Дворцовият преврат на Десети ноември

Дворцовият преврат на Десети ноември

В навечерието на 20-ата годишнина от рухването на комунистическия строй в Източна Европа става особено важно някои събития от навечерието на "българската нежна революция" – 10 ноември, да се знаят, за да се разбере, защото преходът ни бе толкова дълъг, болезнен и в много случаи безуспешен.

Разследващият журналист Христо Христов написа политическа биография на лидера на българската комунистическа държава в продължение на повече от три десетилетия Тодор Живков, която в петък вече ще е по книжарниците.

В книгата "Тодор Живков. Биография" много факти идват на местата си и обясняват защо днес държавата ни е такава – последна по просперитет и първа по бедност в Европейския съюз.

Публикуваме с малки съкращения откъс от книгата, посветен на събитията във върховете на държавата в месеците и дните преди падането на Берлинската стена.

"До Политбюро на ЦК на БКП

Другари, моля да се обсъди и да се внесе на предстоящия пленум на Централният комитет предложение да бъда освободен като Генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет, а също от Политбюро и състава на Централния комитет на партията, като премина в пенсия.

Не аргументирам молбата си, тъй като смятам, че съображенията са известни. Това произтича от нашите принципни постановки, развити на Юлския пленум на ЦК на БКП и на Националната партийна конференция, по-конкретно от духа на мандатния принцип, макар той да не е станал още уставно и конституционно положение.

4 ноември 1988 г.,Тодор Живков.“

Отговорът

Заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 12 декември 1988 г.: "Политбюро на ЦК на БКП смята, че внесената от другаря Тодор Живков молба за освобождаването му като генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет въобще не трябва да се обсъжда. Такава молба не е актуална от всяка гледна точка и особено сега, в този преломен за преустройството етап.

Широко известна е ролята на генералния секретар на ЦК на БКП, автора на Юлската концепция за по-нататъшно изграждане на социализма в Народна република България, за развитие и обогатяване на тази концепция, неговата роля на организатор за практическото осъществяване на преустройството в страната ни.

Политбюро смята, че удовлетворяването на подобна молба би довело до големи трудности и ще спъне преустройството в сегашния решаващ момент за неговото извършване.“

Живков пояснява: "През 1988 г. аз се разболях. Наложи се за известно време да работя само по половин ден. Това беше и главният повод в края на същата година да подам писмена оставка пред Политбюро. Няма да описвам "суматохата“, която настъпи.... Какви ли не реверанси ми бяха направени, за да се засвидетелства респектът към моята личност. Как ли не ме увещаваха, че те не могат да си представят Политбюро без мен в този отговорен момент от развитието на страната. Просто се надпреварваха... Явно беше, че мълчаливата битка за моето наследство бе станала безпощадна. И в нея всички методи бяха позволени.“

По-късно ще си спомни: "Още в края на 1988 г. съм разговарял поотделно с кадрите, след което моето поколение в Политбюро като Пенчо Кубадински, Гриша Филипов, Милко Балев, Добри Джуров, Йордан Йотов, включително и аз, общо шест души, да излезем от състава на партийното ръководство. Бяхме решили да работим до следващия Четиринадесети конгрес на БКП.“

Живков говори за конгрес, който още не е насрочен, събитие, което трябва да се случи чак през 1990 г. Очевидно е, че оставката от 4 ноември 1988 г. е негов "маньовър“ – проверка на ситуацията. Защото, ако действително е взел такова решение в резултат на влошеното си здравословно състояние, няма как другите да го убедят в обратното. Помощникът му Костадин Чакъров обаче припомня тогавашната обстановка в страната:

"Зрееха радикални промени в структурата на властта, насочени главно към свещеното право на партиен монопол. Тодор Живков разбираше това, предприемаше тактически ходове, беше готов и на някои промени, с изключение само на една – да се лиши от неограничената си лична власт над партията и държавата. На обществената сцена той започваше да се държи все повече като лош актьор.“

Генералният секретар вече действително е друг. Освен че е старец на 78 години, властта отдавна го е променила. Изолиран е и още по-самотен. "Вече го разкарваха из София с чудовищни охранителни мерки, които не бяха нужни. Само дразнеха хората. Живков приличаше на арестуван от себе си“, описва го поетът Любомир Левчев.

