Защо в Холандия има много инвалиди?

-  Ти забелязваш ли, че в Холандия има много инвалиди? – попита ме внезапно моята полска приятелка Магда. Двете вървяхме по улиците на Лайден, където живеехме от близо година. Било е някъде през 1991–ва. 

Кимнах с глава, отпращайки с поглед един симпатичен дядка-инвалид, който бодро отбръмча с мотопеда си по улицата. На отсрещния тротоар сляп младеж вървеше след обученото си куче. Да, бях забелязала.  

Погледнах към пътечката от релефни плочки в средата на тротоара. Там където тротоарът свършваше и започваше платното, пътечката за незрящи хора завършваше с гумена плочка. Стъпеха ли на каучука, лишените от зрение знаеха - оттук започва улицата.

- И в Полша има много инвалиди -  въздъхна Магда, - но не може да ги видиш навън. Те са обречени да бъдат затворници. Дори ако имат инвалидни колички няма къде да ги карат.

Изведнъж се замислих - действително в Холандия навсякъде можеше да видиш деца и възрастни хора с различни увреждания. Удобно настанени в своите колички, специализирани мотопеди или подвижни столове, те се движеха, пазаруваха или разхождаха. Някои самостоятелно, а други - с придружител. Тротоарите и улиците, магазините, обществените сгради, гарите, автогарите и летищата, концертните зали, театрите и ресторантите, всичко беше построено или пригодено така, че инвалиди и трудноподвижни хора да можеха спокойно и без чужда помощ да се придвижват.

Всяка сутрин виждах една майка с парализирани крака да кара детето си към детската градина, седнала в някакъв своеобразен електрокар, който умело управляваше. На гарата пък многократно бях виждала сърдечни и усмихнати служители на холандските железници да поставят специална платформа, за да може някой пътник да се качи във влака без дори да се помести от стола, с който се придвижва.

Възрастни инвалиди влизаха в супермаркета с безшумните си колички и пазаруваха, а продуктите слагаха в закрепената отпред кошница. За миг си представих българските улици с високите бордюри, с колите, паркирани по тротоарите и с бясно фучащите автомобили по улиците на града. За платформи и удобства и дума не можеше да става.

-  И българските инвалиди са като затворници - казах на Магда. И си помислих, че у нас и здрав да си, ще осакатееш по нашите разбити улици и тротоари. Спомних се, че една зима, както си вървях по тротоара, изведнъж хлътнах в умело замаскирания от навалелия сняг капан на покритата с ръждясала ламарина шахта. Имах късмет, че тежката ламарина не ми отряза крака.

* * *

През май 1992 наехме с група приятели бунгало за един уикенд в един от онези холандски паркове, заградени от езера и гори, където може да караш колело, да се разхождаш, да плуваш в басейна или просто да бъбриш край барбекюто с чаша вино в ръка. Пристигнахме и се отправихме към рецепцията на парка. Пред нас имаше семейство с две деца. Едното - около 15-16 годишно момче, беше със синдром на Даун. Момичето от рецепцията учтиво ги обслужи и им подаде ключа от тяхното бунгало. Помислих, че е наш ред. Но момчето се обърна към младата служителка и със заекване попита, по-точно извика:

- А тук има ли лебеди?

Момичето отговори с усмивка, че има. Последва друг въпрос, на който пак беше отговорено, все така мило и с усмивка. Но въпросите не спираха. Момчето говореше със заекване и от възбуда повиши още повече глас. Повдигнах нетърпеливо рамене, леко изнервена. След нас се беше наредила цяла опашка. Огледах се и изумено видях, че никой от присъстващите не проявяваше и сянка от нетърпение. Хората си чакаха спокойно реда, усмихваха се с разбиране, други бъбреха помежду си. Момичето зад рецепцията продължаваше търпеливо и усмихнато да отговаря на въпросите, докато майката не откъсна сина си от рецепцията, подканвайки го да отидат при лебедите и да им дадат хляб.

Да си част от обществото

По-късно многократно имах възможността да се убедя в толерантността на холандците към хората с увреждания. Тази толерантност се изразяваше не просто в това, че никой не им се присмиваше, че се проявяваше завидно търпение и разбиране или че хората отзивчиво се притичваха на помощ, ако им бъде поискана. Толерантността се изразяваше в простия факт, че тези хора не бяха изолирани от обществото, а бяха част от него.

Подкрепата, която семействата с деца-инвалиди получават от държавата и от обществото, от стотиците неправителствени организации и центрове за взаимопомощ, е впечатляваща. Впечатляващо е и сътрудничеството между правителствените структури на местно и централно ниво и граждански организации и фондации. Мога с часове да разказвам за подхода, за методите, за специалистите - за педагозите, логопедите, ортопедите,  рехабилитаторите и отлично обучените доброволци, които работят в защитените жилища, в специализираните училища и в центровете с деца с умствени увреждания.

