ВТОРОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ 2

Може би най-сериозни възможности за повторното обединение на Европа възникват през XIX век
Именно тогава, след неколковековна чужда власт балканските християни започват да възприемат османската система като нещо съвършено чуждо, макар че султаните са почерпили опит главно от византийския модел, присъщ и на Второто българско царство, както и на румънските княжества. Засилващата се омраза към османския начин на управление прави гърците, българите, румънците и сърбите твърде податливи към новите идеи на заподноевропейското Просвещение за свободата на личността, за разделението на властите и за представителната демокрация. Без оглед на това дали са аристократични, либерални или демократични, конституциите, които Гърция, Сърбия, Румъния, България и Албания приемат след отхвърлянето на османското владичество, следват повече или по-малко дословно примера на някоя от западноевропейските държави. Същото се отнася и за турските конституции от 1876, 1908 и 1922 г.
Напредъкът в посока на правовата държава в Европа е прекъснат брутално от болшевишкия преврат в Русия на 7 ноември 1917 г. В устрема си към съветизация на целия свят Ленин и най-вече Сталин надминават и най-смелите очаквания на московските самодръжци - на 9 май 1945 г. "червената армия" премества западната граница на руската комунистическа империя до река Елба, разделяща Германия на две.

Никога преди Европа не е била разсичана по толкова жесток начин от една съвършено непромокаема "желязна завеса", която разкъсваше не само държави и народи, но и градове.
Промишленият преврат на XIX век и технологичната революция на XX век даде невиждани възможности за контрол и манипулация върху човешките същества, но същевременно подкопа Берлинската стена още при нейното издигане. Никакви заглушители, никакво всекидневно и дори всекичасно промиване на мозъците в Съветската империя не можа да възпре заразителния пример на Западна Европа, тръгнала по пътя на благоденствието и интреграцията. На Изток трудно можеха обаче да забележат, че в изграждащата се европейска общност възниква нова граница, която разделя богатия и предимно протестантски север от по-бедния и предимно католически и православен юг.
След "нежните революции" от 1989-1990 г. се оказа, че

повсеместната болшевизация и русификация далеч не е заличила и духовната граница между западното и източното християнство.
Чехия, Полша, Унгария, Словения, а дори и Словакия, Литва, Латвия и Естония някак си неусетно бяха приети от по-богатите си западни събратя като естествена част от тяхната цивилизация. За сметка на това на Балканите се гледаше като на заден двор и едва ли не като на свободна зона за руската мафия. Единствено заплахата от непрекъснат поток от гладни бежанци накара Европейския съюз да обърне поглед и към югоизточната част на континента.
Любопитното е, че доскоро пред източните европейци се изтъкваха същите доводи, с които си служеха на времето и противниците на приобщаването на Португалия, Испания и Гърция към Европейския съюз - слаби икономики, липса на стабилни демократични институции и чужда културно-политическа традиция. Превъзмогването на тези стереотипи ни вдъхва надеждата, че този път обединението на Европа е необратимо.