Косово и Путин

Авторът е един от най-уважаваните руски правозащитници, литератор и публицист. Политемигрант от 1972 г. След десетилетна работа в радио "Свобода", днес той живее в Мюнхен.

Вадим Белоцерковски активно се застъпва за прекратяване на войната срещу Чечения, сътрудничи на водещите граждански организации в Русия, продължа да работи над своите трудове посветени на "самоуправлението на трудовите колективи" и над "синтеза на социализма и комунизма".

В новия си текст, публикуван току що на сайта civitas.ru Вадим Белоцерковски представя в сбита форма събитията от последните две десетилетия на Балканите, вече непознати за голяма част от младата аудитория. Наред с точността на анализа на Белоцерковски и оригиналните му наблюдения, не може да не учудва настойчивото му използване на атрибутите "нацистки" и "фашистки" за сръбския режим на Милошевич. Комунистическият генезис и политическата и идеологическа комунистическа социализация на лидерите на бивша Югославия трудно могат да се поставят под съмнение.

Без да споделя всички тези на автора, Mediapool публикува неговата статия като принос към плуралистичния дебат за посткомунистическото развитие на Източна Европа.

Превод и подготовка на текста Милен Радев

"На нас ни казват - Косово е особен случай. Всичко това е лъжа, а не особен случай!…Едностранната подкрепа на независимостта на Косово е неморална и неправомерна. Не бива да се поощрява сепаратизмът."

Владимир Путин

Да, косовският случай в известен смисъл е наистина особен, преди всичко за европейците. Но той стана такъв благодарение на нацистките действия на сръбските фашисти и подкрепата, която им оказваха ръководителите на Русия начело с Елцин.

Като политемигрант в Германия имах възможност да наблюдавам през годините развитието на югославската трагедия. Винаги съм имал особено отношение към Югославия първо, защото тя спря агресията на Сталинска Русия в Източна и Централна Европа, и второ, защото за пръв път там се опитаха да създадат в мащабите на цяла държава нов тип на социализъм. основаващ се на самоуправлението на трудовите колективи. Този опит, уви, не се увенча с успех главно поради отсъствието на демокрация в страната. (По-голямата част от съзнателния си живот съм посветил на работа върху принципите на демократичния пазарен социализъм като алтернативен модел на посткапитализма)

След провала на опита за създаване на такъв строй и след смъртта на харизматичния лидер маршал Тито, нямаше нищо, което да крепи Югославия и тя започна да се разпада. Тогава в Сърбия на власт дойде Слободан Милошевич, който, за да заздрави своя авторитарен режим, издигна знамето на сръбското великодържавие, опита се със сила да спре разпадането на Югославия. В Словения и Хърватска го чукнаха през пръстите, след което се вкопчи в Босна и Херцоговина и в Косовската област. В Босна и Херцоговина Милошевич застана зад местните сръбски шовинисти и зад Радован Караджич.

Започна прогонването от домовете им на босненци и хървати из цялата, нашарена като черга, държава. И едните и другите се опълчиха с оръжие на сръбския терор. Постепенно въоръжените отряди на босненските сърби, подкрепяни от въздуха от авиацията на Милошевич започнаха да надделяват. Войната продължи около три години. Босненците загубиха в нея над 200 хиляди мирни жители, много градове, включително Сараево, в което неотдавна бе проведена Олимпиадата, бяха разрушени. Около един милион босненци напуснаха родината си и намериха убежище в европейски страни.

През цялото това време

лидерите на Европа и САЩ се опитваха да вразумят сръбското ръководство.

В европейската общественост се надигна вълна от възмущение от бездействието на политическите и военни структури. Чуха се гласове, че това е началото на краха на Европейската общност и на НАТО. Под натиска на тези настроения ръководителите на Европа и НАТО се решиха накрая да използват сила срещу сръбските фашисти – започнаха точкови бомбардировки на техните въоръжени отряди. След разгрома на сръбските части, заетите от тях територии на Босна бяха освободени.

Интересно е, че на страната на сръбските националисти воюваха и някои техни съмишленици от Русия. Неотдавна в интернет се появи видеоклип с герой не кой да е, а Едуард Лимонов, по онова време все още обикновен "нац-патриот". В началото на записа той стои надвесен с Радован Караджич над Сараево и обсъжда обстановката в обсадения град. След това сърбите го допускат до тежката картечница с оптически мерник и писателят и политик Лимонов след грижливо прицелване открива огън по мирните жители на олимпийския град. Сърбите снайперисти по това време стрелят от околните хълмове по всичко, което се движи - включително по деца, жени и старци.

Разгромът на босненските сърби не спря Милошевич. На ред бе Косово. Ликвидира като първо автономията на областта, въведена още от Тито, а след това започна да разгонва с оръжие мирните протести на косоварите. Те му отговориха с партизанска борба, докато накрая сръбските войски не подгониха цялото население на Косово към съседните държави.