Мога с часове да разказвам за дневните центрове, където деца и възрастни с увреждания прекарват деня, докато останалите членове на семейството са на работа или на училище. Мога много да разказвам за усмихнатите лица на доброволците, които често виждам зад инвалидните колички, извели своите „питомци” на разходка в парка, на посещение в някой музей на открито, на концерт или на кино.

Родители на деца с умствени, психически или физически увреждания водят колонки в популярни списания или имат свои блогове на интернет. В тях разказват за ежедневието на едно семейство с дете - инвалид, споделят опита си, дискутират, подкрепят се.

Принципите, които следват всички тези хора са:

Приеми детето с увреждания такова, каквото е, и го обичай.

Съсредоточи се не в това, което детето не може, а в това, което може и го развивай. Грижи се не само за живота му, но и да изпитва радост от този живот. Да изпитва радост с тези сетива, които има, с тези умствени възможности, които притежава. 

В ранна детска възраст децата с увреждания посещават, когато е възможно, обикновени детски ясли и градини. Известно време бях учителка в детска занималня и в нашата група имаше такова дете. Тогава се убедих, че едно дете може да има умствени увреждания, но то има чувства - също като нас, здравите хора. И за неговото развитие е изключително важно то да не бъде изолирано и запокитено далеч от света. Тогава разбрах и къде се крие тайната на холандската толерантност – още като деца холандците общуват и се научават да приемат различния от себе си и то да го приемат не снизходително и жалостиво, а като равен.

* * *

На 9 октомври в предаването „Преди всички” по радио „Хоризонт” нямаше как да разкажа всичко описано по-горе, но се опитах за 4-те минути, с които разполагах да обясня накратко как стоят нещата в „тези” страни, които според министър Масларова „злонамерено” компрометирали България с потресаващите си филми за детските домове у нас. На министър Масларова, която щеше да говори след мен и Мария Милева от „Движението на българските майки”, зададох 4 въпроса. Тя не отговори на нито един, по-точно отговори само на половин въпрос: да, посетила е всички домове в България и всеки път избухвала в сълзи.

Но забрави да отговори на втората половина: конкретно кои домове, защитени жилища и центрове за работа с хора с увреждания е посетила на Запад, че си позволява намеци относно това какви били условията в „онези страни” и че би се радвала, ако там „изобщо допуснат” български журналисти да снимат? Не отговори и дали за двата мандата, в които е била социален министър, е научила какво се прави в тези страни за предотвратяване на институционализирането на децата и за да се помогне на родителите и семействата, които отглеждат деца с недъзи.

Ето защо повтарям въпросите си отново. Щях да добавя и въпрос за безотговорното говорене, в което тя обвини мен, Славка Кукова, изследовател от БХК и Мария Милева, но разбрах, че режисьорът на филма Кейт Блюит ще получи утре сутрин (понеделник,15 октомври) право на отговор в предаването “Преди всички” на радио „Хоризонт”. Тя ще отговори на обвиненията на министър Масларова, че авторката на филма “Изоставените деца на България” умишлено е показала най-покъртителните кадри от дома в Могилино, като убедила персонала, че по този начин домът ще получи щедри дарения. Предполагам, че сега българските слушатели ще разберат кой говори безотговорно: дали "двете дами", както твърдеше госпожа Масларова по радио Хоризонт на 9 октомври в същото предаване или българският министър на труда и социалната политика? 

Въпроси към министър Масларова, министър на труда и социалната политика

Разбира се, за дискриминацията на хората с увреждания в България, за липсата на адекватни грижи и елементарни условия, далеч не е виновна само министър Масларова. Но тя има да отговаря на много въпроси във връзка с изказването си на 19 септември пред Инфо радио. http://www.inforadio.bg/theme.php?item=729

Например: За своите два мандата като социален министър колко пъти, кога и конкретно кои домове, защитени жилища и центрове за работа с хора с увреждания е посетила у нас и в чужбина?

Запозната ли е министър Масларова с конкретните практики (и домове) в „тия” страни, които според нея били злонамерени към България и само гледали как да уронят имиджа на родината ни с показването на подобни филми?

Запозната ли е  министър Масларова със стратегията на Великобритания, Швеция, Холандия и други страни, която предотвратява институционализирането на децата. Например, по-конкретно: знае ли министърът на социалната политика у нас какво се прави в тези страни, за да се помогне на родителите и семействата, които отглеждат деца с недъзи? И не само финансово, и не само в областта на здравеопазването, но и с конкретна помощ при отглеждането им?

Разбира ли министър Масларова смисъла на думите на Славка Кукова, по повод   децата в Могилино и в други домове у нас: Тези деца не умират заради уврежданията си – това е мит!

PS Кейт Блюит ще бъде включена около 9.15 часа българско време в „Преди всички”, програма Хоризонт, http://bnr.bg/horizont/

Изоставените деца на България вече имат своя страничка в интернет, където българските граждани ще могат да следят по-нататъшната съдба на децата от Могилино и ще бъдат информирани за действията и бездействията на т.нар. „държавни органи”: http://mogilino.wordpress.com/ 

 

Още по темата
Още от

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?