Как да забравиш жертвите и да честваш убийците

Никой не е забравен и нищо не е забравено

Тези думи може да се чуят тук-там по света и обикновено означават: почитаме паметта на жертвите и помним имената на убийците. Знаем, че опасността от загуба на свободата и демокрацията съществува винаги и навсякъде и че паметта ни е жизнено необходима. За да разпознаваме злото навреме. Преди да е станало твърде късно.

У нас обаче се придържаме към изцяло различна и твърде ″оригинална″ линия.
В България жертвите се забравят по най-бързия начин. Като жизнен народ българите не обичат да се травмират. Затова пък у нас отколе славят и почитат убийците, престъпниците, диктаторите, националните предатели.

На 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 година, получилите властта с решаващата помощ на Червената армия български комунисти избиват регентите, министрите и народните представители на България.

Имената им, естествено, тънат в забрава.

Но затова пък портретът на човека, който нарежда убийството им, с десетилетия виси във всички училища, а децата сричат възторжени стихове в негова чест.

Неговото име е Георги Димитров.

Наречен е още ″вожд и учител на българския народ”, както и ″героят от Лайпциг”. Под диктовката на Сталин вождът и учителят на народа настоява в телеграмите си от Москва до София (писани на руски език, разбира се) с помощта на ″тричленки от наши комунисти и комсомолци” безмилостно да бъде избита най-добрата част от този народ, най-образованата, най-смелата, най-достойната.

Това, разбира се, е мъдро решение. Така този народ е лишен от естествените си лидери и гарантирано му остава един-единствен ″вожд”. От своя страна този вожд си има по-голям вожд в Москва, пред когото треперят гащите на ″героя от Лайпциг”. Накрая, съвсем в духа на традицията след 1944, признателният български народ издига мавзолей на този национален предател и убиец и десетилетия наред от училище водят децата там да тръпнат пред мумията му.

Имената на българските вождове, естествено, редовно се скандират от възторжения народ, на тях се вдигат паметници, откриват им се музеи, организират им се всенародни – предимно правешки, чествания и увеселения.

Правешки загадки

Всенародните увеселения в Правец обаче се оказаха ″всенародни” единствено според националната правешка журналистика.

Понеже, както и да го погледне човек, 200 души не само не са целият български народ, но даже не са и цял Правец, който според последното преброяване има 3 800 жители. Община Правец пък наброява 7 540 жители.

Къде са се запилели в този исторически ден верните на Живков правчани, медиите мълчат, остават догадките.

Наистина, практичният българин много-много не почита умрелите, понеже келепир от тях няма.

Ех, ако Владко, Тошко и Жени не бяха толкова стиснати, а бяха опнали една всенародна трапеза с кебапчета, масовостта на мероприятието щеше да е завидна.

Но от родата на Живков не са свикнали да дават. Те само да вземат.

Така, например, подареният от Евгения Живкова бюст на Тодор Живков не бил нито поръчан, нито заплатен от родата. Горката внучка на Живков се била изпотрепала да обикаля България да търси оцелели след ноември 1989 бюстове на обичания от цял народ неин дядо. С други думи, подареният от внучката бюст на разполагалия с цяла държава управник, пак се оказа заплатен от признателните български граждани. Както и увеселенията по случай 100-годишнината се оказаха в голяма степен платени от общината.

За малко и оркестърът на Българска армия да свири, понеже заместник на военния министър радушно дал съгласието си.

Така де, мигар в Германия на някой министър ще му хрумне да огорчава феновете на Хитлер и да не им предостави държавен оркестър да свири в чест на рождения ден на любимия им фюрер?

Ексцесии в 21 век

У нас обаче веднага се намериха завистници и лоши хора от граждански организации, които успяха да огорчат невинната Живкова ″унукиня″ в навечерието на светлия празник и тя не скри обидата си пред ТВ7, че милият ѝ дядо бил използван като плашило за управляващите и че в 21 век ″ставали такива ексцесии”.

