Американската хегемония и ислямската война

Нападението и разрушаването на финансовите и военните центрове на американската власт е не просто акт на насилие и омразата, изразена в някои арабски градове. Това е знак на война от страна на ислямистки мрежи в момент, когато политическият ислямизъм е в упадък.

Религиозните движения започнаха най-напред под формата на националистка кампания, след това като политическо движение, за което вземането на властта беше по-важно от религиозното утвърждаване.

Силната икономика на САЩ отслаби тези движения, "арабската буржоазия" беше постепенно изместена от глобалната икономика. Така тя остана без класа, на която да се опре, а нейните ръководители бяха прогонени от градовете. С отказа си от властта, в голяма част от мюсюлманските страни, ислямисткото движение нямаше друг избор, освен да се саморазпадне и да прибегне до насилие.

И насилието спечели, както по отношение на първата тенденция, така и по отношение на американското влияние, тъй като има свойството да обединява разделените. Тук не става въпрос за армия, нито за тероризъм. Става въпрос за война. Никой не очаква масирани въздушни атаки или сблъсъци на военноморски флотове; никой не може да установи и опише подробно военната организация, финансовите средства и информационната система, които ще позволяват на Америка да доведе до край тази война. Но съществува военно положение от момента, в който борбата за власт в арабския свят се оказва изместена от решението за директно нападение над противника.

Възможно ли е да се повторят нападенията, които претърпяха Ню Йорк и Вашингтон? Нищо не дава основание да се отхвърли това предположение. Цяла Америка е заплашена и усеща, че ударите стават толкова по-жестоки, колкото повече се проявява безсилието на службите за сигурност, чийто най-добри кадри вероятно от доста време са се оттеглили в Холивуд.

Нека да разширим сега нашата гледна точка. Възможно ли е някой днес да не си даде сметка за хегемонията, която САЩ упражняват над целия свят. От най-хилавите врагове до някои съюзници, които вървят по предварително начертани стъпки, целият свят съзнава, че живее под знака на хегемония, чийто положителни аспекти не трябва да се забравят: съсредоточаване на средства за културен напредък, университети, които привличат световния елит, резултат от движението за признаване на културни права и т.н.

В продължение на малко повече от четвърт век и най-вече след 1989 г. тази хегемония стана абсолютна, много повече от колкото Великобритания и други капиталистически сили са били в периода 1870 г. и 1940 г.

Следователно този полувековен империалистки триумф, както се казваше тогава, отстъпи място на век на политически и идеологически реакции, много от които доведоха до тоталитарни или авторитарни режими по един или друг признак. И беше необходим почти цял век, за да се сложи край на тези антидемократични и антикапиталистически режими.

Дали не навлязохме в един 21-ви век, който ще повтори историята от 20-ти век, но с още по-голям драматизъм? Основната разлика ще бъде тази, че вместо директен сблъсък на организирани нации ще видим и вече виждаме как около империята и нейните властови символи се образуват сенчести мрежи, чиито ресурси се коренят в петролната индустрия и преди всичко във волята на някои млади хора да жертват живота си заради своите религиозни и политически убеждения. Светът може да се превърне в нещо подобно на страната на баските.

Възможно е обаче тези съждения в дългосрочен план да ни попречат да определим с по-голяма точност настоящия момент. Видяхме в Палестина как интифадата се превръща във война и как Шарон пренебрегва всички възможни решения, изработени от Барак в духа на преговорите от Осло.

В Съединените щати Джордж Буш акцентира с още по-голяма сила на демонстрациите на власт и пари. В момент, в който най-добрите анализатори виждат как отслабва политическият ислямизъм в много страни, минаваме от този политически ислямизъм към военния исямизъм, който излиза на преден план. Главната смяна от единия вид към другия се състои в това, че враговете на САЩ стават все по-невидими, докато екстремните ситуации нарастват заедно със самоубийствения устрем на фанатиците-камикадзе.

И накрая възниква въпросът за ролята на Европа. Дали ще бъде неприлично да предложим смяна на лидерството или ограничаване на хегемонията на САЩ, когато улиците на Ню Йорк все още са покрити с развалини. Може, обаче да се поиска, както от европейците, така и от самите американци да намалят концентрацията на власт и на блага, довела ни до насилие и следователно до отслабване на демокрацията и до разрастване на авторитарните режими и движения.

САЩ получиха жесток удар и на първо място трябва да се мисли за жертвите на въздушните атаки. Но всички ние сме отговорни за това да бъде избегнат още по-катастрофален сблъсък между една абсолютна власт и едни изгнаници без надежда.