Обединението на десния център – илюзии и реалности

“Обединението на десницата” принадлежи на същата българска политическа митология, която преди повече от десетилетие сътвори и мита за “лявото единство”. След 1989 г. преименуваната в БСП комунистическа партия спешно се нуждаеше от нова легитимност, която нейните партии – сестри в Централна Европа получиха чрез честното си разцепление на комунисти и социалдемократи.

БСП предпочете да остане цяла и с цялото си наследство да се примъкне към Социалистическия интернационал. Операцията можеше да бъде успешна само ако легитимният представител на българската социалдемокрация – БСДП – се бе съгласила да допусне БСП до Интернационала. Докато бе жив, разбира се, д-р Дертлиев не допусна това да се случи. След смъртта му редуцираната до секта с разцепено ръководство БСДП продаде на БСП заветния достъп до Социнтерна срещу няколко депутатски места. Така БСП постигна “единението на левицата”.

Днес на дневен ред е “обединението на десницата”. След четири години управление основната дясна сила СДС изпадна в няколко паралелно протичащи кризи. Най-неприятната от тях е

кризата на моралната легитимност.

След арогантната и показна корупционност на бившите “сини герои” Бъки Валяка, Данчо Ментата, Ицо Кардинала…да не продължаваме тъжния и дълъг списък в центъра и по места, СДС трябва да доказва своята способност да се очисти от алчните боклуци и да възвърне облика си на партия и политически екип с чувство за мисия. Моралната реабилитация на СДС е необходима не защото другите партии и политически гарнитури в България след 1989 г. управляваха почтено – Боже опази! Откраднатото и съсипаното при управленията на БСП и нейните креатури през 1993-94 г. е несравнимо като обем с корупцията на СДС. От синята партия обаче поддръжниците ѝ очакваха изпълнена мисия, а не затъване в блатото на пост-комунистическата “криминална революция”.

Втората паралелна криза на дясното е

кризата на неговата осъщественост.

Ако България бе разчитала на БСП или на нейните политически производни да осъществят неизбежните реформи в страната, днес щяхме да бъдем някъде по средата на пътя между Румъния и Беларус. СДС беше и си остава политическата сила, която и на власт, и в опозиция, и в парламента и на улицата тласкаше реформите напред. Сините правителства – при всички критики към дейността им – бяха тези, които направиха реформите в страната. Тези реформи бяха толкова по-болезнени, колкото повече ги бавеше съпротивата на БСП и присъдружните ѝ политически фактори в страната. Цената на закъснелите и мъчителни реформи обаче плаща този, който ги е провел на практика – СДС. Днес дневният ред на реформисткия преход е изчерпан, макар и реформите да не са осъществени докрай и напълно успешно. Едно общество не може непрекъснато да се намира в състояние на преход. Затова идентификацията на дясното като последователен реформизъм след комунизма е вече изпразнена от съдържание. Днес не можеш да правиш политика с цели като “приватизация”, “финансова стабилизация”, “членство в НАТО и ЕС” – това са приети с консенсус от нацията цели. (Не дай Боже едно ново социалистическо управление да забатачи тези цели до такава степен, че да ги направи отново актуална част от дясната политическа програма в България!) Днес осъщественото в реформите дясно се намира в кризата на търсене на нови програмни и стратегически цели.

Третата криза на дясното е възникването на НДСВ.

Всъщност появата на царския политически проект предизвика криза както на лявото, така и на дясното. Политически аморфното тяло на царската партия еднакво ефективно изолираше както развитието на лявото, така и на дясното по посока на центъра. По отношение на лявото това се забелязва по-малко, поради относително по-добрата текуща популярност на БСП в обществото. Но макар и в по-добра позиция, БСП се задъхва на горната граница на влиянието си от 18-20 на сто и не смее да посегне открито към властта.

Изолацията на десния център, предизвикана от НДСВ, е по-видима не само поради кризата на СДС, но и защото самото завръщане на Симеон и създаването на неговата партия беше стратегически проект, насочен към разцепление и маргинализиране на дясното в българската политика. Този проект успя напълно през юни 2001 г. да разцепи избирателния корпус на десния център и да превърне СДС във втора “дясна” политическа сила. За идеолозите на “новата левица” оставаше втората, не по-малко трудна задача – да убедят обществото, че НДСВ е дясна политическа сила, на която ѝ предстои да се коалира със СДС – рано или късно. Да вкара

СДС в коалиция с аморфната и безлика НДСВ

би било окончателният успех на посткомунистическата левица да се разправи с политическия си опонент. Ако това не бе очевидно за всеки преди година, днес верижният саморазпад на НДСВ го демонстрира ясно и за най-късогледите наблюдатели на политическата ни сцена.

