В театъра не се толерира разликата

Г-н Гърдев, Вашата постановка "Пухеният" на Мартин МакДона, поставен на сцената на варненския театър "Стоян Бъчваров", вече се играе и в София. Какво виждате, когато отидете на театър?

Това, което ми прави добро впечатление, е че все пак, през последните години, започна да се оформя някаква възможност за избор, макар и относително малка. Защото това, което ми се струва основен проблем в момента е, че по никакъв начин не се толерира разликата. Толерира се възможността да има действително множество сцени, но в резултат на една такава политика, която е съвършено безинициативна, всички те добиват някакъв общ облик и нямат никаква особена профилираност, т.е. няма особена разлика. Дали ще отидем в този или онзи театър, за съжаление в последните години няма особена разлика. Така или иначе ще видим в повечето случаи едни и същи - най-добрите актьори, ангажирани и тук, и там, актьори, които играят почти всяка вечер. Ще видим репертоар, който е със сходна, средностатистическа насоченост. В това отношение също няма почти никаква смелост през последните години.

Политиката на театрите е много лесно да се определи. Всички искат да направят нещо "хубаво", най-общо казано, нещо, което да е достъпно за всички, което да е лесно за възприемане, което да е леко забавно. Тоест - те изцяло повтарят формулата на телевизията, или на масовата медия в секцията ѝ за шоу. В този смисъл обаче те не могат да я конкурират, тъй като нямат финансовия ресурс за това и не изграждат едно алтернативно пространство - едно свое собствено пространство - а някак си дублират комерсиална формула, която като че ли ще им донесе успех. Това обаче, разбира се, се опровергава, тъй като в тези предвидими събития, винаги печели онова, в което се влагат повече средства. Театърът няма възможност да влага повече средства. И е жалко, че той все по-малко разчита на собствената си уникалност.

При вместването на театъра в пазарна среда, какъв би бил стимулът му да търси нещо оригинално, интересно и непознато, когато ще има незавидна съдба?

Това е един труден въпрос, защото той навсякъде стои и трудно се решава. Комерсиалният сектор в рамките на самия театър все повече измества алтернативния, сериозния театър. Според мен това в известна степен се дължи и на особености на нашия - на софийския и на българския контекст. Също така то се дължи на предварителната нагласа, с която се отива на театър. Обществото, което потребява театъра, ако мога да се изразя в пазарни термини, не е толкова широко, колкото в други големи градове. За съжаление в последните години е твърде стеснена прослойката, която бихме могли да наречем интелектуална, или прослойката на мислещите и на четящите хора, защото публиката на сериозния театър е същата, която е публиката на сериозната литература, на сериозната музика. По-голямата част от нея просто емигрира. Останалата е в известен цайтнот.

Стесняването на това общество определя и възможностите за развитие на този сектор. Но няма и особена смелост в предприемането на такива постановки. Аз в последните години не правя представления в софийските театри само по една-единствена причина, че на тях им изглежда почти налудничаво да продуцират неща, които за тях няма да имат предварително доказан успех. Т.е. те не биха рискували с това да продуцират докрай - а докрай значи действително нещо да се изпипа така, както трябва, да не бъде полвинчато. Когато тази смелост липсва, няма как да се предприеме такова нещо. За разлика от това, във Варненския театър, където направихме с моите колеги Никола Тороманов и Калин Николов последните си представления, има склонност да се предприема радикален риск. Дори това да е веднъж в годината, то се случва в последните три години - с представлението "Бастард", което беше направено в една изба, с "Марат/Сад" миналата година, въпреки че това беше международна копродукция на холандски, френски, германски и Варненския театър, но, все пак, това нещо беше направено.

И благодарение на тази смелост, а пък от гледна точка на хората, участващи в структурата на управление - почти налудничавост на директора на Варненския театър Дафинка Данаилова - беше възможно да се осъществят тези постановки. А иначе, общо взето, ние гледаме да правим проекти там, където съществува най-добра възможност за това.