Наострих уши да чуя за какви ексцесии става дума и дали някъде благодарният народ не е подпалил чучелото на Живков.

Не, оказа се, далеч по-страшно. След протести на гражданите и на опозицията не само че никой от правителството на ГЕРБ нямало да участва в тържествата, но и оркестърът на Българска армия нямало да свири в чест на незабравимия диктатор. От това по-голяма ексцесия, здраве му кажи.

Но както вече бе отбелязано, не чакай ти от българите почит към умрелите.

Кой какво помни

По-иначе стои въпросът с това какво помнят българите от своята история. И тук, оказва се, България може да даде един хубав урок на Европа и даже на целия свят.

Полша помни Катин. Чехия помни своята Пражка пролет. Унгария помни 1956 година. Светът помни Втората световна война. САЩ помнят 11 септември.

В България помнят родната къща на видния правчанин Тодор Живков.

Услужливи телевизионни камери я показват по телевизията. Български журналисти почтително слушат умилителни спомени от съседките на Живков.
Тук, да, ей тук, на – в тази къща се роди малкият Тодорчо... Не става ясно как малкият Тодорчо се е изхитрил да се роди в тази построена през 60-те години къща още през ... 1911 година.

Нейсе, запуши я. Друго обаче става ясно – че тутакси една циганка му предрекла, че ще стане цар. Това изглежда е напълно вярно. Такъв цар, че 100 години по-късно родата Му ведно с придворната Му интелигенция, придворната Му журналистика и вярната Му номенклатура неотклонно се придържат към максимата на Сенека: Terminus nullus falso est.

Което в народен превод ще рече, че лъжат като разпрани и окото им не мигва.

Събитие на седмицата и фраза на седмицата

Десет години след терористичните нападения през 2001, световните медии отново припомниха страшното утро на 11 септември.

У нас Българската национална телевизия, разбира се, съвсем логично обяви за събитие на седмицата празненствата по случай 100-я рожден ден на Тодор Живков, а за фраза на седмицата казаното от премиера на България за Тодор Живков.

Това, разбира се, отново потвърждава всеизвестния факт, че българите обичат само жизнерадостните събития и харесват само веселяшките изказвания.

В САЩ бяха открити мемориални комплекси с изписани на тях имената на жертвите на терористичните атаки. Както всяка година и тази, имената на всички загинали бяха прочетени на глас. Едно по едно. 2 974 души.

В България, естествено, никой никога не чете, нито пък знае имената на загиналите мъже, жени и деца в кървавия атентат през април 1925 в църквата ″Света Неделя″. Съмнително е дали някой знае, че на този ден комунистите се опитват чрез двустепенен терористичен акт да унищожат българския политически и военен елит, за да предадат властта в ръцете на Москва.

Разбира се, терористите в служба на СССР забавят, но не забравят.

20 години по-късно мащабите са завидни и българските комунисти се справят не само с политическия и военния елит, но и с администрацията, с интелектуалния и стопанския елит, а по-късно и със селяните, които отчаяно се борят и не си дават земята.

Както можеше да се очаква в духа на българската жизнеутвърждаваща традиция, и тази година на 9 септември българският парламент не почете с минута мълчание паметта на жертвите на преврата, донесъл десетилетен терор и почти пълна загуба на националния суверенитет.

В забрава тънат десетките хиляди имена на избитите в първите три месеца след 9 септември 1944, никой не помни имената на борците за свобода и не е чувал за горяните. Незнайни са и имената на избитите в комунистическите затвори и в зловещите концлагери на българския ГУЛАГ.

Мъдрост и сближение

Затова пък веселяците от Коалиция за България предложиха да бъдела почетена паметта на въоръжените от Съветския съюз терористи, които още от 1923 и 1925 година мечтаели за този същия 9 септември 1944.