В босненската война Русия, все още подвластна на демократически дух, не се намесваше, но по време на войната в Косово в Москва вече бе установена авторитарната власт на Елцин и той започна да подкрепя Милошевич. Елцин започна да води на практика същата политика като сръбския фюрер. И целта му бе същата - да укрепи разклатената си власт и да отвлече вниманието на руснаците от ужасите на въвеждащия се номенклатурно-бандитски капитализъм. Това бе причината за разпалването на т.н. "малка победоносна война" в Чечения, за да се попречи на отделянето на републиката. След като получи решителен отпор от чеченците през януари 1995 г. Елцин започна със съвсем не "точкови" бомбардировки просто да изтребва чеченското население и да разрушава техните градове. Числото на жертвите на тази война също достигна около 200 хиляди.

Но да се върнем към Югославия.

Политическата подкрепа на Русия вдъхнови сърбите на Милошевич

и те не пожелаха да слушат увещанията на Европа и на САЩ. От Косово бяха прогонени около един милион жители, които намериха убежище в съседните, съвсем небогати страни – в Македония, Албания и в по-далечни държави от ЕС. Това постави лидерите на Европа и НАТО под натиск и търпението им по отношение на Милошевич се изчерпа. А и обществеността в Европа вече бе настроена по-решително. Така авиацията на НАТО започна да бомбардира сръбските въоръжени сили и стратегически обекти – този път обаче без одобрението на Съвета за сигурност на ООН, в който руските представители блокираха всяка сериозна мярка, насочена против режима на Милошевич.

Бомбардировките имаха успех. Милошевич бе принуден фактически да капитулира, изтегли войските си от Косово и позволи на въоръжените сили на ЕС и на НАТО да окупират областта.

Запомнил съм сцена от митинг в ТВ-репортаж от македонски лагер за косовски бежанци, малко преди навлизането на войските на НАТО в Косово. Гост бе държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт. Зад нея се виждаха редици от безбройни палатки, отпред – огромно стълпотворение от жителите на тези палатки, а редом с нея стояха две косоварски момчета, държаха я за ръцете и я гледаха с възхитен поглед. Те разбираха, че тази леля е една от най-главните във великата американска страна, че нейната армия се готви да участва в освобождението на родните им места, на изоставените им домове. Вълнуващо бе да се види родената в Чехия еврейка Олбрайт, обкръжена от влюбени в нея косовски мюсюлмани!

Къде е "особеното" на косовския случай?

То е преди всичко в отказа на Европа и САЩ да приемат възможността в Косово отново да се появят сръбски войски. Във всеки един момент в Сърбия могат да дойдат на власт радикалните националисти, да провокират в Косово конфликт между жителите на сръбските анклави с косоварците и да се втурнат уж на помощ на своите съотечественици. Възможни са и други сценарии със същия край. И хайде всичко пак отначало! Пак война и кръв в центъра на Европа.

Ето защо, въпреки това, което твърди Путин, подкрепата за независимостта на Косово е и морална, и правомерна. Морална е защото чрез нея се избягва насилие и кръвопролитие. Правомерна е, защото правото на самоопределение е записано в устава на ООН също така, както и правото на териториална цялост. Лошото е само, че в Устава на ООН до сега не е уточнено ясно, в кои случаи приоритет има едното право, а в кои - другото. Причината е, че мнозинството страни, членки на ООН, се намират все още в нецивилизовано, средновековно състояние: те поставят на първо място своите егоистични интереси, човешкият живот за тях няма стойност, а Правото признават само на думи.

Когато Източен Тимор гласува на референдум за своята независимост от Индонезия, индонезийската армия се втурна да изтребва привържениците на правото на самоопределение на острова. Щеше ли да е морално, ако демократичните страни от региона не се бяха опитали да защитят населението на Източен Тимор? Слава Богу, научени от горчивия опит със Сърбия, те за няколко седмици събраха под ръководството на Австралия миротворчески въоръжен контингент и дебаркираха на острова. Така бе спряно клането и се осигури независимостта на първата нова държава на XXI век.

Сигурен съм, че западните държави отдавна щяха да се намесят в защита и на многострадалния чеченски народ, ако Русия не беше наследила от Съветския съюз както огромно количество ядрени ракети и други оръжия за масово унищожение, така и сталинисти на власт, способни да задействат това въоръжение!

Един от най-интересните аспекти на развитието на събитията в Косово е социалният експеримент, който ще проведе там западната съобщност. В Косово се изпраща експертна мисия от почти 2000 души, в която влизат полицейски и митнически специалисти, прокурори и съдии от всички страни на ЕС и от САЩ. Целта на мисията е да не се допуснат нарушения на човешките права, и да се окаже съдействие в изграждане на институциите на младата държава, да се противодейства на вътрешния политически натиск върху администрацията. Мисията на ЕС ще има в частност и възможност да контролира делата за корупция, борбата с организираната престъпност и преследването на военни престъпления. Най-общо казано, мисията ще помага за развитието на Косово като цивилизована страна!

Нека се върнем към правото на самоопределение. Това право се обосновава от съображението, че без свободата на изход, свободата на напускане, не може да се говори за свобода въобще. Свободната личност не може да бъде задържана принудително където и да е. В противен случай този човек не е вече свободен, а е роб. Същото, разбира се, се отнася и до народите. В цивилизования свят има само две места, за които не е валидна свободата на изхода: затворът и лудницата!

