"Изоставянето на Украйна ще е загуба за САЩ. Тази загуба е очевидна за техния най-сериозен конкурент – Китай. Неслучайно Китай сравнително безмълвно наблюдава и подкрепя Русия. Дори през последната седмица, в която САЩ извадиха Русия от мухлясалия килер, Пекин веднага започна да тества лимита на търпение на новата американска администрация, като са започнали да пускат санкционирани руски кораби в своите пристанища", казва програмният директор на Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов в интервю за Mediapool. Стефанов е съдиректор и съавтор на Кремълския наръчник, съвместен проект на Центъра за изследване на демокрацията и Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS), с фокус върху икономическия отпечатък и влиянието на Русия в Европа.

Г-н Стефанов, реалистично ли е допускането, че Тръмп може да остави Украйна в ръцете на Путин?

Не. Европейците бяха шокирани, че не са поканени за преговори, но най-вече, че нямат споделен план за действие. В Кремъл също бяха шокирани, откривайки, че най-сетне са възстановили символния си статут от Студената война – да си говорят директно с Вашингтон. Прямият и безпардонен тон на новата администрация на Тръмп прави комуникацията политически трудна за понасяне и разбиране, но американското нетърпение към европейското разноговорене и малоценност се запазва непроменено от времената преди падането на Берлинската стена. Но фактът, че президентът Макрон има директна връзка с президента Тръмп, а в Киев е специалният пратеник на Вашингтон, генерал Кийт Келог – отявлен ястреб по отношение на Русия, както и че нищо в действията "на терен" на САЩ не се е променило, говори, че те имат предвид интересите на европейските си съюзници.

САЩ е основният гарант за света и Европа, каквито ги познавахме допреди атаката на Русия срещу тях. Вашингтон знае, че Китай и Русия, са започнали глобални действия да разрушат този свят, изграден и поддържан от тях, и са наясно, че всяка загуба в Украйна ще се пише на тяхната геополитическа сметка. Путин ясно обяви, че атакува Украйна, която е продължение на модела на ЕС, създаден и поддържан от САЩ. Путин иска да върне нещата към баланса на силите като покаже, че военната и ядрена заплаха му дава да решава световните дела. Сходно на илюзията на ЕС, че може да бъде геополитическа сила само на базата на икономическата си мощ.

САЩ знаят, че тази мечта на Путин не струва, без подкрепата на Китай.

Европейците, обаче, познаваме най-добре какво означава тази илюзия да се превърне в реалност и затова се опитват да издърпат чергата към себе си, което може да стане единствено чрез добрата воля на САЩ. Европа познава тази реалност от края на 19-ти и началото на 20-ти век. И макар едва ли тя ще се повтори дословно, за европейците е ясно, че тя би била разрушителна за Европа, включително за най-голямата страна – Германия, ако не намери начин да се промени и адаптира. Спомнете си какво казваше Хенри Кисинджър: Германия може да е голяма за Европа, но е твърде малка за света. Вицепрезидентът Ванс повтори в пределно ясни краски именно тази истина в Мюнхен преди две седмици. Поради дисбаланса във величините САЩ (и Китай) не биха отделили дори четвърт от времето, което в момента отделят на Европа, за да се занимават, например с Германия, ако тя е сама извън ЕС. Заради това шокът от нахлуването на Кремъл в Украйна принуди дори несъгласните да се обединят в Брюксел.

Русия не може да се мери с ЕС, но е достатъчно голяма да се справи с Германия и всички останали поотделно. И решението за бъдещето на Европа е повече федерализация, развитие на отбранителен потенциал и ефективност в прилагането на пълният обем от мерки за икономическа сигурност, които ЕС създаде последните 5 години.

Има опасения, че Украйна може да бъде изоставена.

Изоставянето на Украйна ще е загуба за САЩ. Тази загуба е очевидна за техния най-сериозен конкурент – Китай. Неслучайно Китай сравнително безмълвно наблюдава и подкрепя Русия. Дори през последната седмица, в която САЩ извадиха Русия от мухлясалия килер, Пекин веднага започна да тества лимита на търпение на новата американска администрация, като са започнали да пускат санкционирани руски кораби в своите пристанища. Нещо, което бяха спрели да правят след последните санкции на президента Байдън от декември и януари.