Началникът на УБО ген. Георги Милушев посочва: "Обкръжението на Живков винаги откликваше по обичайната схема: отгатвайки, че е тревожен и се надява на опровержение, всички омаловажаваха случая и го представяха в по-благоприятна светлина.“

Системата му за информираност вече не допуска лоши новини. Той иска да чува само хубавите. Ген. Милушев: "Всичко бе строго програмирано – от по-ниските "етажи“ нагоре се пропускаше само захаросана информация, която нямаше опасност да затрудни храносмилането на висшия ешелон. Той от своя страна допълнително я прочистваше от „опасни подробности“, преди да я поднесе на Живков. Иначе всички се стремяха да му дават "най-последни“ и "най-свежи“ новини, но винаги след автоцензура.“

Убеден е в непогрешимостта си. И все още е уверен с армията на ДС и поносимостта на Москва към него. Костадин Чакъров: "Тридесет и пет годишното управление на Тодор Живков се крепеше върху два основни стълба – въоръжената сила и репресията, която приемаше различни цветове и форми през този период, и подкрепата и доверието, с което той се ползваше от страна на съветското ръководство. Тези два фактора действаха безотказно и трайно формираха у него убеждението, че при всички сложни ситуации той ще остане на върха.

Постепенно с течение на времето посоченото чувство за сигурност и пълната липса на персонална критика спрямо себе си го тласнаха до ръба на своеобразна мания за непогрешимост, до абсолютната самоувереност, че всякаква негова идея и всяко негово действие в управлението са навременни, оригинални и верни, че "другите“ в последна сметка провалят добре замислените начинания.“

Пропукването на системата

Системата обаче започва да се пропуква. Първото свидетелство – на 7 и 8 юли 1989 г. в Букурещ се провежда заседание на Политическия консултативен комитет на страните-членки във Варшавския договор. На него Горбачов за първи път предлага превръщането на тази военна организация в политическа. В българската делегация са Тодор Живков, Георги Атанасов, Петър Младенов и Добри Джуров. След заседанието Горбачов се среща с ръководителите на групите-участнички. Началникът на УБО ген. Георги Милушев разбира от един от румънските си колеги, че Горбачов се е срещнал с Добри Джуров и Петър Младенов. Отделна среща между Горбачов и Живков не се е състояла. Знак, че Горбачов вече търси форма за промяна на върха в България.

По-късно Живков ще признае: "Могъщи специални органи и сили във все още "свръхдържавата“ СССР се бяха заели с малка България. И с нейния ръководител.“

През лятото на 1989 г. той се подготвя за настъпление. Въпреки "възродителния процес“, въпреки "неформалите“, въпреки влошеното му здравословно състояние и трудното придвижване. Лечението от София се прехвърля в Евксиноград, където изкарва цяло лято. Той вече е решил да смени министър-председателя Георги Атанасов – "дялания камък“, както го е наричал. Подготвя младия си земляк Петко Данчев за неговото място. "Идеята за свикване на пленум, който по-късно щеше да се нарече Ноемврийски, започна да зрее още през пролетта на 1989 г. И то не в главите на шепа "реформатори“, твърди Живков.

Конфликтите

Причината за настъплението и поредните рокади е тежката икономическа криза, в която неговото управления е вкарало страната от втората половина на 80-те години. Тодор Живков свидетелства: "Два пъти се срещах с Георги Атанасов аз му заявих, че те (в Министерски съвет - б. а.) не са в състояние да изготвят реални планове. Те бяха фалшиви. Атанасов започна консултации. Той привлече Зарев, Иван Илиев. Те потвърдиха за плана през последната година. Три години поред са представени фалшиви планове.