Правото на самоопределение на народите ознаменува преминаването на човечеството от средновековието към правовото, цивилизовано съществуване. Това право е несъвместимо с принципа "правото е на страната на по-силния". И викът на Путин: "Не трябва да се поощрява сепаратизмът!" е глас от недрата на дивашкото средновековие.

За правото на самоопределение се застъпват след Първата световна война почти едновременно две съвършено различни фигури: тогавашният президент на САЩ Уудро Уилсън и председателят на Совнаркома Владимир Ленин. В съответствие с това право по онова време получават държавна независимост от Русия Финландия, Естония, Латвия и Литва.

Пример за цивилизовано и демократично прилагане на правото на самоопределение ни даде безкръвното разделяне на Словакия и Чехия или уточняването на статута на френскоезичната провинция Квебек в Канада чрез референдум. За всекиго беше ясно, че ако мнозинството от населението на Квебек се бе изказало в полза на отделянето (гласовете бяха разделени почти по равно), то провинцията щеше да се отдели от Канада, без на никого и през ум да му мине да бомбардира Монреал или да разгромява "сепаратистите" с военна сила. По същия начин щяха отдавна да се отделят и Северна Ирландия от Великобритания и Баския от Испания, ако мнозинството от населението там подкрепяше независимостта.

В конституцията на Руската федерация е предвидено

само правото на присъединяване към Русия на някой народ,

но правото на изход от федерацията не съществува! Това е типично за империалистическа държава, мечтаеща за разширяване на своите владения. Ако например Белорусия внезапно би пожелала да се присъедини към Русия – моля, да заповяда! Но ако след присъединяването на нея ѝ се прииска да напусне (да поправи допуснатата грешка!) – много ѝ здраве! - "териториалната цялост е неприкосновена".

Очевидно, че правото на защита на териториалната цялост трябва да е приоритетно само в случаите когато съседите се опитват да откъснат част от чужда държавна територия. Както в момента постъпва Москва, отнемайки де факто Абхазия и Южна Осетия от Грузия и Приднестровието от Молдова.

Преди началото на конфликта абхазците в Абхазия съставяха едва 18% от населението (според преброяването от 1989 г.). При отделянето си абхазците биха имали право само на тази територия, която са населявали компактно и където са мнозинство. Нека напомня, че "освобождаването" на Абхазия се извърши с военна помощ от Русия и с участието на доброволчески легион от северен Кавказ под командването на небезизвестния Шамил Басаев. Този легион бе изпратен в в Абхазия разбира се от руските спецслужби.

Правото на отделяне от Молдова не е валидно и за Приднестровието. Мнозинството рускоезични жители бяха заселвани там организирано след войната като работна ръка в изграждащата се от Москва промишленост и се намират на тази територия твърде кратко време за да имат правото да я считат за своя.

Осетинците в Южна Осетия на пръв поглед би трябвало да имат право на самоопределение, тъй като отдавна и компактно населяват територията на областта. Това би било вярно, ако нямаше едно мъничко "но": и тях както и абхазците, както и жителите на Приднестровието ги подтикват към "самоопределение" руските власти.

Затова именно тук действително имаме примери за "особени случаи" -- в които (от страна на Русия) се нарушава териториалната цялост на съседни страни, маскирайки това като подкрепа за самоопределението на национални малцинства там. "Не бива да се поощрява сепаратизмът!" -- крещи Путин, сам използвайки сепаратизма в Грузия и Молдова за да шантажира Запада.

А що се отнася до Косово, то тази област е просто

удобно средство за Кремъл да държи Европа в непрекъснато напрежение.

В Кремъл разбират много добре, че ако Косово остане в състава на Сърбия, то би било постоянен повод за главоболия и за европейците, и за американците, че Косовският проблем непрестанно би нарушавал стабилността в Европа. Следвайки примера на "късния" Елцин Путин е поел по старата пътека на съветската външна политика: по всички възможни начини да се пакости на Америка и Европа, те да бъдат представяни за врагове на Русия за да може по този начин да се отвлича вниманието на народа в Русия от истинските причини за бедственото му положение.

Но ето че доживяхме ЕС и НАТО да игнорират гигантския натиск на Москва и да подкрепят отделянето на Косово. Този акт стана сериозно поражение за антизападната политика на Путин и на същевременния му стремеж да се представя за един от водещите световни лидери. На Путин бе показано, къде му е истинското място.

На фона на това събитие знаменателно звучат думите на главния републикански кандидат за президентския пост в САЩ Джон Маккейн: "Не мисля, че студената война ще се разгори отново. Русия нито има средствата, нито възможностите да се мери с Америка". Нека припомня, че това е същият Маккейн, който по-рано каза, че и той както и Джордж Буш бил погледнал в очите на Путин, но за разлика от сегашния президент не видял "в тях нищо освен три букви: К.Г.Б"...

Поражението на Путин в Косово може да стане преломен момент в поредния великодържавен напън на Русия.