Например, последният проект "Бурята", който направихме в голям турски град - Адана, действително беше предприет много мащабно. Там има 18 актьори, сценография, която се строи три дни - играе се почти в кинодекор. То е представление, в което бяха вложени огромни средства и което на своя територия се рентира много добре. Турция е един много по-голям пазар - 71 милиона души, десет пъти по-голям от българския. Всяко представление там дори се играе като в англо-саксонския свят - така наречените short runs. Едно представление се построява и се играе всеки ден в продължение на много дълъг период, в неделя се играят и матине и соаре. Съществува един перфектен ритъм. За нас това е непостижимо. Ние работим по репертоарната система и едно представление би трябвало да живее 2-3 години в добрия случай. Но свитият, малкият пазар - както за икономиката, така и за културата - не предполага кой знае какви постижения в разнообразието, за съжаление.

"Пухеният" на Мартин МакДона получи наградата "Лорънс Оливие" за най-добра британска пиеса на 2004 година. Какво я отличава и какво я прави толкова специфична, според Вашия прочит?

Това, което на мен най-много ми харесва в тази пиеса е, че тя се занимава с един изключително модерен проблем - за взаимодействието между света на въображението и реалния свят и модусите на това взаимодействие. В един свят, в който все повече нашето възприятие за самия свят е медиатизирано - то се получава през някакъв медиум, не директно - това става изключително болна тема. То става фактически най-проблемната тема. Имаме ли ние директно взаимоотношение, реално взаимоотношение със света, или разчитаме само на това, че светът ни се доставя през някакъв медиум, който го смила, преди да ни го поднесе?

Когато зрителят вижда това в постановката, изглежда плашещо, защото не е част от нашия живот. Но в ежедневието как можем да различим наслагването на заблудата върху факта и как да избегнем капана да станем жертва на тази опасност?

Според мен това става все по-трудно и по-трудно. Тъй като виждате, че на медийния пазар действат схеми, които вече са утвърдени и които, макар и инерционно, си работят. Една голяма част от хората действително изграждат своето мнение върху информация, която не само може да е манипулирана, но определено е. Тя вече е манипулирана дори в рамките на еманципираната медия не толкова според някакъв четвърти властови интерес, колкото вече и от самия интерес на самата медия, която произвежда това събитие. В сферата на комерсиалния пазар - най-масовите вестници, настъпва феноменът на самоиздигане. Това е вече еманципираната медия, която от четвърта се превръща в първа власт.

Виждате, че съществуват главни редактори, които действително вече са на мнение, че "ние стоим тук завинаги и просто ви сменяме". Те гледат на властта като нещо, което се сменя, а на себе си - като нещо, което остава. Което какво друго е, освен усещане за пълна еманципация от всякакъв външен коректив. Усетът за това, че когато държа най-големия тираж, аз действително диктувам мнението, е пагубен, защото той де факто издига дадена медия или даден човек в позиция, в която всички са в клиентелистка позиция спрямо него.

Това е пагубно вече за самата политика, защото са нарушени много важни връзки, много важни първи и втори неща, и медията действително започва според собствените си нужди да добива възможността да произвежда такива събития, щото най-малкото да запазва собствения си тираж и да го увеличава, но и за да прави социална инженерия - да моделира обществената ситуация в даден момент така, както е изгодно на нея. В четенето на тези вестници има нагласа, която е лековерна. Този коректив, който имахме по времето на социализма, особено във финалната му фаза, за това, че всичко, което четем във вестниците, трябва да бъде критически погледнато, четено със съмнение - какво то би могло всъщност да казва - какво те искат да кажат с това, което казват - все по-малко се практикува. Все повече се вярва едно към едно на това, което пише.

Доколкото това сломява свободната воля на индивида, какъв е пътят на спасение от този омагьосан кръг?