Да докараш царя в България. Да му набуташ в парламентарната група хора, на които можеш да разчиташ. Да контролираш от дистанция царското управление и да запълваш стъпка по стъпка средните и ниски нива на управлението със свои хора. Да бъдеш реално и задкулисно на власт и същевременно да набуташ политическия си противник – СДС – в открита номинална коалиция с НДСВ и по този начин да натовариш десния център с провала на своята собствена политика на “царско” управление на НДСВ.

Ето към такъв виртуозен край на соята стратегическа инициатива “Сакскобургготски” се стремят властовите фактори във и около БСП. Крайният резултат, разбира се, ще бъде пълно маргинализиране както на НДСВ, така и на СДС и завръщане към БСП на относително голяма електорална маса от разочаровани избиратели. По същество това е стратегически план “Беров № 2”. В оригиналният вариант през 1992 г. социалистическият шеф на НРС Бриго Аспарухов режисира “Боянските ливади” и последвалите събития, довели до управлението на скритото мнозинство на БСП и на мафиотските групировки под егидата на кабинета “Беров”. Ако си спомняте, този кабинет управляваше с “програмата на СДС”. Днес на новия “сламен човек” – на Негово Величество г-н премиера – му предлагат високата чест да управлява не само с “програмата на СДС”, но и направо със СДС. Колко мило, наистина…

Възраждането на десния център като обединено политическо пространство

не преминава през коалирането и обезличаването на СДС в съглашателство с разпадащата се НДСВ. Обединението на десницата не преминава и през механичното коалиране на СДС със заявките за политически партии надясно от центъра, които избуяха през последната година на криза в СДС.

(Ако си спомняте, кризата на СДС през 1992-94 г. също роди множество заявки – еднодневки за “десни партии”.) Първо, част от тези нови “десни формации” са партиите-файтони на довчерашни високопоставени сини лидери, изгонени от СДС. Как да преодолее СДС щастието си, че Евгени Бакърджиев не е в редиците му и да отиде да се “коалира” с неговата “формация”? Или да се изгради здрав съюз между СДС и “формацията” на Богомил Бонев, изиграл ключовата роля за проваляне на десния кандидат за президент П. Стоянов и осигурил стратегическата победа на Г. Първанов? Въобще, защо е необходимо да се правят

виртуални коалиции с личности – политически джамбази,

които продават отсъстващото си политическо влияние подобно на “котка в чувал” на пазара на дребните политически измами? Кога ще се превърне в самостоятелен политически фактор Е. Бакърджиев, който на върха в ръководството на СДС имаше рейтинг 7-9 на сто, та да допринесе той с партията си за “дясното единство”?

Единствено партията на кмета Софиянски – Съюза на свободните демократи – проявява противоречиви тенденции да се състои като малка, но с физиономия политическа сила вдясно от СДС. (Като програма вдясно, като компромисно поведение – в центъра. Къде по-точно ще разберем при нормализирането на политическия спектър в страната.) Софиянски направи сериозна политическа грешка, превръщайки в своя кауза самоубийственото за СДС сближаване и коалиране с НДСВ. Верижната реакция на разпад на НДСВ, която тече пред очите ни заплашва партията на софийския кмет с обезличаване – защото няма друга кауза, която да разграничава свободните демократи от СДС освен благото им отношение към Симеон. Само следващите избори биха дали отговор дали Софиянски ще се превърне в новия “бай Стефан”, по аналогия със Стефан Савов, напуснал СДС за да се превърне по-късно в значим партньор на синята партия, или ще пропилее таланта си на популярен политик.

Възраждането на дясното като обединено пространство преминава преди всичко през

възраждането на СДС като значима политическа сила.

Синята партия трябва да се справи с няколко неотложни задачи преди да поиска отново доверието на българските избиратели. Първо, необходимо е основно организационно преизграждане на СДС от йерархично централизирана партия, изградена за поемане на властта в една разсипана страна през пролетта на 1997 г., в една хоризонтално уравновесена структура, в която си взаимодействат различни гледни точки и групи по приоритети в рамките на една единна стратегия за християндемократическа политика. Този вътрешен баланс, който осигурява богатство на възможности и алтернативи трябва да се възпроизвежда от едно представително на многообразието в партията ръководство.

