Берлинале 2008 – истории за убийства

Като се замисли човек, филмите – поне тези, за които си струва въобще да започваме сериозен разговор – могат да се разделят най-общо на три категории.

В първата влизат такива, при чието гледане нито е нужно, нито възможно, понякога нито дори желателно да се размишлява кой знае колко, и които преди всичко ангажират нервно-сетивния ни апарат в комбинация с потръпване на някой мускул тук и там.

В другата – напротив, камерата без да бърза опипва сцената и актьорите, плъзга се и престоява в кадъра, монтажът оставя много време за размисъл, филмовото повествование ти позволява да сортираш и осмисляш, стимулира рационалния анализ.

Третата категория е за онези филми, които в оптималния случай освен, че активират рациото и предразполагат към мисловна активност в тъмния салон, същевременно те сграбчват емоционално и те карат да съпреживяваш, да трепваш от радост, да се потиш и страдаш, да пророниш накрая и по някоя сълза.

В тази трета категория без колебание влиза вчерашното френско участие на Берлинале "Il y a longtemps que je t’aime" ("Толкова отдавна те обичам"). Един меланхоличен, но драматично наситен филм на Филип Клодел за завръщането в живота на жена, излежала 15-години в затвора за убийството на 6-годишния си син.

В главната роля за пореден път на фестивала се представя Кристин Скот Томас, но непрочелият списъка на актьорите едва ли би я разпознал без колебание в образа на Жюлиет. В началните кадри от екрана в нас се вторачват две празни очи, изпито, посивяло лице, оградено от пепелява семпла прическа – образът на смачкана от живота, претръпнала на всичко жена, която не би ни изненадала, ако я срещнем надвечер, натоварена с торбите в автобуса за Обеля, например. Превъплъщението на изтънчената, величествена, аристократична дама от "Английския пациент" или "Госфорд Парк" в движещ се като бледа сянка, душевно изпразнен автомат, е наистина неповторимо.

На свобода Жюлиет попада в благополучно-заможното семейство на малката си сестра Леа, която под влияние на родителите е трябвало да изтрие от паметта си затворената в тъмница детеубийца. Леа е щастливо омъжена, с мъжа си са осиновили две момиченца от Виетнам. Тя и Жюлиет плахо, колебливо и трудно започват отново да сплитат разкъсаните преди много години семейни нишки.

Разбира се, че основната тема на филма са Престъплението и Наказанието – не напразно университетската преподавателка Леа обсъжда със студентите си Достоевски, но пред онова, което усеща, и което вижда в бездънния поглед на сестра си, дори Достоевски звучи книжно и измислено...

Жюлиет не може да избегне миналото – то изплува изпод всеки дори най-повърхностен разговор с нови познати, при представянето във фирми, където търси работа, в бюрото за социални грижи. Тя не отговаря на нападките, не се защищава, не се оправдава, не обяснява – нито на чужди, нито на сестра си. Жюлиет сякаш просто е престанала да съществува, като есенно пожълтяло листо тя прелита през екрана – само спомен за живота, който някога е трептял в това тяло.

Осъзнаваме ли, когато четем в криминалната хроника за осъдени на 10, 15, 20 години затвор престъпници, какво означава всъщност завръщането им един ден към "нормалния" живот? Какво носи със себе си човекът, излязъл на свобода и какво е оставил от себе си там, зад решетките?

Мишел, колегата на Леа - един от малкото хора, които Жюлиет допуска до себе си - е работил години като учител в затвора. Той има сетива за нейната страшна тайна и той е човекът, който изрича простата мъдрост на този непретенциозен, но силен филм: Само една тънка черта ни дели нас вън, от тях – вътре. Никой не бива да е сигурен, че не може да се озове и той там. Понякога само стечение на обстоятелствата определя кой попада там, а кой остава отвън.

