Холандия първа регламентира избора между живота и смъртта

Смъртното наказание, абортът, евтаназията са най-болезнените проблеми за съвременните общества, защото рано или късно въпросите на живота и смъртта трябва да се превърнат в национална доктрина за всяка страна.

Холандия прие закона за евтаназията и така се превръща в държавата с най-либерално законодателство.
Традиционно Амстердам е столицата на забранения плод на наркотиците, проституцията, откритата хомосексуална любов, която от скоро може да бъде узаконена и с брак, а след легализирането на евтаназията Холандия се превръща и в убежище на хората, които доброволно искат да съкратят страданията си и да умрат с достойнство.

Моралните измерения на евтаназията е въпрос, с който философите се занимават от векове.
Според стоиците и епикурейците самоубийството и евтаназията са допустим избор, когато човек повече няма желание за живот. Епиктет казва: "Ако в една стая е малко запушено, ще остана. Ако стане нетърпимо, ще изляза. Вратата винаги е отворена." В същото време Аристотел я заклеймява. В своята известна клетва Хипократ също отрича всичко, което може да доведе до смъртта на пациента. Като цяло, обаче, културата на древните гърци подкрепяла и практикувала евтаназията. През средновековието и християнството, и юдейството, и ислямът отричат активната евтаназия, въпреки че се е практикувала пасивната. През Ренесанса в своята "Утопия" Томас Мор защитава евтаназията. Франсис Бейкън също пише, че лекарят не само трябва да възстановява здравето, но ида облекчава болките и страданията.

Църквата отрича убийството на хора при всички обстоятелства. Убийството на физически или психически обременени новородени деца също не се разрешава, защото се смята, че човешката душа е безсмъртна. Самоубийството също е грях, защото животът се дава по Божия воля и само Бог може да го отнеме. Естественият закон също отрича евтаназията, защото тя е насочена срещу самосъхранението.

През 17 и 18 век се оформя разбирането, че моралът не се нуждае от религиозна основа. Въпреки че повечето философи тогава са били вярващи и Бог все още заема централно място в тяхното разбиране за света, все пак те са вярвали, че доброто и злото не произтичат и не са ограничени само от Божите заповеди и че църквата не е единственият източник на морала. Тези, които го определят, са човешкият разум и индивидуалната съвест. Въпреки революционната промяна във възгледите на философията по това време, в много отношения тя не може да надхвърли съществуващите догми. И Кант и Хегел смятат, че истината може да се познае само с разума, но по отношение на евтаназията и самоубийството те стоят твърдо на позициите на църквата. Изключение, обаче, прави Дейвид Хюм, който твърди, че всеки има индивидуалното право да прекрати живота си.

През 19 век се появява утилитаризмът, чиито идеи се оказват революционни. Джеръми Бентам (1748-1832) твърди, че целта на морала не е в служба на Бог или подчинение на абстрактни морални правила, а щастието на земните същества. Това, което е значимо е по какъв начин нашите действия, закони и социални практики и традиции влияят на хората - дали ги прави по-щастливи и ще допринесе за по-добър живот или обратното. Според Бентам това е единственото нещо, което трябва да ни интересува и единствената възможна отправна точка. Законът трябва да се намесва само когато чрез действията си хората засягат интересите на останалите. Всъщност, това е зората на либералната идеология. В този контекст отношението към евтаназията е очевидно. Въпросът се поставял така: увеличава ли се или намалява човешкото щастие, когато осигурим кратка и безболезнена смърт на агонизиращия? Ясно е, че така намаляваме човешкото страдание и болка. Затова евтаназията е морално допустима. Нещо повече, самият Бентам поискал евтаназия в последните си мигове живот. Джон Стюарт Мил (1806-1873) е един от последователите на Бентам и смята, че всеки индивид е суверен на своята съдба, душа и тяло. Затова, ако някой иска да умре бързо, вместо да агонизира в болки, това е негово право. Според Жан-Жак Русо правото на самоубийство и евтаназия произтича от един "ясен и очевиден принцип".

През 1930 г. започва кампанията на нацистите за "елиминиране" на болните членове на обществото чрез евтаназия. Първоначално само физически и психически обременените били включени в програмата. По-късно нейни "кандидати" стават и възрастните, но тъй като много от самите нацисти отказвали подобно "лечение" за роднините си, програмата се ограничава само до болните. През 1949 г. Лео Александър, съдия в Нюрнбергския процес след Втората световна война, пише статия, в която твърди, че всяко действие на милосърдно убийство неизбежно ще доведе до масовото избиване на нежелани хора. "В началото бе едва забележима промяна в професионалния морал на лекарите. Започна се с приемането на новата доктрина, че на света съществува такова нещо като живот, който не си струва да бъде живян. А това е смисълът на евтаназията. В началото ставаше дума само за тежко и хронично болните. С течение на времето кръгът се разшири и включи социално непродуктивните и неизгодните, после идеологически неудобните, расово неподходящите и накрая до всички, които не са германци."

Независимо от това, че евтаназията в този случай е евфемизъм, зад който се крие понятието за масово изтребление, страховете са свързани именно с разсъжденията на Лео Александър. Това е т.нар. аргумент на "наклонената плоскост" - започнат ли умишлено да бъдат убивани хора, първата крачка е направена. Веднъж позволена и легализирана, тази процедура може да се превърне в обществена политика, насочена срещу бедните, самотните възрастни, дори малцинствата. Мнозина смятат, че психологическата бариера срещу акта на отнемането на чужд живот много лесно ще се измести. В по-малка или голяма степен болните и възрастните разчитат да бъдат полагани грижи за тях. И това е една от добродетелите на съвременното общество. Тъй като много трудно ще бъде да се открият процедури, които да предпазват пациентите от решението им да предприемат тази стъпка, ако евтаназията се превърне в легална практика, може да се окаже, че болните, които са наясно, че им предстои дълъг период на грижа и лечение, може масово, прибързано и понякога неоснователно да се възползват от законното си право на смърт. Така може да настъпи кошмарът на нова версия на старата приказка за страната, в която убивали старите и болни хора. А това би било истинска духовна катастрофа.

Аргументи в полза на евтаназията

• Поддръжниците на евтаназията я разглеждат като едно от човешките права - правото на смърт.
• Всеки индивид има право да взима решения както за своя живот, така и за смъртта си.
• Забраната за правото на смърт, и то на смърт с достойнство, е несправедлива и жестока.
• Евтаназията се прилага само към неизличимо болни, чиято скорошна смърт е доказана.
• Някои убийства /например при самозащита/ са оправдани.

Аргументи срещу евтаназията

• Най-върховната ценност е животът. Как може в такъв случай да настояваме за правото на смърт?
• Евтаназията е умишлено отнемане на човешки живот.
• Никога не можем да бъдем сигурни доколко доброволно и осъзнато е било желанието за евтаназия на пациента.
• Легализирането ѝ ще доведе до злоупотреби.
• Винаги има риск от грешно дадена диагноза, както и надежда за успешно лечение.

Всички аргументи имат своите безспорни основания. Общества, които смятат, че моментът, в който могат да превърнат философските си и морални възгледи в национална доктрина, е назрял, трябва преди всичко да имат изключително развита култура на дебата. Защото само тогава ще се роди формулата, около която обществото ще се обедини по най-важните въпроси на човешкото съществуване.