Унищожават се документи с цел прикриване на корупция

"Докладът за Кербала" бе гузно крит години наред, твърди адв. Цвета Маркова, бивш председател на ДКСИ

Цвета Маркова, сн. БГНЕС
В България документи не се декласифицират навреме и не стават публични, въпреки че сроковете им на защита са изтекли, става ясно от думите на бившия шеф на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) адв. Цвета Маркова. По думите ѝ е възможно Министерството на отбраната да не декласифицира документи, които са с отпаднал срок на защита. Това е неизпълнение на задължения и на МО, и на ДАНС, която е отговорна за прекия контрол, смята Маркова. "Заради злоупотребата с права вследствие на засекретяването на "Доклада за Кербала" не бяха наказани виновниците от ръководния състав, които допуснаха очевидни грешки", смята още Маркова. "Фразеологията "сарайско-библиотекарски клуб" не отговаря на моята стилистика и не бих искала да влизам в този дебат", коментира юристката. 
 
Г-жо Маркова, като бивш ръководител на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) ще обясните ли как министерствата и агенциите трябва за изпълнят новото си задължение по закон от 12 април да обявяват на сайтовете си "публичната информация по Закона за защита на класифицираната информация"? Защо никой не обявява декласифицираните документи?
 
Понятието "публична информация" не е дефинирано в закона и предполагам, че оттам произтичат трудностите в прилагането на тази нова разпоредба в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Като тенденция, в резултат на терористичните атаки, се очертава затваряне на институциите под предлог, че всичко е „заплаха за националната сигурност“, отстъпване от изконни човешки права като правото на информация и др. Отстъплението от публичността и прозрачността на органите благоприятства развитието на порочни практики. Отстояването на човешките права на гражданите и обществото не се противопоставя на националната сигурност и риска от тероризъм.
 
Какво се оказва – има нова разпоредба в закона, но 99% от министерствата не са публикували нищо по тази точка? Трябва ли според Вас министерствата да публикуват списъци на декласифицираните документи?
 
Трябва да публикуват най-малкото списъци. На сайтовете на министерствата трябва да бъде публикувано всичко, свързано с дейността им, без личните данни, без класифицираната информация, другите защитени от закона тайни и служебната информация. Публикуването на информация има за цел да улесни гражданите и институциите в тяхната работа за намаляване на корупционния натиск, да информира обществото, медии, изследователи как функционират органите на бюджетно финансиране, колко ефективни са те и как може да се подобри работата им. Задължението за публикуване, допускам, цели да осигури прозрачност и граждански контрол върху властите. 
 
А трябва ли да се публикуват самите декласифицирани документи?
 
Да, трябва да се публикуват, но не като таблица със сигнатури. Това е формално изпълнение, ненужно и за двете страни. Считам, че трябва да се публикуват определени категории информации, които илюстрират същността на дейността и ефикасността на институцията.  Проблемът да не се изпълнява тази промяна в краткия период от приемането ѝ досега (по-малко от два месеца) се състои в липсата на законодателно решение относно вида и формата на публикуване. Тази непълнота очевидно налага промени в Правилника за приложение на Закона за защита на класифицираната информация и/или издаване на задължителни указания от ДКСИ.
 
Това задължение ли е или само възможност, защото министерствата очевидно не желаят да го изпълнят? В ДСКИ например твърдят, че не са задължени да публикуват списък на декласифицираните документи, но ще го направят, като въпросният списък ще съдържа само номерата на документите без техните наименувания. Това ли казва законът?
 
Законодателят доста неуверено (или неумело) е уредил обществените отношения във връзка с публикуването на декласифицирана информация. Аргументите за липсата на правила за публикуване, което води до невъзможност за прилагане на това задължение, могат да изглеждат, както казвате, като нежелание. ДКСИ с основание би се десезирала от всички въпроси относно некласифицирана информация, защото това е извън нейните правомощия. По аргумент на обратното основание бих поставила въпроса кой е органът, който ще контролира публикуването на декласифицираната информация от търговските дружества. Това не може да се прави и от ДАНС, защото законът за ДАНС не предвижда такава функция. 
 
От отговор на Министерството на отбраната наскоро стана ясно, че през 2014 г. то е декласифицирало 218 документа и всички те ще бъдат унищожени. Всички документи обаче се оказаха служебни извлечения  от щатовете в армията, без нито един анализ, доклад, справка или друга съществена за обществото информация. Трябва ли да разбираме, че в МО не се пазят важни тайни?
 
Първо, документите, за които говорите, би трябвало вече да са унищожени, ако са декласифицирани през 2014 г. и е преценено, че нямат историческа стойност. Законът дава 1-годишен срок за извършване на въпросното унищожаване. Несвоевременното унищожаване на информация, чийто срок на защита е изтекъл, представлява предпоставка за нерегламентиран достъп и е сериозно нарушение по правилата на НАТО.  Що се отнася до декласифицирането на информация в примера с МО, един от верните отговори би могъл да бъде, че не се декласифицира никаква информация. Следователно всички, създадени от МО документи, се пазят и след изтичане на срока на защита при режима на класифицирана информация. Неизпълнение на задължения има освен от страна на МО, но и от ДАНС, която съгласно закона извършва пряк контрол. При неизпълнение на закона ДАНС трябва да налага санкции, включително глоби.
 