Ние разкрихме, че в Министерския съвет работите не вървят и че там основна роля играе антагонизмът между Луканов (вицепремиер и министър на външно-икономическите връзки - б. а.) и Овчаров (Стоян Овчаров, министър на икономиката и планирането - б. а.).

Всичко, което Овчаров предлагаше, Луканов го събаряше, а вероятно и обратното е ставало. Получавахме информация от министри, това се знаеше. Георги Атанасов превръщаше заседанията на Министерския съвет, както се изразяваха повечето комунисти, в комсомолско събрание. Когато излезе човек от това заседание, не му е ясно какво трябва да направи.

Ако се видят плановете за 1987 г., 1988 г. и 1989 г. ще се види, че те не само са нереални, но и фалшифицирани. Едновременно с това назряваше въпросът, че ние с този Министерски съвет повече не можем, че назрява моментът за преобразования.

Създадох една група от икономисти, която трябваше да направи ревизия и да посочи какви изменения трябваше да се направят. Групата от 30 души беше начело с Петко Данчев (назначен от Живков за вицепремиер - б. а.) и Васил Коларов (председател на БНБ - б. а.).

Трябваше да се разработи това, което Министерският съвет не го направи. Те работиха доста месеци. И това се докладва на ноемврийския пленум. Съобщавахме в точка първа, че е разработена програма, която ще се внесе в Политбюро. Аз произнесох встъпително слово, главното беше пазарът, но това не се напечата. Не ми се даде думата за заключително слово.

Забавихме програмата и решенията поради моето заболяване. На 8 септември 1989 г. се прибрах в София и исках да минат основните положения в доклада и да се докладва в Народното събрание. На заседанието в ЦК, когато се обсъжда плана, да решим и кадровите промени. Споделих го с някои членове на Политбюро – с Гриша Филипов, с Петър Младенов и други, че повече не може да бъдем поставяни пред свършен факт и трябва да се направят решителни промени в Министерския съвет. Накрая Стоян Овчаров мина на страната на Георги Атанасов и Андрей Луканов.“

Живков се връща от отпуск отпочинал. "Първите му думи бяха: "Момчета, какво стана със социализма? Той си отива. Социализмът загуби като система".

В тези дни той се занимава с разработката за националния въпрос, по който е работил неговият съветник проф. Тодор Иванов.

От 24 до 27 септември 1989 г. във Варна се провежда съвещание на секретарите на комунистическите партии. От съветска страна присъства Александър Яковлев. Двамата се срещат. "Интересен беше финалът на срещата. Ставайки от масата, Тодор Живков заяви: "Предайте на Михаил Сергеевич Горбачов, че ако Маркс и Енгелс са живи, ще ни кажат: "Момчета, рано е още да обявяваме партиите за социалдемократически и да се борим за капитализъм. Обществото и икономиката ни още не са готови за това.“ И се смя в негов маниер – звучно и продължително.

"Превратаджията"

На 25 октомври Тодор Живков получава съвсем ясен сигнал кой започва да играе срещу него в Политбюро – Петър Младенов, онзи, с когото през пролетта ловуват глухари, и го моли да го прехвърли на друг пост като председател на Народното събрание. Най-дългогодишният министър на външните работи (1971-1989) по време на собственото му управление. Същият, с когото Горбачов се среща зад гърба му в Букурещ през юли 1989 г.

Живков сигурно е бил заварен неподготвен от отвореното писмо на Петър Младенов с дата от предния ден – 24 октомври 1989 г., до Политбюро на ЦК на БКП, с което демонстративно си подава оставката и обявява открито несъгласие с управлението на Живков, критикувайки го от просъветски позиции. Външният министър Младенов използва като повод ултимативните указания, които Живков му е спуснал преди срещата му с посланика на САЩ в България Сол Полански.

В писмото до Политбюро, което получава и Живков, той пише: "Истинските причини за раздразнението и грубостта на другаря Живков са в това, че той разбра, че доведе страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза, че със своята политика на неискреност и дребни хитрувания, целяща той и фамилията му да се задържат обезателно и колкото може по-дълго време на власт, успя да изолира България от света, че стигнахме дотам, че се изолирахме дори и от СССР, че сега сме (и то само ние) в едно корито с прогнилия диктаторски семеен режим на Чаушеску. С една дума, със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето.