Лидерът на БСП Сергей Станишев с присъщата му завладяваща откровеност дори заяви, че макар да не им били чисти помислите, тия хора имали идеали. А Янаки Стоилов предложи да се сближели хората, които били на противоположните страни в тези събития.

Да се чуди и мае човек как ще стане тази работа със сближаването? Защото от ″едната страна на това събитие” са убийците и техните наследници и днешни почитатели, а от другата... – избитите от тях.

Къде точно ще провеждат това сближаване, от Коалиция за България не уточняват. Но не вярвам в името на едното сближаване да се командироват вкупом чак на Оня свят, за да си стиснат ръцете с избитите.

Но да оставим мъдрите предложения на БСП (к) и да се върнем на темата за паметта и признателността.

Паметник на убития заради своите ″Задочни репортажи за България” писател Георги Марков в родината му, разбира се, няма.

За сметка на това на поръчителя на убийството му са издигнати не един, а два паметника в родното му село Правец.

На съвестта на този почетен правешки гражданин, съвест, за която няма доказателства някога наистина да е съществувала, лежи не само убийството на Марков в Лондон и на други български емигранти, наричани вражески или ″невъзвращенци”, а десетки хиляди убийства в България, извършени по идеологически и политически причини.

Но и в днешна, както и във вчерашна България, за масовия убиец и държавен изменник се говори с умиление, защото българинът обича енергичните и жизнени личности.

Поне така вкупом ни убеждават от повечето български медии.

Но дали наистина е така?

Дали наистина българите са били много, ама много щастливи по времето на Живков и сега непоносимо страдат поради липсата на минирани граници, депресират се, че не ги изселват и никак не могат да се примирят с липсата на ″законните’ пладнешки грабежи на домовете и имуществото им, на зловещите побоища и убийства в лагерите, затворите и в управленията на ″народната” милиция – единствената опора на ″народната” власт и дали чак пък толкова много им липсват опашките за тоалетна хартия, както и чакането с десетилетия за прокарване на телефон и купуване на москвич?

Щастливият държавник и ощастливените Му поданици

″Но ето че днес, 100 години след раждането му, отношението е коренно различно. Трябва да призная, че голямата промяна в отношението към Тодор Живков е плод не само на носталгията, а и на собствените му качества. Може да се направи изводът, че Живков е един от най-щастливите български политици: управлявал е достатъчно дълго, преживял е всичко, като се почне от пълна власт и слава до низвергване и омраза, но завършва живота си отново уважаван.”

Това твърди историчката доц. Искра Баева, член на ръководството на БСП в интервю за електронното издание ″Всеки ден” http://www.vsekiden.com/88953 през март 2011 година.

Кога и по какъв начин ″обществото” е упълномощило Искра Баева да говори от негово име, не става ясно на читателя, а едва ли историчката може да отговори на този въпрос.

Ако той, разбира се, ѝ беше зададен.

Но нека тогава да чуем гласовете на част от това общество, от чието име така трогателно обичат да говорят комунистите.

Да чуем какво казват писатели, художници, преподаватели, учени, юристи, правозащитници, преводачи.

Да чуем гласовете не на внуците на диктатора, получавали наготово коли, вили, вносно обзавеждане, хойкали по света за наша сметка, разполагали с баснословни суми пари, включително във валута, а гласовете на бивши политически затворници.

Да чуем гласовете не на обслужващата властимащите слугинска журналистика, а на тези журналисти, които помнят възклицанието на непримиримия Илия Минев, прекарал 33 години по комунистическите затвори, пребиван до смърт, но останал с гордо изправена глава пред своите палачи:

″Бе, хора! Много по-лесно е да се бориш за свободата, отколкото да си роб!”

Списание ″Диалог” съвместно с Mediapool предлага поредица от интервюта и анкети на тема ″как гледате на опита да се реабилитира Тодор Живков”. Първото интервю е с писателя, сценарист и режисьор Веселин Бранев, автор на ″Следеният човек”.