Путин работи за Китай срещу Вашингтон с нахлуването в Украйна и това е много добре осъзнато от президента Тръмп, но също така и от Конгреса на САЩ, както и от професионалните американски военни лидери по света и в Европа. И разбира се, нямам съмнение, общественото мнение в САЩ и капиталовите пазари биха разпознали загубата на Украйна именно като удар по американските интереси. Пекин гледа много внимателно изхода от тези преговори за Украйна и на базата на тях ще продължи натиска по целия свят срещу интересите на САЩ. Ако САЩ изоставят Украйна, този натиск само ще се усили.

Това, което разбираемо води до притеснения в Европа, е липсата на яснота и арогантността на САЩ, които носят отговорността при решаването на войната в Украйна.

Какъв е най-вероятният развой на събитията?

Ще се търси мир, т.е. президентът Тръмп ще иска да прекрати тази война, но за мен траен позитивен изход е много малко вероятен, без Русия и Китай да покажат същото желание като Вашингтон. С други думи, дали ще видим същия натиск от Пекин върху съюзника им Москва, какъвто виждаме от Вашингтон върху техните партньори от Брюксел, Лондон и Киев? Геополитически е неизгодно за САЩ да се сключи неизгодна за Украйна и ЕС сделка. Моето допускане е, че САЩ ще търсят мирно споразумение за връщане на границите на Украйна максимално близо до тези от преди 2022 година. Целият сюжет със суровините е нещо допълнително и най-вече за вътрешна употреба за Вашингтон. Не мисля, че въпросът за суровините е централен елемент. Той е по-скоро допълнителен инструмент за преговори с Киев, който да даде усещане за участие в общата сделка, без това да има особено значение за изхода на мирните преговори.  

В същото време връщането на Украйна до границите от преди 2022, ще е неприемливо за Русия, макар и разглеждано от Киев и Брюксел като крайно незадоволително. Това означава, че за да се стигне до мир, трябва да се продължи с изграждането на сила, на силни позиции, от които да се търси мирно споразумение. Например, най-непосредствено, трябва да продължи затягането на санкциите. Санкциите определено изтощават много руската икономика и я слагат в подчинено отношение спрямо всички останали в глобалния бизнес – най-вече спрямо Китай, но и спрямо Индия, Турция и други регионални и местни сили.

Няма съмнение, че САЩ могат да причинят още много допълнителна болка върху руската икономика. И президентът Тръмп беше много ясен в това отношение. Много обективната оценка на генерал Келог, че в момента силата на приложение на санкциите е 3 от 10, показва колко по-сериозен би могъл да бъде натискът върху Русия, без да засегне съществено собствената си икономика. Видяхме потенциала за това от последните санкции върху Газпромбанк от декември 2024. Само обявената политика на президента Тръмп за засилване на търсенето на нефт и газ навсякъде в САЩ е достатъчна да срине икономиката на Русия, ако бъде минимално подкрепена и от страните от Близкия Изток.

В тази ситуация, това, което Европа може и трябва да направи допълнително, за да допринесе към мирните преговори, е да даде ясен знак за намерение за увеличаване на санкциите, освен, разбира се дългосрочния ангажимент за възстановяване и военни гаранции за Украйна.

Европа може моментално да прекрати всички доставки на руски газ и нефт, в които България, Унгария, Сърбия и Словакия играят ключова роля. Европа трябва да добави към това и курс на ясна политика за продължаване на изолирането на руската икономика и след постигането на траен мир, и след евентуалното прекратяване на санкциите. Не бива да се повтаря грешката от Минск, когато Германия и Франция допуснаха да се увеличи газовата зависимост от Русия, която след това я използва като подготвителен удар срещу Европа, преди самото нахлуване в Украйна. Руските държавно-олигархични, корупционни мрежи, нямат място в европейската икономическа и финансова архитектура, както беше позволено до преди 2014 г.

Ако Тръмп играе руската карта срещу Китай, сближавайки се с Путин, ЕС ще изиграе ли китайската карта срещу Тръмп?