Другари, както всеки от вас, и аз мисля, че имам реална представа за моралния лик на Тодор Живков. Зная, че той няма да се спре пред нищо, включително и пред най-груби престъпления, тогава, когато се докосват до неговата светая светих – властта му. Не изключвам, че ще се опита да премине и към физическа разправа с мен или членовете на моето семейство....“

"Неформалите"

На 26 октомври 1989 г. пред градинката на "Кристал“ членове на дружество "Екогласност“ събират подписка от гражданите срещу хидропроектите "Рила“ и "Места“, която да бъде внесена в Народното събрание. Държавна сигурност разпръсква хората със сила. По това време в столицата се провежда Европейската среща за опазване на околната среда на Съвещанието за сигурност и сътрудничество. Употребата на сила недвусмислено показва твърдата позиция на Живков срещу инициативите на неформалните организации. Той не желае да промени подхода си, да бъде по-гъвкав. Палките и арестите обаче не дават резултат, напротив ефектът е обратен и още по-компрометиращ управлението му.

На 3 ноември 1989 г. "Екогласност“ провежда шествие, в което участват над 4000 души. Първата демонстрация против управлението на генералния секретар на БКП. В Народното събрание е внесена петиция с 12 000 подписа.

Същия ден, 3 ноември, е проведена първата от няколкото срещи на Живков със съветския посланик Виктор Шарапов, който до 2 ноември отсъства от страната. "На 3 ноември се състоя среща между него и Тодор Живков. Срещата започна в 11 часа и продължи до 12,30 часа. Очевидно Тодор Живков е направил опит да сондира съветската позиция, да печели време и съюзници“, посочва помощникът му Костадин Чакъров.

След срещата Живков заминава за резиденцията си в Правец. Придружават го председателят на БНБ Васил Коларов и Петко Данчев, кандидат-член на Политбюро и зам.-председател на Министерския съвет. "На вечерята с двамата, още под впечатление на шествието, Живков продължи да говори за него. Убедих се колко силно то ангажира съзнанието му, колко неспокоен и тревожен е. Същевременно долавях, че той храни надежда това първо по рода си и все пак ограничено по мащаб събитие да не се превърне в опасност за обществения мир“, разказва неотлъчно движещият се до него началник на УБО ген. Георги Милушев.

Живков остава в Правец до 6 ноември, подготвя се за пленума, на който трябва да осъществи рокадата на министър-председателя и да се приеме поредната му програма за излизане от кризата в икономиката с новия състав на Министерския съвет.

В Москва обаче вече имат други планове. Ген. Милушев разказва: "Часовникът на Живков, който до 6 ноември вървеше горе-долу нормално, без особени засечки, започна да се ускорява от събитията. Този ден трябваше да тръгнем от Правец за София, тъй като следобед му предстоеше среща със съветския посланик Виктор Шарапов в резиденция "Банкя“. Не зная какво са говорили двамата тогава, но на следващия ден сутринта Шарапов отново бе посетил Живков. Вторият разговор не бе записан в програмата на генералния секретар и за него научих по-късно.“

На 7 ноември от 18 часа вечерта е приемът в съветското посолство по случай годишнината от Октомврийската революция. На началника на УБО прави силно впечатление, че Живков не влиза през официалния вход, а от страничния – вероятно защото има нова среща със Шарапов. Гостите се посрещат не от посланика, а от пълномощния министър Иванисов. Ген. Милушев обяснява:

"На следващия ден узнах, че в "Банкя“ Живков и Шарапов са договорили тази промяна. Но защо? Единственото обяснение, което и досега мога да дам, е, че нещо е наложило нова среща преди началото на приема.

