещеник лично откъртва разпятието. Войната на тези братя и сестри продължава години след края на световната. Те загубват много, дори родителите си, но си извоюват правото от "багаж" да станат "сбирщината": тези, които оцеляват, тези, с които всеки трябва да се съобрази и да се отнесе с уважение и възхищение.

Гениална корица, прекрасен превод. Кратък роман като спретнато опакован багаж от любов, мъка и красота.