Много труден въпрос. Това е глобализационен ефект. Това не е феномен, видим само в България. Той се случва навсякъде. Германският вестник "Билд" работи по същия начин. Той е измислил схемата, по която работят нашите вестници в момента. Но критическият поглед в Германия е развит в много по-широка обществена прослойка. Освен вестници от такъв тип, там има и "Зюддойче цайтунг", който винаги държи много плътна и стабилна линия, която е критична и която има собствена позиция. Има и такъв десен вестник. Това са много стабилни вестници и ако човек сериозно разсъждава над проблемите в света, се информира от тях. Но там има селективност, която тук липсва. Тук всичко е потопено в радикален медиен миш-маш, в който не се преценява особено добре откъде идва информацията и по какъв начин тя се излъчва. Един е принципът, по който работи радио Нова Европа, съвсем друг е принципът, по който работи една комерсиална медиа, и съвсем трети е принципът, по който работи един вестник с порнографско съдържание.

В нашето съзнание обаче, те като че ли са смесени. На фона на общото, в тенджерата присъстват всички медии и като че ли можем да дръпваме оттук-оттам, но особена селекция, както виждате, не се провежда. Този селективен принцип може да възникне само, когато има достатъчен потенциал за критическа рефлексия върху информацията. Същевременно такъв все по-малко има, тъй като информацията е точно толкова комерсиализирана, колкото всички други сектори - тя участва в тази система. Мисля си, че театърът и хората, които имат отношение към изкуството, все повече и повече се обединяват на един терен, който става все по-малък и по-малък. Те започват да живеят като на остров. И тук идва една много голяма обществена опасност - на терора от наложеното и тиражирано обществено мнение, т.е. виртуалното обществено мнение - такова, каквото реално не съществува, а е инициирано чрез медиите. Обществено мнение, което като че ли обществото има, но всъщност то му е наложено. А обществото започва някак си да вярва, че това е неговото обществено мнение.

Тук говорим ли за медиен тоталитаризъм?

Чак до тоталитаризъм е трудно да се стигне, но тенденцията е тоталитаристка. Тенденцията е "ние се борим за умовете на хората". Това е опасна тенденция и виждате, че тя благодарение на едно добро финансиране и структуриране може да се развие. Но въпросът е в това дали тази еманципация върши някаква работа на обществото. Аз не съм особено сигурен в това.

В "Пухеният" става дума за нестабилността на категориите справедливост и добро. Какъв е източникът на тази нестабилност и как се изграждат критерии за добро и справедливо в нашето общество?

За човешкото същество най-базовите основания са основанието да различаваш доброто от злото. И най-първите въпроси на битието, които човек си задава с първото разбиране, че светът е краен и че той самият е краен, са свързани - веднага след началата на света - с основанията в света, които са възможността да правим разлика между добро и зло. И там, разбира се, битуват и най-добрите образци в изкуството по време на неговата история. Големите литературни произведения по този начин се занимават и с теодицея - с възможността за съжителство на Бога и на несправедливостта в един и същи свят и как това е възможно - има ли въобще зло, какъв е нашият критерий да го разпознаем и може ли този критерий да бъде устойчив.

2005 година, България днес?

2005 година, България днес, най-вече. Точно тогава, когато критериите са съвършено релативизирани, там, където вече каквато и да е политическа целесъобразност започва да важи повече от първите морални норми, това е проблем пар екселанс. И тази пиеса се занимава с този именно проблем по един модерен, съвременен и наболял начин.

В "Пухеният" се съдържа един момент за запазването на различността, за уникалността на индивида.

Там става дума за това как творческото съзнание произвежда образи, които обаче могат да се окажат много опасни в сферата на реалния живот, точно защото могат да бъдат превратно разбрани. А те могат да бъдат превратно разбрани, защото границата на условността на изкуството все повече се размива заради виртуализацията на всичко. Когато ние гледаме по телевизията една война, това не е войната, ние не присъстваме на войната. Тя е мината през някаква медия, тя е смляна за нашия поглед. Войната е поносима по телевизията. Когато не е по телевизията, тя е непоносима и ние добре знаем това. И ето в тази разлика - на условността - е и големият проблем - че ние можем да гледаме спокойно на войната.