Да напишеш отново историята на Втората световна война

От началото на 90-те години до днес едно име не дава покой на академичните историци и пазители на единствено вярната истина за последната световна война. Едва ли след Александър Солженицин друг автор е бил подлаган на подобна кампания на идеологическа и личностна разправа и на Изток, и на Запад както авторът на “Ледоразбивача”. В него и в още половин дузина следващи книги Виктор Суворов аргументирано излага тезата, че през 1941 г.

Сталин е готвел настъпление срещу Германия и Западна Европа

и е изпреварен само със седмици от Хитлер. В десетките книги против Суворов, излезли през последните години не се прави дори опит за аргументирано оспорване на концепцията му за навечерието и началото на Втората световна война. Вместо това се сипят клевети срещу “предателя Резун”, търсят се опровержения на незначителни за цялостната му теза технически детайли и се повтарят отново и отново идеологическите заклинания с десетилетна съветска давност. И на Запад, а особено в Германия, опасността да бъдеш причислен от лявоинтелектуалния истаблишмънт в редиците на симпатизантите на фашизма и обвинен в неонацистки опити за оправдаване на Хитлеровата “превантивна” война е съвсем реална. Ето защо историците и там в своето мнозинство отхвърлят концепцията на Суворов, без да навлизат в аргументиран спор с него.

С толкова по-голямо нетърпение се посрещна току що първият сборник със статии на историци и публицисти, които анализират същността на въпросите повдигнати от Виктор Суворов и без всички да споделят тезите му, добавят свои аргументи към новата концепция за началото на Войната. “Истината на Виктор Суворов” излезе в Москва в издателство “Яуза” в десетхиляден, вече почти разпродаден тираж. Съставител е живеещият от дълги години в Берлин историк и журналист Дмитрий Хмелницки. Сред авторите има както историци от самата Русия, така и емигранти на Запад, учени и публицисти от Германия, Австрия и САЩ. Българската публицистика е представена с есе на Васил Станилов, озаглавено “На кого да се надяваме?”

В своя увод Дмитрий Хмелницки формулира

два възможни отговора на големия нерешен въпрос

на цялата съветска история: “За какво е бил нужен на Сталин терорът, изтребването на цели поколения, жертването на милиони в ледените рудници на Заполярието , изграждането на невиждана тоталитарна власт?” Единият отговор е наизустяван от десетилетия на Изток: Главната му цел е била гарантиране на мирния живот и труд и сигурността на съветския народ. Реалното развитие на събитията от 1941 г. Обаче доказва, че нито Сталин нито изградената от него военна машина се е оказала в състояние да се отбранява, когато това е станало необходимо.

Другият възможен отговор на въпроса пръв дава в своите книги Виктор Суворов: Целенасочено и от момента на сграбчване на едноличната власт в края на 20-те години Сталин започва подготовката за завоюване на Западна Европа. На тази маниакална цел е подчинен животът на всички в СССР през следващото десетилетие, за тази светла идея цялата страна е милитаризирана, както никоя друга в човешката история. Всички външнополитически действия на Сталин са насочени към провокиране на световен конфликт между “капиталистическите страни”, с изчакване на подходящия момент и намеса в най-подходящия момент като единственият възможен победител. Войната наистина е провокирана успешно след Пакта за ненападение между Германия и СССР от 1939 г. и съвместното унищожаване на Полша. Предвиденото за лятото на 1941 г. масирано съветско настъпление на Запад обаче е изпреварено от съюзника Хитлер и историята поема по познатия ни маршрут.

Една от най-обширните статии в сборника – на д.ист.н. от Москва М. Мелтюхов е посветена именно на спорния въпрос, дали Съветския съюз наистина се е готвил за настъпателни действия или, както с десетилетия ни бе втълпявано, е правил всичко за отбраната, но това се е оказало недостатъчно. Ценното при Мелтюхов е, че той без да изпитва никакви симпатии към Суворов, от години доказва и то въз основа на безпроблемния си достъп до множество съветски военни архиви, че Червената армия е била ориентирана стратегически, технически и идеологически към настъпление.

