Разпръснатите народи на Европа

Преди няколко години в един голям вестник публикувах статия за арменския народ. В нея разказах всичко, което дотогава бях успял да науча. Че говорят един от най-древните езици в Европа, че през Средновековието са били важен фактор за далечната търговия и до Брюксел без тяхно позволение не стигало и късче константинополска коприна. Че в някогашната им столица Мошополис се издигала легендарна библиотека, която в книги и фолианти съхранявала познанието на времето. Че никога не са се стремели към собствена държава, а в редица страни са се доказвали като добри търговци, водачи на кервани, собственици на кантори, финансисти.

Накратко, разказвах за арменците като за едни от първите европейци, от които ние, съвременните европейци, имаме какво да научим. Направих и няколко заключения, свързани с Европейския съюз и това, какви добродетели и качества през идните години този съюз ще изисква от нас, европейците от различните национални държави от Испания чак до Дания; как ние всички бихме могли да се променим, така че от многообещаващия проект на Съюза да излезе нещо повече от гигантска зона за свободна търговия.

Рядко за есе съм получавал толкова отзиви колкото в този случай, а тогава още дори не знаех кой знае колко за арменците. Каквото знаех, беше от стари книги и се дължеше повече на легенди отколкото на укривани сведения и при това беше изпълнено с празноти и неточности. Многото хора, които се отзоваха на статията, ме критикуваха главно за това, че съм си измислил някакъв народ, за да мога по-добре да защитя странните си виждания за актуалното положение в Европа. Общо казано, на арменците се гледаше като на мое откритие, а като се има предвид, че те са стотици хиляди на брой, тази реакция може да се определи като особена.

И ако в началото това мое начинание бе една чудновата приумица, с течение на времето то прерасна в страст.

Бях си наумил да събирам и архивирам всички случайно попаднали ми материали за най-малките националности; националности, които живееха сред нас и за които в повечето случаи не знаем твърде много. Това прерасна в страст, когато проумях, че бъдещето на Европа, както аз си го представях, ще зависи до голяма степен и от това, каква роля ще се падне на малките нации, националности, народи, етнически групи и групички, чийто глас остава нечут на концерта на могъщите, на големите държави. С течение на годините открих за себе си, проучих из архивите и накрая обходих по селата и градовете им 30 такива групи.

Някои от тях са признати за така наречените "малцинства", а на други се отказва дори този изключително съмнителен статус, оспорва се едното им съществувание.

Арменците, които никой не познава, се явяват като една от най-големите групи сред малките националности в Европа. Те говорят свой романски език с напълно изградена граматика и богат речник и днес живеят в шест или осем различни държави, където са познати съответно под различни имена.

По-голяма е числеността им в Македония, където те наричат себе си "арманьи", в Албания, където ги наричат "румери" и дори представляват четвъртия по големина етнос, но при преброяванията не фигурират като отделна група; в Гърция, където ги назовават "влахи" с пренебрежителния подтекст като при "аборигени" или "провинциалисти" и където новото поколение е изправено пред лингвоцид, едно съвсем неестествено отмиране на езика; в Румъния, където на техния език се гледа като на един от четирите исторически варианта на румънските диалекти.

В България, Сърбия, Турция и навсякъде по света на тях се гледа като на емигранти, никъде като на арменци, а все като на бивши поданици на държавите, които са напуснали, съответно като на гърци, македонци, румънци или албанци.

Специалното при арменците е, че много от тях принадлежат към елита на различните държави. Дългогодишният капитан на националния отбор по футбол на Румъния Хаги е точно толкова арменец колкото австрийския диригент Херберт фон Караян. Към края на кариерата си Хаги заяви това публично и по този начин спомогна много за арменците да се заговори с по-малко враждебност. Херберт фон Караян до края на дните си настояваше на това, че предците му са били благородни елини.

Между впрочем, право на всеки човек е да не се определя национално и да не остава етнически верен на предците си. Но е факт, че има арменци, че те са стотици хиляди, че са членове на академии на науките, търговци на едро, известни мецанати, световноизвестни спортисти или артисти, но всичко това те не са можели да станат в качеството си на арменци.

Прескочени етноси

Това, което Съюзът основателно очаква от източноевропейските си кандидат-членки - да гарантират определени права на националните си малцинства, намиращи се на тяхна територия, в никакъв случай не изисква от своите собствени членки. Начинът, по който се отнася членката на ЕС Гърция към власите е в разрез не само на уставите на ЕС, но и служи за подигравка на това, което в неделните проповеди обикновено се определя като "европейска идея".

Гръцките власи никога не са имали правото да изучават своя език в училище или да се изразяват на него пред съда и различните обществени институции; много от тях са били преследвани и отвличани по време на военната диктатура, а сега, във времето на демокрация не получават никакво признание или подкрепа като малцинства. Излезлият през 2002 година наръчник на европейските народности изследва правата на европейските малцинства по 13 показателя.