След двадесетина минути видях Тодор Живков и Виктор Шарапов да влизат в голямата зала, където държавният глава остана по-малко от час. Силната му потиснатост и липсата на настроение биеха на очи. Беше видимо угрижен, умислен и тревожен и си тръгна преди осем часа, като всъщност не бързаше за никъде.“

Костадин Чакъров допълва: "В деня на приема в Съветското посолство по случай 7 ноември отново се състоя среща на Тодор Живков със съветския посланик. Разговорите очевидно са били тежки, защото Живков закъсня за приема около час. Живков с нищо не издаваше тревога за властта си. На приема се ръкуваше с всекиго, разговаряше весело и само тези, които знаеха, че води борба, можеха да открият напрежение в погледа и държанието му.

Той се владееше изключително умело. Беше волеви и потаен човек. Тодор Живков знаеше, че се "работи“ за неговата оставка. Някои хора бяха разговаряли с хора от неговата охрана, за да бъдат предотвратени евентуални опити за противодействие от негова страна, и те – хората от охраната му – му бяха съобщили за това.

В търсене на наследника

По това време Живков вече започва да мисли кой ще го наследи. След писмото на Петър Младенов той може би е разпознал стрития фаворит на Москва.

Години по-късно Живков обяснява: "Преди освобождаването от Политбюро на Чудомир Александров изборът ми беше паднал върху него. След освобождаването му имаше предложение за Георги Атанасов. Аз внимателно следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление за ръководен деец с открояващи се организационни качества. Затова към предложението за Георги Атанасов се отнесох с внимание. Но когато този въпрос трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек.

Това мое заключение бе своеобразна самокритика. Да, това не можеше да не бъде самокритика, защото се оказа, че в Политбюро – висшия орган, в който се решаваха съдбините на страната, нямаше подходящ кандидат за този орган.“

Без да уточнява за коя от многото срещи със съветския посланик става въпрос, но по вероятно една от по-първите, Живков разказва: "Пред Шарапов споделих също, че от състава на Политбюро и даже от състава на ЦК на БКП не виждам подходяща кандидатура за генерален секретар. И поради това съм се ориентирал към кандидатурата на Александър Лилов, който тогава не бе в състава на ЦК.

След няколко дни Виктор Шарапов поиска среща с мен, на която ми съобщи, че в Москва имат други становища по този въпрос. Било по-добре да бъде избран човек от състава на Политбюро. За мен бе ясно, че ставаше дума за издигане на една предрешена вече кандидатура – кандидатурата на Петър Младенов. По това време „се появи“ и писмото на Петър Младенов до мен. Не бяха тайна тесните връзки на Петър Младенов с Горбачов и Шеварднадзе.“

Натискът за оставка

На 8 ноември в 11 часа при Тодор Живков пристигат пратеници. Трима "чавдарци“ и членове на Политбюро – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, – все старши партийни ръководители. Съветникът Чакъров разказва, че "те отишли с желанието да го подтикнат към оставка. В хода на разговора Тодор Живков пита: "Дали не е добре да си подам оставката?“

Самият Живков описва срещата така: "Преди заседанието на Политбюро (на следващия ден, 9 ноември, б. а.) при мен дойдоха Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев – мои съпартизани "чавдарци“. Разговорът ни бе сдържан. Основната тема се отнасяше до това, колко сложно било положението вътре и вън от страната и че оставката ми щяла да бъде в мой интерес. Иначе те съжалявали за всичко, което ставало. Доста добре познавах характерите и на тримата. Предварително ми беше ясно, че оторизираният да проведе разговора е Добри Джуров. Не очаквах да чуя нещо друго освен увещания.“

Същия ден е проведена и нова среща със съветския посланик. "На 8 ноември не го видях, но знам, че през този ден е имал още една, четвърта среща с Шарапов“, казва началникът на УБО. Потвърждава я живковият помощник Костадин Чакъров: "След обяд в 15,30 часа позвъниха от протокола на съветското посолство и поискаха среща на съветския посланик Шарапов с Тодор Живков. Бях на телефона в кабинета. Съобщението беше прието. След малко в 16 часа се обади Живков и както беше обичайно, запита: "Какво има?“ Съобщено му беше, че съветският посланик иска среща. Той каза кратко: "Да дойде в 17 часа в Банкя!“

