Когато разумът трябва да следва емоцията

"Аз жаля повече учителите в Русе и тези, които бъркат в кофите. Те са жертвите, а не тези, дето умряха в небостъргачите."
"Американците не са невинни жертви. В крайна сметка, те са американци, избрали са това правителство, което води тази политика."
"Получиха си го! "
"Хак да им е!".

И такива реплики "прелетяха" из т.нар. "публично пространство" на 12 септември, деня след Голямата Трагедия. Случилото се, чиито мащаби все още не е възможно да проумеем, беше на бърза ръка обяснено и обобщено. Но слава Богу, светът не може да бъде укротен с обобщения. Още повече, когато те биха могли да бъдат определени единствено като скудоумия. В случая няма значение дали дойдоха от видни интелектуалци - вечните търсачи на словесни приключения, или от онези хорица, които още неуспели да изплуват от недрата на реалния или развития соц., на застоя или перестройката, не могат да надвият неукротимото си желание да съдят преди да разбират.

Важното е, че бяха изречени.

Тъкмо в контекста на този ден, обаче, подобни словоблудства бяха непростими. Една от първите реакции беше "да, съчувстваме на жертвите, но от друга страна, американската консуматорска култура рано или късно щеше да доведе до това."

Защото, видите ли, те ни натрапват консуматорството. Но съществува ли на планетата по-консуматорска "естетика" от чалгаджийската? Тази, които възпява каките с къси поли, които вечно бленуват за зелени пари и лъскави коли? Не е ли масата с бутилка уиски и рязан суджук еманация на консумеризма?

В селенията на турбо-фолк-а, все пак, е по-страшно отколкото в закусвалнята Мак Доналдс.

Релативизмът изведнъж се появи там, където нямаше нужда от него. На 12 септември светът притихна в ужас, неразбиране и болка. И това беше ден, в който патосът и емоцията бяха не просто уместни. Те бяха задължителни. Всяка сантименталност изглеждаше на място.Това беше "необходимостта да се поставят насълзените очи над сухите, ръката върху сърцето - над ръката в джоба; вярата - над скептицизма, страстта - над спокойствието, изповедта - над знанието…" Това беше ден, в който трябваше да се говори за тайнствената неосведоменост и уязвимост на битието и съдбата ни, а не да се обясняват световните дела и строя на вселената. Тишините на скръбта и съпричастието - двете сили на катарзиса, който винаги е отлаган от дневния ни ред, бяха заглушени от щателния преглед на несправедливата американска политика в Близкия изток.

Ставаше дума за един ден на траур, не за четиридесет, не и за три.

В едно свое интервю Вацлав Хавел казва, че добрият вкус, здравият разум и чувството за такт и мярка са много по-ценни за политика от академичните степени по политически науки. Става дума за усета и преценката за това кое е уместно, адекватно, за това, че нещата и думите звучат по различен начин в различен контекст.

Истина е, че съществува свобода на словото. Но над писаната неприкосновеност на човешките права стоят неписаните правила, които произтичат от и повелява самата човешка природа. Да не забравяме, освен това, че те са част от онази ценностна система и култура, за която /уж/ сме се запътили.

Всичко това не можеше да не припомни дебата около натовските бомбардировки в Сърбия. От него не стана ясно какво очакваме от "влизане в ЕС и НАТО", дали разбираме, че това означава частичен отказ от националния суверенитет в името на един свят, чиито граници вече се ронят. Дали действително си даваме сметка, че членството в НАТО не е привилегия /за да не кажа келепир/, а отговорност и ангажимент, който може да се докаже само с конкретни действия? Дали е ясно, че не можеш да искаш американски стандарт и да се радваш на буквалното рухване на неговите символи?
И, в крайна сметка, дали притежаваме елементарния усет, че в първите мигове на една трагедия е по-добре да преживяваш, вместо да разсъждаваш?

Скоро светът ще си дойде на мястото. Какво ще се случи обаче с хорицата, които така и не пожелаха да надникнат към хоризонтите отвъд изпосталялата им чергица и мазето с бурканите?