Поражението на правителството на Виктор Орбан на парламентарните избори в Унгария може да въведе нова ера в западните коментари, в която нито консерваторите, нито либералите ще бъдат изкушени да правят глобални изводи от една малка страна с население по-малко от това на щата Мичиган.

Но преди това изкушение да отшуми, нека му се поддам още веднъж. И тъй като очевидният урок от Унгария за Републиканската партия — че опитът да се изгради нов консервативен ред е обречен на провал, ако се възприема като авторитарен и корумпиран — вероятно идва твърде късно за администрацията на Тръмп, искам да се фокусирам върху някои реалности, които либералите биха могли да обмислят, докато приветстват поражението на орбанизма.

Първият урок е, че при популистки условия западната демокрация е по-устойчива, отколкото предполага определен тип тревожни анализи. Съществува много важна разлика между това да имаш лидер, който предприема авторитарни стъпки, и действителното наличие на авторитарна държава, като пътят от първото към второто не е просто въпрос на превключване на бутон с надпис "автокрация". Орбан управлява Унгария — страна със слаба демократична традиция — в продължение на 16 дълги години, и въпреки властта, която неговият кръг упражняваше върху индустрията и медиите, възходът и падението му следваха възхода и спада на обществената му подкрепа. Унгария имаше до голяма степен покорна преса и манипулиран парламент, но тя не беше Източна Германия или Русия на Путин; когато хората се умориха от Орбан, той слезе от сцената.

С това не искам да кажа, че би било напълно приемливо, ако американски президент (от която и да е партия) концентрира в ръцете си толкова власт, колкото притежаваше Орбан. Това е просто довод да не се претакат най-лоши възможни сценарии, при които Съединените щати — общество, което изобщо не прилича на Унгария, с огромно разнообразие от конкуриращи се центрове на власт и вековна демократична традиция — се оказват едва ли не на едни избори или на един цезаристки лидер разстояние от перманентна диктатура.

Това води до втория урок от Унгария за либералите: че най-добрият политически отговор на популизма обикновено е да се отговори на конкретните му политически искания, вместо да се настоява, че възникването на демократична извънредна ситуация изисква хората да подкрепят статуквото на всяка цена.

Основна точка в предизборната кампания на Петер Мадяр, бъдещия унгарски премиер, беше борбата против корупцията на орбанизма, но иначе той обещава собствена форма на национализъм и дори заема по-дясна позиция от Орбан по въпроса за имиграцията. Така той потвърди най-основната теория за това как трябва да се реагира на популистката епоха: чрез преместване надясно в общокултурно отношение, особено по въпроса за имиграцията.

Това е просто наставление, което обаче лидерите на статуквото както в Европа, така и в Америка се оказват почти неспособни да следват, предпочитайки да третират периодичните си изборни победи като възможност да се върнат — както постъпи Байдън в своя вреда — към същите онези политики, които именно предизвикаха популисткия бунт.

Това изкушение остава силно, като "аутопсиите" на орбанизма се превръщат в епитафии за цялата постлиберална епоха, представяйки особено нейния интелектуален пейзаж като фалшива фасада, финансирана с унгарска щедрост. Това ме води до третата точка, която бих искал либералите да осъзнаят: кризата на реда, възникнал след края на Студената война, съществува независимо от предполагаемите "постлиберални" интелектуалци, включително писателите и мислителите, които правителството на Орбан подкрепяше.

Затворете кафенетата в Будапеща, кръстени на Роджър Скрутън, прочистете консервативния университет, който Орбан създаде — и това няма да има никакъв ефект върху перспективите на десните партии в далеч по-важните страни като Франция, Германия и Британия. Това е така, защото популизмът и национализмът са органична реакция на масовата миграция, срива на раждаемостта, деиндустриализацията и дигиталната аномия. Консервативните интелектуалци се присъединиха към тази реакция, но не те я създадоха. Няма да се разправите с постлибералната епоха, като спрете финансирането на десни академични конференции.

И накрая, няма да се справите с това състояние, докато не проумеете, че не само популистите могат да бъдат антидемократични или нелиберални. Орбанизмът възникна първоначално като популярна реакция срещу разпоредбите на Европейския съюз — политическа конструкция, описвана понякога като страдаща от "демократичен дефицит", тоест, която често позволява на бюрократичната каста да пренебрегва общественото мнение и да потъпква националния суверенитет. А през последното десетилетие Орбан съжителстваше на един континент с правителства, които в името на либерализма увековечават своите собствени меки тирании, своето собствено изопачаване на човешките права и човешкото достойнство.

Не Унгария, а Британия редовно арестува и лишава от свобода свои граждани за публикации в социалните мрежи. Не Унгария, а Финландия и Исландия са страните, където християни могат да бъдат подложени на правен тормоз за изразяване на традиционни възгледи за сексуалността и брака. Не в Унгария, а в Холандия млади хора, страдащи от психически проблеми, могат да бъдат евтаназирани.

И не е защита на състоянието, до което орбанизмът се докара — корупция и поражение, — за да се предположи, че много институции, които си въобразяват, че лекуват някаква нелиберална инфекция някъде там, сред масите, всъщност самите те имат сериозна нужда от лечение.

*Рос Даутат е консервативен и религиозен публицист, автор на "Ню Йорк Таймс".