Очевидно е, че Европейският съюз продължава да прави много бизнес с Китай, въпреки че това е опасно и по отношение на кражбата на технологии и по отношение икономическата принуда, която Китай вече се опита да приложи срещу Литва. ЕС разбира, че това не харесва на САЩ и е в интерес на Брюксел и е по-лесно, въпреки текущите спорове по налагане на мита и контрамита, да постигне споразумение с Вашингтон, отколкото с Пекин. Обратното също е вярно. Доказано най-добрата и лесна инвестиция на САЩ като сигурност и икономика е в най-близките им съюзници. Европейският съюз се превърна в основа цел на Русия и Китай, защото е най-яркото изражение на успеха на външната политика на САЩ след Втората световна война

От друга страна Европейският съюз трябва ясно да си дава сметка, че от глобално значение е единствено съвкупната му икономическа мощ. Ако не успее чрез поредната поредица от кризи да се федерализира допълнително и да съхрани колективната икономическа мощ на единния пазар, европейските страни поотделно ще изгубят геополитическата си тежест и значение за света. И САЩ, и Китай се съобразяват с Европейския съюз, ако е единен. Те знаят, че най-голямата слабост са политическите разногласия вътре в блока. Нападението на Русия над Украйна за мен показа по недвусмислен начин, че дори най-отявлените застъпници за модела на Путин и правотата на Русия сред европейските лидери, като Виктор Орбан, например, много ясно разбират, че техният интерес е да останат заедно в ЕС, колкото и да ненавиждат идеята за наднационални регулации и бюрокрация.

Проблемът е, че ЕС изглежда напоследък в някаква постоянна слабост.

Само изглежда така. Европа направи много последните пет години, за да се опита да засили своята геополитическа тежест, така че да отговаря на геоикономическата такава. В Европейския съюз винаги казвам, че се движим напред чрез кризи. Разбира се, има риска някой ден някоя криза да се окажа последна. Да се стигне до точка на пречупване. Добре е да имаме съмнения и да се научим да ценим и управляваме несигурността. ЕС преживя сходни, макат и вероятно по-слаби кризи и преди, дори в съзнателния живот на моето поколение. Имаше съмнения дали ЕС ще оцелее при въвеждането на единния пазар през 92-ра година, при старта на еврото през 99-та, след финансовата криза и нахлуването на Русия в Грузия от 2008 г., след Крим 2014 г., след излизането на Великобритания през 2016 г. За мен е повече от очевидно, че нападението над Украйна доведе до по-нататъшно съзряване на Европа, до допълнителна федерализация на Европа в рамките на продължаващ понякога много агресивен диалог в националните и европейския парламент. Очевидно президентът на ЕК фон дер Лайен израстна още като лидер заедно с ЕС. Европа създаде изключително много нови инструменти за реформа и защита на своя модел, като  европейският план за демокрация, механизма за върховенство на закона, стратегията за икономическа сигурност, за технологичен суверенитет, за регулиране на глобалните тех платформи, за кибер защита и гарантиране на европейското инфрмационно пространство, за общо финансиране на военни доставки и отбранителна подготвеност. Имаме общи полицейски сили, служба за защита на границите и на европейските финансови интереси, европейска прокуратура, сметна палата и т.н.

Логиката е много ясна и европейците я знаят. Имаме полза да сме заедно. Ползите от ЕС за отделните страни, засега, винаги излизат повече от разходите.

Основният въпрос е какво ще се случи накрая?

САЩ са много повече от президента си. Но очевидно имаме безпрецедентна ситуация от гледна точка на политическо завръщане на президента Тръмп, което е историческо. То му дава усещане за безграничен мандат, който не търпи опозиция. В тази ситуация, всички, и приятели и противници, се опасяват от това дали президентът ще вземе вярното решение спрямо техните собствени интереси. За мен естественият геополитически сценарий е САЩ да продължат да притискат, не да правят остстъпки на Русия, включително, защото Кремъл търси и започна конфронтацията. С директния си и открит подход към Путин Тръмп прехвърли топката в противниковото поле. Даде му изначално, но разбира се само символно, това, което Путин мечтаеше още с идването си на власт в Русия – признание за необходимостта да се съобразяват с тях, да си говорят с тях, както със Съветския съюз преди. Но няма съмнение, че в хода на тези преговори Съединените щати ще разчитат на съюзниците си от ЕС и ще продължат да увеличават натиска върху Русия и Китай, най-вече през икономически санкции.