В труда си, обоснован солидно с цифри и цитати, руският автор не оставя съмнение: атаката на Запад е предстояла непосредствено през лятото на 1941. Интересното е, че за разлика от Виктор Суворов, Мелтюхов намира такова стратегическо планиране за съвсем в реда на нещата, също както и завладяването по силата на тайното споразумение към Пакта на Балтийските републики, на Източна Полша и Бесарабия. Според руския историк всяка държава, а особено такова “велико государство” като СССР има своите жизнени интереси и никой няма право да я осъжда, когато тя преминава към практически действия за реализиране на своите интереси. Така или иначе, след трудовете на Мелтюхов, подготвеността на Съветският съюз за нападение над Германия, все по-рядко се поставя под съмнение и в самата Русия, което е може би нежелана от автора, но солидна подкрепа на Суворовата аргументация.

В уводната статия на сборника самият Виктор Суворов заема, разбира се, съвършено различна от описаната нравствена позиция. С познатата блестяща ирония той припомня

Великата цел на Сталин – освобождаването на трудещите се

по света от гнета на капитала. Тази Велика цел защитават в трудовете си до днес легиони руски и чуждестранни историци. Но, пита Виктор Суворов, нима е можело да се очаква сталинските людоеди и главорези, изтребили у дома си десетки милиони съграждани, да донесат свобода на Европа? За какво им е било да потъпкват свободата в собствената си страна, а да я разнасят след това на съседните народи? “Никакви десеттомни енциклопедии не могат да докажат”, пише Суворов, “че ордите комунистически роби, гонени с картечни редове в гърба от чекистките заградителни отряди са щели да станат освободители на Европа, ако Хитлер не ги беше изпреварил.”

Изключително интересна е статията на живеещия в САЩ историк Юрий Фелштински. Тя е посветена на непознати до сега подробности за военното сътрудничество на СССР и Германия през 30-те години. Изложени са впечатляващи факти за експоненциалното нарастване на съветския военен бюджет в края на 30-те години и за гигантското превъзходство на Червената армия спрямо всички противникови по това време армии при настъпателните системи на въоръжение. Интересни за българския читател са и данните на Фелштински за категоричното настояване на Молотов при посещението си в Берлин в края на 1940 г., Германия да се съгласи с разширяване на съветската зона на влияние, т.е. с окупацията на Румъния, България и Финландия. Хитлер отказва решително и подписва незабавно след това директивата за нападение на СССР.

Няколко от статиите в сборника разглеждат подробно въпроса за предполагаемото заседание на Политбюро на 19 август 1939 г. в Москва – т.е. денят, в който според Суворов се решава нападението на Германия и Западна Европа. Все по-убедителни са указанията и преките документални потвърждения, че въпреки всички доскорошни високопоставени опровержения такова заседание се е състояло и на него Сталин говори силно агресивно за перспективата след като капиталистическите страни се обезкръвят взаимно, Съветският съюз да влезе във войната, да превърне

Германия в Съветска република и да “съветизира” Франция.

Важни нови данни по този въпрос публикуват работещата в Бостън историчка И. Павлова, В. Дорошенко и харвардският професор Р. Раак.

В своето есе в сборника Васил Станилов търси корените на мита за “вероломно излъгания Сталин”. Той прави паралели с гръцката митология и предупреждава за опасността от продължаващото до днес митотворчество – за уж прекрасната, но за жалост калпаво реализирана комунистическа идея, за съветските символи носталгично интегрирани в съвременната руска държавност. Лекарство срещу прогресиращата лековерност на западните демократи могат да бъдат преди всичко книгите на Виктор Суворов, пише Станилов. Защото, който знае, как Сталин е трупал планини от нови солдатски ботуши край съветско-германската граница, докато дипломатите му любезно са стискали десниците на своите колеги-хитлеристи, трудно ще се хване на въдицата на днешните митосъзидатели.

Предстои излизането на печат на следващия том от поредицата –съставителят Дмитрий Хмелницки ще публикува за пръв път разговорите си с Виктор Суворов, водени през последната половин година. В тях писателят взема отношение по много от темите в своите книги, развива допълнителни въпроси, спира се на критики към своята работа и прави анализ на съвременни проблеми в света. Да се надяваме, че ще се намери българско издателство, което да допълни българския “суворовски” комплект и с тези две интересни заглавия.

Статията е публикувана в блога на Милен Радев
www.de-zorata.de

Още от

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?