Според тях Гърция дава по-лоши резултати от една Белорусия, която се ползва с репутацията на най-суровата европейска деспотия в днешно време. В Гърция все още е валидна приетата някога от Гръцкия държавен съвет формула, според която нито една страна днес не може да стане членка или да се намира в процедура на преговори за членство в ЕС. През 1981г. Държавният съвет на Гърция въвежда разграничението между хомогенни и малогенни гърци, като под последната категория попадат всички родени в Гърция, "които не са с елинско потекло и националното им съзнание не е достатъчно високо, защото не са били асимилирани от гръцката нация, която обхваща всички, свързани с обща историческа традиция, очаквания и идеали."

Не толкова завоалирано казано: който в Гърция не се отрича от турските си, албански, еврейски, арменски или български родители, не е грък, а е варварин; който не приема гръцките идеали е етнически предател.

Тогава няма какво да ни изненадва, че власите започнаха да спират децата си да говорят на собствения си език и да ги подучват, че е по-добре да забравят потеклото си и покорно да се подчинят на "хомогенния елинизъм". Немски лингвисти, провели социолингвистични проучвания във влашкото селище в планината Пиндос, констатират езиково-културен упадък, който вече е напреднал до такава степен, че се очаква при следващото поколение власите да престанат да съществуват като етническа група.

Голям напредък! Напредък, който може би е отреден както словенците от австрийска Кертния, албанските арбереши в Южна Италия, помаците в България, чангос в Румъния, така и много други малцинства; напредък за всички онези, за които Европа е голяма империя, в която стоките трябва да непрестанно да са в обръщение и културните, религиозните и национални особености само пречат, защото те най-вероятно възпрепятстват безпроблемното протичане на сделките.

Тези делови европейци, които разбират напредъка предимно икономически, с положителност имат своя принос за създаване то на Европейския съюз. Защото нова Европа на Съюза е изградена не върху красиви мечти, а върху икономически необходимости и в началото е имала не културни, а икономически цели. Затова не бива да си правим никакви илюзии и да не завоалираме икономическата мощ с хубави сентенции за европейските ценности. Но в Европа на Съюза живеят няколко стотици милиони хора, които имат други цели от определените и изпълнявани в Зоната на свободна търговия. И за тях би трябвало новината, че етническа група изчезва, че се разтваря в по-голямата съседска националност, да не звучи като постижение.

Проявяваме нужната загриженост за измирането на животински и растителни видове в горите по поречието на Амазонка и мнозина, които могат да си позволят лукса на гузната съвест, ежемесечно заделят някаква сума, която да спомага против измирането на видовете. Това, че от приеманите 3 600 езици на земята всяка година измират десетки, общо взето не се приема като трагедия, а по-скоро като еволюция, която иска своите жертви.

В притчата за Вавилонската кула разпадането на човечеството на различни фамилии е предадена като проклятие, наказание и очевидно за повечето този факт е запазил актуалността си - мнозина приемат като голяма загуба, че не всички израстваме с един и същ език, надяват се, че един ден генетическа корекция ще сложи край на глобалното проклятие и дори новородените ще проглеждат в деловия свят със специализираните познания по commercial English.

Който обича Европа, не заради чара на транснационалните концерни, а защото я цени като шанс на живеещите тук хора за първи път да напишат европейската история не чрез войни, а по-друг начин, трябва да преосмисли отношението между големите и малките държави, дори между държавите и националностите, които не са сред целите на държавността. Казано по-точно, в повечето случаи дори не се налага човек да преосмисля, а просто да се замисли, защото много от направеното за малките етноси не се случва от лошо намерение, а от нехаене, незнание или игнориране.

Добродетелите на малките

Това да се подтискат национални, езикови и религиозни малцинства, в Европа е стара традиция. Сорбите например, славянска етническа група, която населява областта Лаузиц на територията на бившата ГДР, още при Карл Велики са били преследвани с огън и меч. По-късно пък ползването на майчиния им език е било наказвано със смърт. Но и при по-либерални режими самоопределението им не като немци сред немци, а като сорби сред немци за тях никога не е било от предимство. Въпреки това и до ден днешен има около 60 000 души, които го правят.

Това, за което пледирам, не е в никакъв случай някакъв вид защита на видовете, насочена към народи и националности. Не става дума и за това да си позволяваме генерално да закриляме културното присъствие на малките националности и дори да го насърчаваме. Не става дума и за онази толерантност, която един ден ще позволи дори на една Франция да приеме съществуващите културни особености и да ги зачита, нищо, че са окцитански, бретонски или корсийски, а защото с приноса си към културното богатство на grande nation те заслужават да бъдат зачитани.

Не, не за тази защита на легитимни претенции иде реч, а за разбирането, че големите и силните имат какво да научат от малките и безвластните. Европейският съюз има бъдеще, което си заслужава, само ако възприеме като общоевропейски ценности добродетелите, представлявали до момента някои от стратегиите за оцеляване на малките нации.