Например, на третата година от началото на тази брутална война, ЕС всеки месец изпраща на Кремъл 2.5 милиарда евро за нефти газ. Това е абсолютно неприемливо. Това, което ме учудва, е, че администрацията на Тръмп, все още не е повдигнала въпроса. Вероятно, както беше разчетено в София, това се случва, защото основен ползвател е Виктор Орбан, един от най-лоялните приятели на президента Тръмп в Европа.

Това е европейската омерта по отношение на бизнеса с Русия.

Европа преодоля много табута в политиката си спрямо Русия, макар това да става влудяващо бавно и нерешително, въпреки агресивната враждебност на Москва. Но има очевидна истина в обвиненията и на президента Тръмп, и на вицепрезидента Ванс спрямо Европа, макар и често силно обидни, неточни и непартньорски, особено що се отнася до президента Зеленски. За три години Европа не направи достатъчно, за да спре тази война. Дори само фактът на размера на продължаващото руско присъствие в икономиката на България е достатъчен, за да направи това обвинение спрямо Европа валидно. Именно наличието на такива очевидни несъответствия между амбиция и реалност, провокират остротата на изказванията от Вашингтон. И разбира се, желанието да се подчертае, че този мир може да бъде спечелен само от и със САЩ, за което те заслужават повече и по-ясно изразена благодарност и политическа подкрепа.

От друга страна, Украйна с цената на стотици хиляди жертви, както и Европа, бранят общото геополитическо пространство на САЩ. Загубата на това геополитическо пространство, загубата на територия в Украйна, няма да се разглеждат само като загуба за Украйна. Те ще се разгледат като загуба за Европейския съюзи най-вече като загуба за САЩ, защото САЩ са били неспособни да организират своите съюзници.

Всяка проява на слабост увеличава геополитическата печалба за Китай. Например, Путин беше наясно, че е спечелил, ако не войната, то със сигурност изхода от мира, в края на 2022 г. Тогава американската и германската администрация купиха блъфа на Путин, че той е готов да използва ядрено оръжие. Тогава Европа и САЩ се отказаха от безрезервна подкрепа за Украйна, с което подкопаха тяхното контранастъпление и възможността да обърнат трайно тенденцията на бойното поле. Ако Западът вярва, че Путин и неговият безграничен приятел Си Цзинпин са достатъчно безотговорни, за да реализират ядрен сценарий в Украйна, то тази война е обречена и Тръмп е в правото си да я прекрати възможно най-рано с възможно най-малки отстъпки. Това няма как да мине за победа, и само ще насърчи Кремъл в бъдеще да продължи със същата тактика. Затова единственият начин да се постигне мир е чрез засилване на икономическия натиск и изолирането на руските държавно-олигархични мрежи от Европа.   

А къде е Китай?

Мълчаливо чака неговите конкуренти да се изморят взаимно. Това сериозно уврежда облика му на отговорна глобална сила. Този нарастващ исполин отказва да носи отговорността за свят, от който има толкова голяма изгода. Китай има също толкова, и дори по-голяма изгода от глобалната търговия, колкото имат САЩ и Европа. Но Китай не поема отговорност за мира в този свят.

САЩ са основен играч на Балканите. Развързва ли Тръмп ръцете на автократи, корупционери и местни феодали?

Със сигурност всички балкански политици се опитват всеки ден да извлекат максимална изгода за себе си от настъпилата привидна неопределеност в американската политика. Като всеки приписва най-причудливи и противоречащи си очаквания и намерения на президента Тръмп. Но това са по-скоро проблеми на местната демокрация, които съществуват от години.

Ясно е, че хората на Балканите, включително в България, имат определени предпочитания за лидери със "силна ръка". И с тези очаквания в момента е натоварен именно Доналд Тръмп. Парадоксално, другият харесван лидер в тази посока е Путин. Но е голяма заблуда да се сравняват или дори отъждествяват двамата, както правят множество почитатели на "силната ръка".

