Краят на другия

Потокът от ужасяващи кадри и страхотиите, преживени лично от много хора покрай катастрофата Цунами в Индийския океан, покъртиха света. И все пак човек се пита: кой ще си мисли или ще иска да мисли за това след една година? Този въпрос не е нито циничен, нито страничен, а води директно към центъра на темата.

Природните катастрофи не са природни катастрофи сами по себе си или за себе си, а информационна стока, която се котира изключително добре. Те са политическо събитие от-до. Но при бързата смяна на трите типа катастрофи (нека посочим три типични: Чернобил, който олицетворява глобалните опасности на модерната технология; 11 септември, който символизира глобалните опасности от тероризъм; и цунами, който възкреси спомените ни за природата като причинител на бедствия и опасност за живота на планетата, без да се впечатлява от каквито и да е технически опити за контрол) става ясно, че когато опасността се осъзнава глобално, извънредното положение застрашително се превръща в нормално.

Войни продължават да се водят за земя и ресурси, това са държавни войни - класическата парадигма на заплахата на новото време*. Но унищоженията и опустошенията на най-новото време**, които занимават световната общественост след края на Студената война, трябва да се разбират по друг начин. Те не следват модела на националните войни на държавите, а модела или на непредумишления страничен ефект - това е победа, която бележат науката, успешната модернизация (парадигмата Чернобил както и кутията на Пандора, която се отваря сега с обещанията на генните технологии)- или модела на интендираната катастрофа (парадигма тероризмът на Ал Каида, който е насочен към ранимостта на гражданското общество), или това е типът на масово медиализираната природна катастрофа, която се състои във всяка дневна стая и поставя света в състояние на съучастническо наблюдение без алтернатива.

Въпросите, които висят във въздуха

Тази отворена глава от обществото на глобалния риск се отличава от дотук споменатите с това, че природните катастрофи не могат да бъдат приписани на човешки решения и актьори (определено правителство, икономика, наука) поне не главно, а на "убиващата природа" или на "наказващия Бог". Природата поема товара на политиката и така по странен начин във въздуха увисват твърде взривоопасните политически въпроси за вината и греха, провала и отговорността.

Т.е. държави и правителства, споходени от неуспехи, могат, следвайки вълната на световното съчувствие, да излязат от дискомфортната роля на виновници и престъпници и да се намъкнат в тази на помощници и герои, които организират мерки за борба с бедствия (хуманитарни помощи, предохранителна система, възстановяване). По парадоксален начин природните катастрофи се явяват за политиците това, което е оазисът за прежаднелия: те могат да се ободрят на бликащата свежа легитимация. Тук никой да не си помисли случайно за канцлера Шрьодер, когото не веднъж природна катастрофа е избавяла от застрашаващото го изборно поражение; или пък за американския президент Буш, който се надява, защитавайки пострадалите от катастрофата подобно супермен, да обърне недоверието на мюсюлманите в доверие.

Едно е общото между техническите, терористичните и природните катастрофи - и при трите опасността не е директна, няма адресат, няма униформа, не е предвидима. Често дори опасността е непредсказуема, докато катастрофата не стане факт. Онзи, който на 10 септември 2001г. вземаше на сериозно риска от терористични актове, минаваше за истерик. След 12 септември 2001г. обаче онзи, който не взема на сериозно тази опасност, се счита за отнесен и безотговорен. Този ефект на поврата, който се наблюдава при бедствията, обяснява защо често точно тези, които отричат една виртуална хипотетична опасност, post hoc се превръщат във фундаменталисти на хиперактивни мерки за противостоене на опасността.

Конфронтирани сме с една "другост" на рисковете, които не само струваха живота на хиляди хора и разкриха пред очите ни ранимостта на цивилизацията, но същевременно демонстрираха царящата липса на понятия и ориентири. Основите, на които се крепи от една страна системата на военна защита (мисълта за всяване на страх), от друга - системата за техническа безопасност (научното овладяване на природата), не са валидни вече. Не работят и формулите за изчисляване на риска по теорията на вероятностите, както и изкуството на военния шпионаж, и претенцията за господство на ориентираната към естествените науки цивилизация. Като става дума за глобална заплаха, нещото, което реагира, е незнанието; понякога знанието, което още не е придобито; може би също неспособността да се узнае и което е по-лошо - неподозираното незнание. Пример за това е промяната на климата: никой нямаше представа, че именно индустриалното ползване на FCKW като охлаждащо средство допринася за затопляне на почвата и уврежда по този начин защитния озонов слой.