Съветският избор на Петър Младенов

По-късно Живков ще натърти за съветския натиск над него, без да си спомня, че Москва е влязла в обичайната си роля, която играе от 9 септември 1944 г. насетне и е превърната в задължителен елемент на контрол върху висшето ръководство на БКП, чрез който и той самият накрая няма да може да не се съобрази. Ето как в неговия случай обяснява напрегнатата ситуация: "Знаех, че моите намерения и разговори за оттегляне са дали тласък на задкулисни интриги и борби. Жалко е, че някои нашенски "бабаити“ започнаха да търсят чужда помощ. Съветското посолство предприе усилени разговори с членове и кандидат-членове на Политбюро. Още тогава разполагах с информация за обработването на хора, от чийто глас зависеше изборът на бъдещия приемник за поста на първи партиен и държавен ръководител.

Знаех, че съветският избор за Петър Младенов съвсем не е най-подходящият вариант за България. Той беше неподготвен, откъснат от кадрите, лековат... при други условия за всички интриги и опити да се натрапи един или друг неподходящ ръководител не бих се поколебал да реагирам по подобаващ начин. Винаги съм отстоявал позицията, че кадровите въпроси трябва да се решават в София, а не в Москва.“

Александър Лилов посочва: "Наивно е да се смята, че както в България, така и в другите европейски социалистически страни можеше в условията на Варшавския договор и СИВ да се предприемат сериозни политически промени без консултации с Москва, още по-малко – против Москва. Несериозно е да се отричат консултациите с Москва, активността на съветския посланик в подготовката на 10 ноември 1989 г. – неговите неколкократни срещи с Живков...“

Тогавашният съветски посланик в България Виктор Шарапов по-късно ще потвърди ролята на Москва: "СССР действително изигра определена роля в събитията от 1989 г… Тогава Съветският съюз само даде пример за демократично преустройство… Ние приехме с удовлетворение промените.“

Девети ноември 1989 г.

Настъпва и 9 ноември 1989 г. Сутринта Тодор Живков се среща с Александър Фол, министър на науката и културата, с вицепремиера Григор Стоичков. После с "постоянното присъствие“ в ловната му дружинка – Георги Джагаров, Ангел Балевски и Панталей Зарев. Следобед провежда нова среща с Йордан Йотов. След него при Живков влизат пак Добри Джуров и Димитър Станишев. Може би за последни увещания.

От 17 часа започва заседанието на Политбюро, на което той трябва да си подаде оставката.

Същия ден ръководителят на представителството на КГБ в България ген. Владилен Фьодоров се обажда на началника на УБО ген. Георги Милушев и го моли следобед да го посети в кабинета му. На срещата споменава, че заседанието на Политбюро е извънредно важно. Милушев е изненадан – не знае, че има такова заседание. "Казах на Фьодоров, че за това заседание на Политбюро чувам от него. "Не може да не знаеш – не ми повярва той. – Има заседание и е много важно как ще приключи“.

На самото заседание Живков си подава оставката. Изненаданите са само двама – Милко Балев и Димитър Стоянов. И двамата сред най-близките – Балев, бивш дългогодишен началник на кабинета му, а Стоянов, най-послушният и дългогодишен министър на вътрешните работи.

По-късно Живков ще твърди, че на заседанието той прави предложение за негов наследник да бъде избран Александър Лилов, същият, който е елиминирал още през 1983 г. и е изпратил в изгнание след смъртта на дъщеря си. Георги Атанасов прави предложение за Петър Младенов. Самият Атанасов отказва да приема издигане.

Бившият генерален секретар описва протичането на заседанието така: "Издигнатата кандидатура на Петър Младенов в Политбюро явно се посрещна с колебание от страна на някои присъстващи. Реших да не заигравам и да не се възползвам от създалата се ситуация. Взех отново думата и изложих становището, че ще бъде правилно всички да се обединим около кандидатурата на Петър Младенов.

