Образована държава - сигурно бъдеще

Какво изпитва човек в една непозната страна, особено ако не знае езика, на който се говори там? Ако не страх, то поне несигурност.

Какво може да направи човек с един компютър, ако не знае как се работи с него?  Ако не го съсипе, то поне ще се обърка след натискане на поредния погрешен клавиш.

Какво изпитва човек, който не знае откъде идва и кои са предците му? Ако не страх и несигурност, то поне чувството, че е бездомен и самотен.

Подобна несигурност човек преодолява чрез образование и осъзнаване на културната си идентичност. Тези проблеми просветеният човек решава още в своята младост и натрупва самочувствие, което го прави сигурен в общуването му със света.

Ето защо днес, когато повечето хора не вярват на думите, свързани с проекти за “реформиране”, “обновяване”, “модернизиране” на българската образователна система, ОДС ясно заявява своята воля да прави образователна и културна политика, която да помогне на всеки млад българин чрез модерно образование. Стремежът на СДС, ДП, Гергьовден и обединените земеделци и ДРОМ е да преодолеят образователния и културен скептицизъм на днешния български гражданин.

Днешното българско общество има относително ясна представа какво очаква един данъкоплатец от училището, макар представата му да е като за нещо, което се намира не у нас, а в европейска чужбина. Ние желаем децата ни, психически и физически здрави, да посещават модерни училища, с модерни средства за обучение и комуникация, да не са заплашени от насилието на улицата.

Учителите в тях да са авторитетни педагози, които да “отключват” дарбата на всяко едно дете така, че то само да я изгражда през целия си живот. Благодарение на самочувствието, постигнато с образование, децата ни да могат да взимат свободно своите решения, като поемат отговорност и уважават правата на другите. Подобен образователен подход трябва да направи децата ни зрели индивиди, които се справят с предизвикателствата. Това според ОДС означава, че образованата държава е сигурна. Сигурна в своето настояще и в своето бъдеще.

В приоритетите на ОДС е обновяване на българското образование. Образователната политика за нас е национален приоритет, за това искаме дългосрочна инвестиция в бъдещето на България, чрез нарастване на обществения ресурс инвестиран в образователната система до нива 5-6% от БВП. Ясно ще формулираме държавните образователни изисквания какво ще учат децата ни, при какви условия и с какви учители. Основната насока тук е модернизирането на учебното съдържание. Трябва да намалим общия обем за запаметяване и да насочим усилията си към създаване на умения, учениците да могат да анализират и интерпретират актуални факти и явления. Ясно ще опишем и изискванията към учителската професия. После критериите, по които се оценява учителският труд и съответно се заплаща.

Другата стъпка е коректното остойностяване на държавните образователни изисквания, т.е. колко средства са необходими, за да може всяко едно дете да получи, независимо в какъв вид училище, регламентираните в изискванията базови компетентности. Парите за това, във вид на “ваучер”, трябва да се движат с ученика. Така ще ясно, че ако той и родителите му желаят да получат допълнителни образователни услуги, те вече не се заплащат от държавата, а от самото семейство.

И естествено стигаме до въпроса “Може ли днешното българско училище като институция да запази статуквото ?” Очевидно не!

Днес училището като предприятие за образование и възпитание ползва чужда собственост по общия регламент за държавната и общинската собственост, ръководството му се назначава, макар и с конкурс, “отгоре” като много често процесът е в пряка зависимост от управляващите в съответния четиригодишен мандат.

В заключение бюджетът на училището се определя извън него и позволява генералното бягство от отговорност по логиката “колкото ни плащат, толкова ще им работим”. Решение на този проблем в духа на българската възрожденска традиция е да признаването, че общността около едно училище е най-заинтересована от неговите достойнства – това на първо място са родители, учители, местният елит и местната управа, а за професионалните училища – и професионалните гилдии. Ако тази общност получи правото да избира ръководство, да контролира бюджета и да стопанисва имотите на училището като грижлив стопанин, българското училище ще стане по-отговорно и по-ефективно в своята автономия.

Ние имаме политическа и гражданска воля, за да направим промени в образованието. Образователната система може да си възвърне подобаващия ѝ респект в обществото като фактор за опазване на националната ни идентичност и за толерантна отвореност към други хора и култури, и да гарантира, че тъкмо образованата държава е сигурна както за своите граждани, така и за европейските си партньори.