Азия е навсякъде

Последна умира надеждата, е прието до се казва. При новия вид заплахи обаче, може да се каже, че първа умира дистанцията. Досега земетресенията ставаха някъде си. И сега те разтърсват Азия, но Азия изведнъж е станала Европа, тя е просто навсякъде, съвсем близо: категорията на другите вече не съществува! Не само земните пластове са се разместили, но и континентите с обществата ни - Азия и Европа, Америка и Африка се наслагват един върху друг. Как е възможно това? Не на последно място поради навлязлата трансатлантическа форма на живот: полигамията на мястото, характерна за средностатистическия турист.Това е баналният космополитизъм на масовия туризъм, на който се обръща малко внимание и още по-малко се отдава значение, но през последните двайсет години е довел до това, че Западният и Третият свят са се смесили, макар и чрез скандалните противоположности богат-беден. Тази екстензивна мобилност превръща всяка трагедия в лична, независимо от географските или социални граници, защото всеки си казва: и мен би могло да ме споходи това нещастие.

От кризите, които учат, че всеки е уязвим, че никой не е застрахован и всеки може да се окаже в положението на другия, в ежедневието пуска корени космополитизмът. Тази първоначално свята философска идея, макар и деформирана в наши дни, превръща желанието за помощ в реални действия.

По същата причина огромното наводнение има неочаквани последици: то създава световна общественост. То превръща изолирания друг в съсед в клопката, която е станал светът. То принуждава да се градят мостове на комуникация и на действието, надхвърлящи всички езикови граници и противоположности на етнически групи, нации и религии.

Разединени светове търсят път за сътрудничество. И тук идеологическата злоупотреба е съвсем наблизо - и едното и другото могат да успеят: един разделен остров като Шри Ланка се опитва да преодолее раните от гражданската война. Друга разполовена държава, Индонезия, отстъпи и отвори за международната помощ провинцията Ачех, където от години бушува война на сепаратисти. Може дори прагматичният разум да има шанс и пострадалите страни от региона да се сплотят в трайно сътрудничество, възползвайки се максимално от националната си изгода.

Но този космополитичен възглед не се среща в репортажите. Смъртната статистика представлява неговата злокобната противоположност и към нея почти неотклонно е фокусиран националният интерес. Собствените жертви се индивидуализират, тези на "другите" се закръглят, за числото на изчезналите и пострадалите цари затъмнение. Така например шведският министър на външните работи се жалваше за "националната травма". Чия травма е всъщност това? На индонезийците, индийците, тамилите, тайландците? Не, на шведите! Ето как космополитическата квинтесенция от катастрофата може да бъде отхвърлена, макар смъртта да не знае граници.

Природната заплаха като заплаха от чужденците

Но това в никакъв случай не значи, че всички приемат една и съща дефиниция за опасност. Да се направи подобен извод би било кардинална грешка. Колкото по-очевидно става, че новите опасности не могат да бъдат изчислени, предвидени и контролирани по научен път, толкова по-голямо значение се отдава на културните възприятия, които могат значително да се отдалечават в зависимост от историческото минало в страните от Запада и Третия свят. Всъщност не съществуват чисти "природни" катастрофи - винаги е намесено човешко действие или бездействие. Трябваше предпазващите от наводнения коралови рифове да се смилат и използват за суровина в строителната промишленост, мангровите гори да се изсичат, сцената на райските преживявания за масовите туристи да се изтегли по-близо до брега, за да се вдигне морското равнище, променено от климата, и океанското земетресение да се превърне в наводнение-убиец.

Докато в развитите страни за станалото се вини най-вече "природата-злодей" и собственият дял от отговорността се потуля, в Третия свят се очертава тенденция опасността да се отъждествява с чужденците, със Запада. Според тази тенденция индустриалните нации са тези, които със своето унищожаващо околната среда поведение носят отговорност за все повече природни бедствия. Тук фундаменталистки движения могат да срещнат подкрепа за "терора над Запада". Това е световнополитическата амбивалентност, която избуява след катастрофалното наводнение: катастрофата може да способства за пробив на космополитическия възглед или да задвижи антимодерния фундаментализъм. Предвид подобни събития възниква въпросът, дали един ден за това няма да се окаже виновна Империята на западната глобализация? Или ще успеем днес чрез помощи в дългосрочен план да накараме хората да повярват в западните обещания за космополитична отговорност за живота на другия?

*Улрих Бек използва понятието Die Erste Moderne в значението, въведено от Макс Вебер,а именно - епоха на индустриализацията и бюрократизацията.

**Die Zweite Moderne не е така точно определено понятие. Юрген Хабермас го свързва с новата необозримост на модерното общество (neue Un?bersichtlichkeit), а Улрих Бек - с обществото, изложено на риск (Risikogesellschaft).