Първо да се очертаят реални граници на Палестинската държава

Завръщането на активната американска дипломация в Близкия изток бе посрещнато със смесица от надежда и съмнение. Надежда, понеже и у двете страни яростта отстъпва място на изтощението. Съмнение, защото и двете съзнават, че целите им по същество са несъвместими.

Посещението на вицепрезидента Дик Чейни в Близкия изток, предназначено да получи благословията на арабите за евентуален сблъсък с Ирак, бе превърнато от арабските домакини в сгоден случай за нова инициатива за прекратяване на арабско-израелския конфликт. Това преместване на акцента от тероризма върху палестинския проблем само по себе си е значително постижение на саудитската дипломация. В същото време и Европа, и арабският свят в един глас призовават за американска намеса с надеждата, че в крайна сметка ние ще наложим на Израел решение, практически идентично на саудитския план. През изминалите 30 години американската дипломация е била катализатор на всеки напредък в мирния процес. Но не бива да се надценяват възможностите ѝ. Едно сравнение на позициите на двете страни показва, че при сегашните условия всеки опит за окончателно решение ще се провали.

Арабското предложение, формулирано от саудитския престолонаследник принц Абдула, в общи линии предлага Израел да се върне към границите от 1967 година в замяна срещу нормализиране на отношенията с арабските държави. Макар и положително явление сам по себе си - това е първото предложение от арабска страна без пряк конфликт с Израел, конкретните условия са повторение на позиция, която доведе до сегашната безизходица.

"Границата" отпреди 1967 година в Палестина - за разлика от египетската, сирийската или йорданската граница с Израел, никога не е била международно призната, а само линия на прекратяване на огъня, установена в края на войната от 1948 година. Никога не е била признавана от арабска страна преди края на войната през 1967 година и с неохота бе приета напоследък от държави, които все още не признават легитимността на Израел.

Не познавам нито един израелски премиер или началник на генералния щаб, който да смята границите от 1967 година за защитими. Това е защото границите от 1967 година оставят тесен коридор от само осем мили между Хайфа и Тел Авив и поставят границата на Израел на ръба на международното му летище. Нещо повече, Израел ще трябва да се откаже от селища с приблизително 200 000 заселници, около 4 процента от еврейското население. В замяна ще получи дипломатически отношения със съседите си. Но едно дипломатическото признаване винаги може да бъде оттеглено, а нормализацията чисто формална. Мирното споразумение с Египет отпреди 23 години не донесе разцвет на икономически или културни отношения, а само формална размяна на посланици, които рядко проявяват активност.

Крайната цел на саудитското предложение е да накара САЩ да наложат решение, което подкопава сигурността на Израел и в крайна сметка - сигурността на региона.

Парадоксална е крехкостта на израелската позиция. Израел никога не е бил по-силен, и в същото време по-уязвим. Във военно отношение превъзхожда всеки арабски противник и безспорно е способен да причини тежки загуби на палестинските терористични групи. Но се е развил в напреднало буржоазно общество, за което напрежението от партизанската война е психологически изтощително.

Интифадата имаше двупосочен ефект в израелското общество. От една страна огромното мнозинство от израелците вече не вярва в помирението и иска победа и смазване на врага. В същото време нараства отчаянието от явната безнадеждност на начинанието. С нарастването на израелските жертви и осъзнаването на факта, че след дадена точка израелското отмъщение повече няма да бъде търпяно от САЩ, нараства и усещането за примирение. Гладът за мир на всяка цена започва да надделява над желанието за мъст.

Израел е изправен пред класическия ефект от партизанската война, която води вече две поколения. Партизаните не само че не се отказват от тероризма, но и го прилагат в най-твърда форма, защото израелската ответна реакция /прекалена според страничния наблюдател/ служи на тяхната цел - да предизвикат намесата на международната общност, и най-вече на САЩ.

Но налагането на незащитимите граници от 1967 година не е решение, защото след опита от Осло израелците знаят, както би трябвало да знае и останалият свят, че истинското фундаментално разделение сред палестинците е между онези, които желаят унищожаванеатето на Израел чрез продължаване на сегашната борба и онези, които вярват, че едно споразумение е по-добра стратегия за прегрупиране на силите, а окончателната схватка да се отложи за по-късно.

Но дори ако палестинците, които подпишат едно "окончателно" споразумение, нямат задни мисли, никой не може да гарантира, че те няма да бъдат заменени от радикални наследници. Едно мирно споразумение няма да потуши, а само ще стимулира непреклонността на Хамас и други радикални групировки и държави. Ако наистина е вярно, както се твърди, че от Арафат не може да се иска да приеме трайно примирие като входна цена за преговорите, защото радикалните му противинци щели да наложат вето, защо това да не важи и за едно окончателно споразумение?

Така че разликата между трайно и временно уреждане се състои по-скоро в прилагателните, отколкото в същината.

Гаранции от НАТО, Америка или друга трета страна са безполезни в този случай. Никой не може серизно да вярва, че европейските страни биха рискували толкова много заради Израел, особено срещу такива потенциални последици. Единственото възможно решение би била американска гаранция, че няма да има инвазия от съседни държави. Но това би предизвикало дълбоки вътрешнополитически възражения в САЩ, а и е безсилно срещу партизанска война.

Следователно, здравият разум повелява да се признае, че окончателно решение при сегашните условия е невъзможно. Някои кризи могат само да бъдат управлявани, но не и решени. Постоянните приказки за непостижими цели подхранват общия климат на безотговорност.

Докато едно по-скромно посредничество може да има известни шансове за успех - ако не за друго, поне защото статуквото започва да става все по-непоносимо и за палестинците. За арабските държави, безсилието им пред палестинския проблем заплашва с времето да радикализира вътрещната им политика. Те също имат интерес от примирие.

Но преди САЩ да се впуснат в дипломатическа акция, трябва да са наясно какъв е залогът. Дали посредничеството няма да бъде възприето в региона като резултат от тероризма? Дали няма да се изтълкува в смисъл, че 11 септември в крайна сметка е принудил Америка да заеме позиции, които преди е отхвърляла? И ако започнат преговори, дали Арафат, главозамаян от военните способности, демонстрирани от палестинците в интифадата, няма да реши, че Америка е в отстъпление, а Израел - на прага на пропастта и може да го бутне в нея стъпка по стъпка?

От отговорите на тези въпроси зависят перспективите за мирна еволюция в региона, а до голяма степен и перспективите на войната на Америка срещу трероризма.

Палестинците няма да приемат примирие, защото са убедени ,че имат преимущество. Израелците няма да отстъпят, защото се страхуват за съществуването си. Америка може да запълни пропастта между тях само ако ясно покаже и на двете страни, че единствената постижима цел е ограничено споразумение, при което всяка страна ще получи по-малко от максимално желаното, но повече, отколкото може да постигне, ако продължава конфликта. Силата на администрацията на Буш е, че се води не от лозунгите, а от реалностите, скрити под тях.

При сегашните обстоятелства това означава, че не бива да настоява на прекратяване на огъня преди преговорите и че самите преговори не трябва да целят окончателно решение. Целта на подобно споразумение е да уточни границите на палестинска държава. Всички други въпроси извън този за границата между двете държави трябва да бъдат оставени за по-нататък. Трябва да има достатъчен интервал от време, за да се възобнови нормалният живот от двете страни на границата, подпомогнат от външна икономическа помощ. САЩ трябва да се нагърбят с водеща роля в прилагането на този план, ако и двете страни приемат принципите му. В противен случай нямат избор, освен да стоят настрана.