Що за качества са това? С какво малките са по-напред от големите? С какво изпреварват сорбите и арменците, арберешите, горалите в Южна Полша, рутените в Източна Словакия, в Западна Украйна, в Северна Унгария и Сърбия, караимите в Литва и на Крим, всички тези народи, на които ние, гордите граждани на Европа, дори имената не знаем, нас, французите и немците, холандците и италианците?

С това, което на всички ни предстои - да станем граждани на общия Съюз като запазим особеностите, на които като французи, немци, холандци и италианци сме се натъквали през дългата ни история, и да ги доразвием. Следователно, на всички нас през близките десетилетия ще се наложи да усвояваме умението да бъдем част не само от една определена култура. Нали искаме да станем европейци, които навсякъде в Европа да се чувстват у дома си и да си останем хора, които не са завладени от безумната идея за единна европейска култура.

Това, което тепърва ни предстои да станем, е хора без предразсъдъци, чието съществуване се реализира не чрез изключването, а чрез отварянето. Това, което е наша цел, отдавна е житейски принцип на онези националности, които не са я докарали дотам или пък не са се стремели да създадат своя държава. Всеки караим - просто да посочим един пример от многото - от време оно е имал дял в не една култура и език, но същевременно си е оставал човек с някои съвсем специфични черти - именно караим (и естествено също и човек извън всякакви национални определения за идентичност).

Кои са караимите? Отново някое мое откритие? В никакъв случай. Те живеят в Литвия, Белорусия, Украйна, Крим Полша в Турция. Тюркоезични евреи, т.е. езикът им принадлежи към тюркското езиково семейство, речникът им е обаче силно оформен от староеврейския, персийски и арабския. Религията им е еврейска, но с някои древни особености като тази, че не признават талмуда. Всеки караим от Литва естествено наред с тюркския си език говори литовски, руски и полски.

Така е, двуезичието и многоезичието са белези на малките нации, защото не е бил достатъчен техният собствен език, който не е широко разпространен и се ползва от няколко десетки хиляди души.

Следователно караимите са способни не само да говорят множество езици, но и да са част от други култури. И тъй като знаят как да съчетават способността си да са открити с това да съхраняват живи определени традиции, езика си, по-специални обичаи, религиозни обреди, те не са онези, които се присъединяват към европейския интеграционен процес, а на практика се явяват авангардът. Ние можем от всички тях - които успяха да се самоутвърждават напреки принудите и съблазните на асимилацията и при все това не търсеха спасението си в затварянето, а в ежедневното преминаване на граници - да се научим на това, което поставя пред нас бъдещето - да се променяме и въпреки това да се съхраняваме; да бъдем европейци в смисъла на оформящ се съюз и при това да съхраним особеностите, от които е изграден континент ни.

Не става дума следователно за патерналистично покровителство над малцинствата, а за уроците, които те могат да ни дадат. Всъщност, накъдето и да погледне човек в Европа, се случва точно обратното - ние не позволяваме на малцинствата да ни поучават. Натискът върху тях расте, дори и там, където са им гарантирани някои права.

Той нарасна и чрез омниприсъствието на телевизията, защото няколкото часа, които се полагат на малцинствена група да излъчва на езика си образователни или фолклорни предавания, не са трайна мярка срещу натиска на културната индустрия, която чрез разпространените по цял свят сериали пропагандира еднакви идоли и натрапчиви представи.

И ги налага и в най-отдалеченото кътче.

Положението на малцинствата следователно е тежко, дори и там, където не са преследвани, а са подпомагани. А бъдещето на малките националности, които дори не са я докарали до статута на малцинства, е мрачно. Но значи ли това, че процесът на западането им, на отмирането на езика им посред Европа, на културното превключване в Съюза, е неизбежен?

Поне аз разбрах нещо по-различно. Когато преди три години публикувах книгата си "Отмиращите народи", в която разказвах за арменците, арбершите, сефардите от Сараево, немските готшери в голямата гора между Словения и Хърватско и славянските сорби в немското Лаузиц, с тази уж странична тема се натъкнах на голям интерес.

Фотографиите, направени от австрийския фотограф Курт Каиндлл, който ме съпровождаше по време на пътуването, първо бяха показани в големи австрийски музеи и междувременно са запланувани за последващи изложби в половината страни на Европа. Значи има хора, които приемат за свой въпроса, който разкрих тук; европейци, които знаят, че Европа все още е неоткрит континент и които искат да знаят повече за своя континент, защото са осъзнали, че в Европейския съюз е богатството, което не може да се измери с евро и чиято стойност още не е била разкрита. Това богатство а свързано с усложняващото бизнеса многообразие, икономически съмнителната раздробеност на Европа и ако ние един ден речем да го присвоим, първо трябва да осъзнаем този прост факт, да проумеем, какво той означава за Европа и за европейците.

*Превод: Диляна Ламбрева