За жалост към края напрежението спада, режисьорът Клодел избира за финала по-ефектното разрешение и обяснение за мрачната тайна на Жюлиет от преди 15 години. Тъй като това се прокрадва от по-рано, истинската изненада отсъства и остава усещането, че не е достигнала смелост за един отворен край, а защо не и за по-смел и не морализиращ сюжетен ход. Тогава, по скромното мнение на рецензента, щяхме да имаме наистина голямо кино.

Но и така без съмнение става дума за филм, който си струва гледането. И мисленето.

                                                                                  * * *

Предпоследният ден на Берлинале 2008 е денят на пан Анджей. Очаква ният с напрежение, с интерес, но и със смесени чувства "Катин" на големия Анджей Вайда ще бъде показан в петък следобед в рамките на официалната програма, макар и извън конкуренцията за наградите.

В Mediapool вече писахме на два пъти за филма, посветен на избиването на 22 000 полски офицери в СССР, още когато той излезе на полския екран последния септември. Междувременно "Катин" е номиниран за Оскар, гледан бе в Полша от 3 милиона зрители и бе обявен от руските медии за плод на клеветническа и враждебна спрямо Русия кампания.

Включването на "Катин" в програмата на Берлинале е акт на не съвсем обичайна културно-политическа смелост. Тематизирането на престъпленията на комунизма в германската публична среда винаги се свързва с опасения от релативиране на национал-социалистическите злодеяния, за които в Германия съществува непоклатимият, политически коректен консенсус, че те са уникални и недостигнати от никого и никъде в човешката история.

Толкова по-шокиращо бе за германските зрители при показването на филма пред журналисти и тепърва ще бъде на следващите прожекции да видят инсценирани от един от най-големите майстори на епичното историческо кино жестоки, разтърсващи кадри от масовите разстрели на цвета на полската нация от убийците на НКВД през 1940 г.

Плененият полски офицерски корпус се състои по това време в по-голямата си част от запасни чинове. Става дума за хиляди университетски учени, инженери, лекари, гимназиални учители, художници, писатели, композитори и музиканти – най-доброто, с което разполага Полша. Така безсмисленото на пръв поглед, нечовешко решение на Политбюро на КПСС за тяхното унищожаване се вписва в зловещата комунистическа логика – за да бъде покорен полският народ, за да бъде проведена успешно неговата съветизация, трябва да бъде изтребен неговият истински елит.

За няколко дни се случва същото, което комунистическата власт е вършила в течение на години над милиони свои сънародници в самата Съветска Русия, същото, което нейните агенти извършват в кърваво-червените месеци на 1944 - 45 г. в България.

Същинската сила на филма обаче не произтича от безмилостния за зрителя сблъсък с невъобразимото престъпление. То така или иначе е познато - влизайки в киносалона всеки знае, какъв сюжет го очаква. Истинският гняв се надига със задушаваща сила по-нататък, когато повествованието навлиза в следвоенна Полша, когато новите властници – от Москва и от Варшава - започват да създават мита за бъдещата "вечна дружба между съветския и полски народ". Тя се гради върху една публична лъжа – извършеното от Съветите масово престъпление, се приписва от пропагандата на Германия.

Пречупването на волята на поробения става с помощта на лъжата. Покорността и примирението не са достатъчни. Режимът на убийците изисква от жертвите и от техните близки да бъде и обичан.

Трябваше да минат 51 години, преди Борис Елцин публично да поеме вината за избиването на полските офицери и да предаде документа с решението на Политбюро за тяхната екзекуция на своя полски колега Лех Валенса.

А днес, 15 години по-късно, московският официоз "Российская газета" отново поставя под съмнение "версията" за разстрелите по заповед на Москва и пише, че траурните полски церемонии в Катинската гора вместо да помагат за постигане на истината, само "отдалечават от нея"...

Срещу такива нови пропагандни кампании вече има средство, с по-голяма публична мощ от съвестните трудове на историците. Съществува произведение с необикновено внушителна художествена сила. "Катин" на Анджей Вайда ще бъде сред филмите, които никога не остаряват, и които за жалост винаги ще са нужни.

*Други материали от автора може да намерите на сайта http://www.de-zorata.de/