Второ, многообразието и представителността на различни тенденции в партията трябва да отразява способността на СДС да комуникира своите политически цели с обществото, и преди всичко с тези обществени групи, които са естествени поддръжници на десния център в българската политика. Днешната криза на СДС е до голяма степен феномен на самоизолацията на партията от интересите на нейната широка обществена периферия, а напоследък – и от интересите и на твърдото ѝ ядро. Една партия в криза има само един шанс да оздравее – да се върне в обществото и да черпи от социалната енергия в основата на своята кауза. Конкретните форми на това завръщане са обект на по-детайлен анализ, но именно задълбочаването на обществената представителност на политическото действие носи гласове и подкрепа, а не илюзорните коалиции с политическите джамбази на пазара на политическата измама и илюзия.

Трето, като обединителен център на дясната алтернатива, СДС трябва да инициира програмното обновление на десницата. България не е вече общество в преход, въпреки че болезнените проблеми на обществото не са решени и няма да бъдат решени в скоро време. България е бедна страна в периферията на европейското обединение, чиято главна цел е да се държи на ръба на стандартите на ЕС за да има шансове да се развива като възможно най-скорошен член на този съюз. Нова икономическа и социална политика, политика на ред и закон в обществото, политика на държавно строителство – това са само част от програмните приоритети, които ще трябва да заменят изчерпания дневен ред на прехода.

Четвърто, след разпада на НДСВ, СДС отново ще бъде без конкуренция за основната дясноцентристка формация в страната. Не е без значение дали тази най-голяма партия в дясно е с популярност 8, 18 или 28 на сто от потенциалните гласоподаватели. Но каквато и да е популярността на СДС, успехът на десния център ще бъде все по-зависим от

способността на сериозните формации вдясно да си сътрудничат

и да се коалират. След следващите парламентарни избори ще възникнат най-малко една-две нови десни формации на основата на разпадналото се НДСВ. Ако тези формации имат реално влияние и сериозни политически цели, те трябва заедно с евентуално утвърдилата се партия на Софиянски да бъдат приети за партньори от СДС в една нова политическа ситуация на изчистени взаимоотношения, принципи и правила на сътрудничество.

Пето, но първо по значение. Ако горните четири условия бъдат успешно осъществени, ще бъде възможно да се потърси и постигне моралната релегитимация на СДС и на десния център в обществения живот на България. Левицата може да се утвърждава (и непрекъснато го прави) чрез популяризиране на рационални утопии като илюзорни центрове на обществено обединение за “светло бъдеще”. Десният център няма право на това. Дясното обединява с моралния си кредит, с моралната си легитимност, с претенцията да се опази чист принципа и традицията.

Затова петното от корупция стои по-релефно върху политическата дреха на десницата, отколкото на левицата, заета с “преразпределение на благата” и с почти легитимно “облизване на пръстите” при преследването на “социалното равенство”. Което, разбира се, не означава, че корупцията може да се толерира вляво повече, отколкото вдясно.

Досега в кратката история на съвременната българска демокрация

обединението на дясното е ставало винаги в резултат на криза

или катастрофа на левицата – т.е. на БСП. Само по-себе си това предопределя извънредния, кризисния характер на дошлата на власт дясна алтернатива. За България е много важно този порочен цикъл да бъде разкъсан.

Необходимо е БСП да излезе от прикритието на задкулисната си власт, едва маскирана от разпадащия се царски политически проект и да поеме отговорността за управлението, ако наистина левицата е сигурна, че иска и може да управлява. За социалистите трябва да е ясно, че непочтеното властване чрез подставени лица закономерно ги проваля и тогава, когато решат да излязат в открита властова позиция. България се нуждае от ясни правила за поемане на публична отговорност независимо от това кой е начело на държавата – левицата или десния център. Защото едно успешно ляво управление е възможно само след успеха в управлението на десния център и обратно. Лявото и дясното трябва да излязат открито на сцената и да създадат общ, споделен център на национална политика. Център, без който ще бъде трудно да намерим достойно място в обединена Европа.

* Статията е публикувана със съкращения във в. “Труд” от 2 октомври под заглавие “Не е възможна коалиция с политически джамбази”