Свободният достъп до архивите е гаранция за демокрация

Соня Комб e работила в архивите на ЩАЗИ, автор е на книгата "Забранени архиви, френските страхове пред лицето на съвременната история" (Archives interdites, les peurs francaises face a l'histoire contemporaine, Albin Michel, 1994 Paris.), която е посветена на невъзможния достъп до архивите на колаборационисткото правителство от Виши. Соня Комб беше гост на Международната кръглата маса, посветена на прилагането на резолюция 1096 на ПАСЕ, която се проведе в НДК в края на миналата седмица.

Това което се случи във Франция би могло да се случи и във всички бивши комунистически страни.

В края на Втората световна война набързо беше решено, че всичко достъпно ще бъде покрито. Това се направи под предлог за запазване на националния, социалния мир и за да не се говори за колаборацията между нацистите и французите. С тази цел беше гласувана амнистия и бяха затворени архивите. Това се извърши с правителствени декрети, чрез който се избегна парламента.

През 1979 г. правилата се промениха и се възприе принципът за разсекретяване след 30 години. Но това не промени цялостно нещата, тъй като се въведоха множество изключения - в интерес на националната сигурност, за опазване на личните данни, не се отвориха здравните архиви и тези на правосъдието. През целия период след войната обаче винаги е имало изключения и отделни изследователи са получавали привилегирован достъп до някои архиви, които са оставали затворени за мнозинството.

В моята книга, писана преди 10-тина години, се опитах да покажа, че задължението да се иска специално разрешение за достъп до архивите, връзва ръцете и ограничава свободата на този историк, който подава такова искане. Историкът се оказва свързан с държавата чрез искането си за достъп до ограничените архиви, тъй като той подава молба, за да получи привилегия вместо да реализира едно свое право, като това за достъп до архиви.

С падането на комунизма и с поставянето на въпроса за отварянето на досиетата в различните бивши източни държави и във Франция изникна темата за достъпа до нашите собствени архиви. Особено интересно е, че френските историци, които се надяваха, че комунистическите архиви на Изток ще бъдат отворени, реално в собствената си страна не се бореха за такова право.

Френските историци, които бяха най-засегнати от ограничения достъп до архивите, не направиха нищо и приемат тази ситуация. Те приемат условията във Франция и смятат за нормално, че съвременните архивите са затворени, сякаш това произтича от естественото състояние на нещата. Ситуацията е приета като налична и интериоризирана от историците, от изследователите като цяло и от архивистите в частност, които са възпитани и обучени в този дух и манталитет.

Във Франция има само едно висше специализирано училище, което подготвя работещите в архивите. Архивистите минават през мелницата на образованието, което изгражда корпоративизъм, внушава дух на уважение и почит към държавата и преди всичко към нацията. Като резултат, архивистите излизащите от специализираното училище, стават послушни и покорни.

Достатъчно е да се направи едно нещо - да се спре експлоатацията на понятието за личния живот, зад което често се крият действия на правителството. Зад понятието за личен живот се крият всички - и правителството от Виши от Втората световна война, или управленията от времето на войната в Алжир или дори съвременните. Във Франция има ужасно лицемерие и игра с думите, когато става дума за личен живот.

Морис Папон* беше защитаван от законите за архивите, защото това, което той е правил през войната в префектурата на департамента Жиронд беше скрито в името на защитата на личния живот.

Аз казвам - не , това не е личен живот. В момента, когато един документ е подписан от едно официално лице в официалното му качество, този документ вече не може да се смята за засягащ личния живот на подписващия го.

Във Франция много от архивите по маловажни въпроси са достъпни, разбира се. Няма проблем да направите справка за количество дървесина, която е добита в областта Жюра през есента на 1942-1943 година. Докладите на префектите на полицията също са достъпни. Остават обаче множество архиви, които са решаващи за разбирането на колаборацията между нацистите и тогавашния френски режим, които не са достъпни или поне достъпът до тях става след поискване на привилегията. А тя във Франция се дава след поемане на ангажименти за дискретност.

От мен, когато работих в архива на ЩАЗИ не са ми искали да поемам подобни ангажименти. Единственото, което не трябваше да правя, беше да не цитирам имена и данни за трети лица. А това не представляваше проблем, тъй като историкът по принцип се интересува много повече от явленията, а не толкова от отделните лица.

Вероятният конфликт между историците и защитниците на правата на човека може да се регулира, ако ясно се помисли какво е това частен, личен живот. Нека юристи, социолози, историци се съберат и да създадат закон за частния, личния живот. Това ще бъде нещо много важно, защото частният живот всекидневно е нарушаван от пресата, от медиите.

Един пример: достатъчно е един дребен престъпник да бъде заловен и веднага научаваме всичко за него - дали баща му е безработен или не, дали е от арабски произход и всичко останало. А това са данни изцяло от личния живот на хората. Обявяването на подобни данни обаче не смущава никого.

Конференция, която събира хора от бившите комунистически страни с интерес към архивите винаги е плодотворна. Трябва да се изработи обща позиция на съпротива срещу затварянето на архивите. Това, което става сега в Германия след решението на съда по случая Кол е много тревожно. В България проблемът не е по-малък, но цитирам примера с Германия, тъй като свободният достъп до архивите в Германия беше наша обща надежда и пример.

Кол защити своя частен интерес, а германското правителство, което вече няма такъв интерес към архивите както веднага след падането на Стената, просто си затвори очите.

Примерът, който давам с отварянето на обществените библиотеки през 17 век е много показателен. Тогава това е предизвикало яростната съпротива на църквата - "как така всеки, който си поиска, ще идва да чете и да си изгражда собствено критично мнение". Сега се усмихваме на тези разсъждения, но тогава те са били общоприети.

Но ако днешните правителствата знаеха, че архивите ще се отворят напълно свободно, щяха да са наясно, че ще им си търси сметка за различните нередности и престъпления, които се извършват. Правото за общодостъпни архиви е гаранция за демокрация.

------------------
* Морис Папон е отговарял за еврейските въпроси в департамента Жиронд през 1942 - 1944 и в това си качество организира депортирането на стотици евреи от района на Бордо .
След войната необезпокоявано е заемал висши френски държавни постове, бил е депутат и дори председател на бюджетната комисия на Националното събрание.
Едва през 1981 четирима от оцелелите жертви на депортирането завеждат частен иск срещу него. През 1983 към Папон е повдигнато обвинение за престъпления срещу човечеството.
През 1997 Папон е осъден, но прекарва само три дена в затвора, след което е освободен паради преклонна възраст.
Процесът Папон през 80-те е началото на обществения дебат във Франция за ролята на правителството във Виши и отговорността на французи за извършване на престъпления срещу човечеството през Втората световна война.