Дискусионно за българското кино

Спилбърг, върви в манастир!

Кадър от "Цветът на хамелеона". Режисьор Емил Христов

"Офелия, върви в манастир, защо ти е да плодиш грешници!” ("Хамлет”, Шекспир)

Азанависиус, и ти! Скачай в расото, събирай си "Артистът” с петте Оскара за филм, режисура, мъжка роля, музика и костюми. И да те няма.

Дементиралите членове на американската филмова академия, които ти дадоха тези Оскари, да бъдат поставени под попечителство. Защото в тази академия днес става въпрос за престъпления. Да не говорим за Кан, Берлин, Венеция, Европейската филмова академия и Евроимаж, чийто "сериозен проблем ...са и едни гнусни тъмни сенки, които се правят на разбирачи от кино".

Роман Полански с "Писател в сянка”? Терънс Малик с "Дървото на живота”? Ларс фон Триер с "Меланхолия”? Мартин Макдона със "Седемте психопата”?

Господа, питаме се дали не сте тръгнали по пътя на Българските държавни железници. Само че, за разлика от вашите ленти, нашите влакове пътуват претъпкани. Защо ви е да плодите филми, които в България са гледани от шепа интроверти: "Дървото на живота” – от 17000 зрители; "Артистът” - от 9100 зрители; Вашият "Боен кон”, г-н Спилбърг – от 9744 зрители; "Писател в сянка” – 7993. "Седемте психопата” – 6681; "Меланхолия” – още по-малко.

Защо не правите ленти, "харесвани от хората”, като например "Чужденецът” (55 000 зрители), "Корпус за бързо реагиране” (44 000 зрители) или "Пистолет, куфар и три смърдящи варела” (29 000 зрители).

Не можете ли да снимате "филми с тематика, която да е интересна на зрителите”, вместо да се държите като катарски примабалерини? Кой от вас си ипотекира апартамента като Влади Въргала? Кой от вас извърши граждански подвизи и рискува да направи филм без държавна подкрепа като Ники Илиев или Жоро Костов?

Ти, Стив, си подреди добре пасианса. Засне своя "Боен кон” във Великобритания за да си възстановиш 5 милиона долара от филмовия бюджет с парите на английските данъкоплатци. Отгоре на всичко тези данъкоплатци отидоха и си купиха билети за твоя филм, т.е. платиха ти два пъти за едно и също нещо.

Но номерът ти в България не мина – успя да прецакаш по-малко от десет хилки будали.

На теб, драги Триер, с измисленото "фон” ти беше лесно да заснемеш "Меланхолия” с парите на европейските данъкоплатци чрез Евроимаж, шведските такива чрез Шведския филмов институт, френските - чрез Френския филмов център, датските - чрез Датското радио, Датския филмов институт и още куп изплакана народна пара. Като си толкова култов режисьор, като си такова световно име, що не направи един филм и с прожекциите му не си върна парите, пък с тях не направи втори с още повече прожекции, та да си върнеш още повече пари и така до края на света?

Уди Алън, най-касовият независим автор, не мигай невинно зад роговите си очила. Знаем как от години мишкуваш в Европа и прибираш парите на испанските, френските, британските и италианските данъкоплатци. Държавни пари, които, разбира се, са само за някои като теб. "Защото всичко е поставено върху фундамента "изкуство и култура”, т.е няма ясни критерии.” Е, като няма ясни критерии, ти подло гушваш милиони.

Да ви берат гайлето чуждите данъкоплатци. У нас не ви минава номерът. Защото ние имаме мярка гениална, по сталински проста - брой български зрители. Толкоз. Приемаме я като абсолют, валиден и за обществения интерес, и за художествените качества, и за родните, и за чуждите филми. Ама един филм бил тръгнал на 30 екрана, а друг - само на 2. Няма никакво значение, броят зрители важи.

Едно заглавие стояло по кината 15 седмици, друго – 4 седмици. Няма значение, броим билетите.

Българска лента била пусната в дневни прожекции едновременно с дългоочакван блокбастър, приютен в часовете с най-много посещаемост. Какво от това? Накрая сравняваме количеството зрители.

Друга българска лента успяла да се вреди за разпространение в пика на лятото, когато гражданите на петте ни града, разполагащи с кина, са духнали на ваканция.

Трета или четвърта родна продукция въобще не се договорила с дистрибутор и се показва само в четирите арт кина на Републиката. Ама нямало достатъчно реклама за българските ленти. Ама струпвали ги наведнъж със застъпващи се премиери. Ама ...

Това са дреболии. Няма никакво значение простото математическо правило, че броят зрители би могъл да важи само при равни други условия на разпространение.

Че разпространението е “широко” (над определен минимум екрани) и “лимитирано” (под този минимум), и броят зрители е валиден вътре в двете категории, а не между тях. Че данните не са показателни, когато киномрежата е концентрирана единствено в няколко големи градове, защото тя не обхваща различни зрителски слоеве и вкусове, а само градските.

Мярката "брой зрители” ни е напълно достатъчна, за да обявим големия срив на българските филми през 2012. Незнайно защо обаче, още не са излезли по кината завършените през лятото "Джулай” на Кирил Станков (с Параскева Джукелова, Ана Титова и Касиел Ноа Ашер), "Вяра, любов и уиски” на Кристина Николова (с Валери Йорданов и Ана Стояновска), "Аз съм ти” на Петър Попзлатев (с Жанет Спасова, Ирмена Чичикова, Деян Донков и Владо Пенев), "Цветът на хамелеона” на Емил Христов (с Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Ирена Милянкова, Руси Чанев и Самуел Финци).

И четирите са получили държавна субсидия, както и най-големите награди на националния ни фестивал. Тръгнаха и вече печелят награди по световните фестивали. Въпреки че са част от годишната продукция за 2012, за българския зрител и повечето медии те още не съществуват, да не говорим за документалните “Момчето, което беше цар”, “Последната линейка на София”, “Татко снима мръсни филми”, “Горяни” ...

В същото време, абсолютно случайно (!), яростният вой за "потискащия аудиовизуален ад на новата българска филмова агония”, за “измисления от критиците псевдоподем на родното кино” и зрителския му провал съвпадна с поредния лобистки натиск за прокарване на бюджетни насърчения за чуждестранните (разбирай американски) кинопродукции у нас.

Насърченията дори минаха на второ четене в парламента, но в последния момент филмовата общност реагира, президентът наложи вето и преди дни народните представители отмениха приетите законови промени. Лобисткият натиск обаче продължава, подсилван в публичното пространство от хейтърския химн за бандитизма на българските кинаджии и за топлия интерес, с който родната публика посреща меркантилните български ерзаци на Холивуд.

Споделяне
Още от