След заседанието по предложение на Петър Младенов Политбюро реши да ми възложи да поканя съветския посланик и лично да го уведомя за взетото решение. Аз изпълних това поръчение. Срещнах се с Шарапов, който ми каза, че ще уведоми Москва.

Ето това е "превратът“ и "безкръвната революция“, с която бил свален Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.!

Интермедии

След прехвърлянето на "рубежа“, зад който вече бившият първи партиен и държавен ръководител е оставил 35 години власт, присъстващите остават кратко в неформална обстановка. "След заседанието Тодор Живков се оттегли в кабинета си и при него отидоха Петър Младенов, Добри Джуров, Георги Атанасов, Андрей Луканов и други. Тодор Живков поръча коняк и вино. Петър Младенов пожела уиски. Останалите се спряха на вино с луканка.“

Същият ден, в който Тодор Живков е принуден и подаде оставка, в Източна Европа става едно друго събитие, с което ще се ознаменува краят на разпадащата се комунистическа система – падането на Берлинската стена. Под натиска на все по-голямото обществено недоволство на 9 ноември 1989 г. министър-председателят на Източна Германия Гюнгер Шабовски обявява отмяната на ограниченията за излизане от ГДР. Събралите се хиляди източни берлинчани нахлуват в Западен Берлин. Започва разрушаването на най-уродливия символ на комунистическия стой.

Новият генерален секретар на БКП Петър Младенов се обажда на началника на УБО и го извиква при себе си. По пътя ген. Милушев се обажда на члена на Политбюро и секретар на ЦК по "организационните въпроси“ Димитър Стоянов, който му казва: "Върви, върви. Младенов ти става началник. Изпълнявай това, което ти нарежда.“

При Петър Младенов началникът на УБО заварва Андрей Луканов. Младенов съобщава на Милушев новината: "На днешното заседание на Политбюро Тодор Живков си беше подал оставката като генерален секретар на ЦК на БКП. И тя беше приета!“ Каза, че докато бил обсъждан въпросът за приемника на Живков, се наложило да прекъснат заседанието, че междувременно бил воден разговор с Москва... В крайна сметка се стигнало до единодушното становище на Политбюро за нов генерален секретар на партията да се издигне неговата кандидатура.“

Докато новият генерален секретар разговаря с началника на УБО, при тях влиза съветският посланик. Милушев си спомня: "В това време влезе Виктор Шарапов. Понечих да си тръгна, но ме задържаха. Посланикът съобщи, че вече е разговарял с Москва – оттам приветствали решението за издигане на кандидатурата на Петър Младенов, когото познавали като добър и верен приятел на Съветския съюз.“

Вярваше ли Живков в комунизма?

Вярвал ли е Тодор Живков в комунизма и дали социализмът е бил движещата сила по време на управлението му? Този въпрос е важен, защото отговорът разкрива неговите цели и присъствието му във властта в продължение на повече от трийсет години (1956-1989) начело на БКП и на българската държава. Политическият му помощник Костадин Чакъров повдига завесата: "Беше ли Тодор Живков убеден в комунистическите идеи? Такъв въпрос може да се стори странен, но аз смятам, че той никога не е бил убеден комунист. По-скоро той използваше създадената партийна машина и комунистическата идеология като средства за съхраняване на властта.

Тодор Живков виждаше неефективността на обществената собственост и често питаше: "Е, какво направихме, като премахнахме частната собственост? С какво я заменихме? Не може да намерим заместител на частната собственост!“ Но бранеше държавната собственост!

Или пък: "Какво направихме като премахнахме религията? Какво дадохме на хората? Религията поне ги учи да не крадат. А ние и това не можем да ги научим!“ Но бранеше комунистическата идеология!

В пристъп на веселие казваше: "Кой беше този, дето ни излъга да се запишем в социалистическите кръжоци? Какво искахме, а какво стана с тоя социализъм“ – и се смееше широко и продължително. После добавяше: – "Млади бяхме, лъжехме се“ – и пак се смееше. Но пазеше ревниво системата на социализма!“

Споделяне
Още по темата
Още от