Путин се нарежда в тъжната редица на поредица диктатори и ръководители, управлявали големи сили като Русия. Назначен от посветен кръг от политически апаратчици и олигарси за наследник на Елцин, който никога не се е явявал на реални избори. Отчайващо е как историята се повтаря всеки път в това отношение. Този тип "силни ръце", които са посветени на използването на репресивния апарат срещу опозицията и съседите, никога не са били ползотворни в социално-икономическото развитие на страните си. На Балканите сме били свидетели на множество опити за подражание на такива ролеви модели. Нестихващите протести и недоволства в региона, последно и най-силно в съседна Сърбия, са ясен индикатор, че без сериозна репресия и заплаха от силите за сигурност, моделите на завладяната държава не работят икономически за своите граждани.

САЩ и Европейският съюз са изградили модел, който целенасочено търси да предотврати прекомерна концентрация на власт, без да ограничава острата политическа конкуренция и възможността за бързи изпълнителни решения за решаване на всекидневните проблеми. Появата на "силна ръка" при демокрациите е едновременно целенасочено търсен, но и ограничаван ефект.

В този смисъл президентът Тръмп е силен лидер, защото е спечелил, силно конкурентни, демократични избори, и то за втори път, след прекъсване. Много рядко явление и проява на силен политически избор и легитимност, много различни от тези на Путин. Това не означава, че той е защитен от грешките на "силната ръка". Напротив. Както в демокрацията, така и в пазарната икономика има естествен стремеж към абсолютна победа, към повече власт. Затова има предвидени защитни прегради на тази легитимна власт, които смятам, че ще видим постепенно отново да влязат в употреба и да модерират възможни грешки. Разбира се, тези прегради могат и да се пречупят. Например, конфликтите на интереси, които неминуемо възникват от назначаването в правителството на неясна позиция и функции на най-богатия човек или неизпълнението на съдебни разпореждания (добре познато и разпространено на Балканите) са предупредителни знаци. Но да се сравнява Тръмп с Путин, и още повече да се прави някаква аналогия за евентуално съвпадение на техните интереси ми се струва абсурдно. На много от лидерите на Балканите вероятно много им се иска да е така, защото ще отпадне необходимостта да се снишават и пред двамата.

Как промяната на тона в Белия дом се отразява на българската вътрешна политика?

Всички ключови фактори в София се превръщат в ехо на Тръмп, но според собствената им интерпретация и очаквана изгода от оригинала. В известен смисъл всички в последните седмици сме такова ехо, в опита да разгадаем ходове, които биха могли да ни засегнат много сериозно. Всеки политик ще се опита да използва в своя полза възприятието за промяна във Вашингтон. Историята, обаче, сочи, че тези промени са изключително редки. И предвид първия мандат на президента Тръмп, едва ли може да се очаква, че и сега ще бъде много по-различно.

При всички случаи промяната във Вашингтон не променя интересите на България и на българските граждани. А те са да се възползваме максимално от възможностите и да се придържаме към стратегията, поведението и принципите на доминиращия  икономически партньор, който е Европейският съюз. Към момента, освен това, нищо в политиката на САЩ спрямо България не се е променило. Нито военните, нито икономическите, нито дипломатическите взаимоотношения. Няма промяна и по отношение на споделянето на важността на зачитането на върховенството на закона.

Очаквате ли да нарасне влиянието на Париж и Берлин върху София?

Влиянието на Париж и Берлин си е достатъчно нормално високо и в момента. При всички случаи не е по-малко, отколкото това на Вашингтон или Москва. Мисля, че може дори да се говори за някакво споделено разбиране сред европейските лидери, че Берлин се превръща в основен икономически партньор, а Париж – за сигурността. Освен това, влиянието на европейските столици в България е много по-равнопоставено, както заради по-голямото икономическо сходство, така и заради съществуващите институционални уредби на ЕС, които дават допълнителни гаранции за интересите на София.

Възможно е след изборите в Германия, ако ХДС/ХСС се върнат на власт, а ГЕРБ остане водещата политическа сила в България, връзките с Германия и Брюксел да се засилят още повече. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов е много добре приет както в Германия от ХДС/ХСС, така и в ЕНП и от президента на ЕК Урсула фон дер Лайен.