И все пак как си обяснявате феномена, че в МО не се произвеждат важни документи, анализи, доклади, ако съдим по списъка на декласифицираните документи?
 
Не мога да си го обясня. Създават се документи с високи грифове, но не се декласифицират и остават класифицирани.
 
Дали тук няма някаква мистерия?
 
Мистерията се състои в нарушаване на разпоредба на ЗЗКИ, която гласи, че първоначално определеният срок на защита на информацията може да бъде удължен, но с не повече от първоначално определения срок, т. е. максимумът е 30 години плюс още 30 години за документите, изготвени в България. 
 
Чували ли сте, че служители по сигурността твърдят, че още се пазят секретни документи от преди Втората световна война, защото "никоя държава не си разкрива всички тайни". Нормално ли е това?
 
Не е нормално. Дори НАТО си декласифицира документите от 70-те години на ХХ век с цел научни изследвания. Единственото ми обяснение от гледна точка на правото е, че ДКСИ и ДАНС като орган по прекия контрол не са упражнили задължението си да санкционират подобни нарушения. Единственият начин да се преодолее тази тенденция е да се съставят актове и да се налагат глоби, за да се намали обемът на класифицираната информация. Поддържането на излишно голям обем класифицирана информация дава основание на служителите да се чувстват сигурни за своите постове, защото при малък обем на защитената информация в един момент те може да останат без работа. С други думи, на ЗЗКИ се вменяват "социални“ функции.
 
Когато всичко е тайна, нищо не е тайна, така ли излиза?
 
Да, свръхкласифицирането е проблем, и то в много държави. Като председател на ДКСИ полагах много усилия срещу този процес и имаше известен напредък. Особено в областта на обществените поръчки свръхкласифицирането е изключително порочно, защото е предпоставка за корупционни практики. 
 
Т. нар. "Доклад за Кербала", който беше разсекретен през 2014 г., според сигнатурата при създаването си през 2004 г. е бил класифициран като служебна тайна и е трябвало да бъде разсекретен през 2006 г. Как е възможно този документ да е държан в тайна незаконно 8 години?
 
Действително докладът беше разсекретен за десетата годишнина от трагедията. На първо място, това е нарушение на самия служител по сигурността на информацията. Отговорността е и на ръководителя на институцията, която е автор на документа. Не бих се учудила обаче, ако съответният ръководител не знае за това свое задължение - да извърши декласификацията. Жалко е, че заради тази злоупотреба с право не бяха наказани виновниците от ръководния състав, които допуснаха очевидни грешки в анализа на риска и мерките за превенция и противодействие на непосредствените заплахи. Несправедливо е, че няма наказани и осъдени. На второ място, но не по важност, чрез засекретяването, се попречи на своевременния научен анализ на цялостната ситуация в базата и около нея, за да послужи на заминаващите впоследствие контингенти. Вместо да бъде гузно крит този случай трябваше да се използва като научен пример в подготовката.
 
Коя институция в държавата контролира неправомерното задържане на документи в тайна, т. е. документи, които по закон трябва да се декласифицират, но това на практика не се случва?
 
ДАНС отговаря за прекия контрол. Но методическото ръководство се осъществява от ДКСИ. Тоест ако ДАНС не изпълнява това свое задължение, ДКСИ трябва да реагира. Според мен ДКСИ трябва да поиска справка от ДАНС за това в каква част от проверките по прекия контрол са направени изводи за неправилно декласифициране, т. е. наприлагане на законовите задължения за декласифициране. Трябва да се види какви наказания са наложени и дали има поне едно такова. И ако при нито една от проверките няма направени подобни изводи и наложени подобни санкции, тогава мисля, че ДКСИ е в правото си сама да налага наказания и да извършва проверки. Има практика на административните съдилища, която потвърждава правото на ДКСИ да извърши проверка в дадено министерство и да наложи глоба на министъра, ако ДАНС не го е направила. 
 
А как може да има граждански контрол върху този процес?
 
За съжаление в последните години ДКСИ наистина няма публични доклади. На страницата на ДКСИ няма никаква информация за цялостната дейност на националния орган, както и за националната система за работа с класифицирана информация в Република България. Според мен, ако обществото не може да се запознае с дейността на даден орган, няма причина той да съществува. Това е единственото логично обяснение. Друго няма. Другото е изпълнение на политически поръчки, кадруване по заповед на някоя партия или на изпълнителната власт, отнемане на разрешението на конкретно лице за допуск до класифицирана информация, за да се освободи място за правилния човек или за да се попречи за политическата кариера на някого. Подобни маневри не би трябвало да са в основата на дейността на ДКСИ.
 
Искате да кажете, че ДКСИ се използва за политически поръчки, така ли?
 
Не е политически коректно да търся отговора на този въпрос в сферата на езотериката при положение, че липсва достатъчно информация на страницата на орган на изпълнителната власт. На него с факти може да отговори само представляващият комисията.
 
Ние сме свикнали службите за сигурност да са тайни, да нямат никаква отчетност. Нормално ли е това?
 
Това е абсолютно неправилно. Ако направите сравнение със службите в чужбина, ще видите, че те са подложени на отчетност и една немалка част от информацията за дейността им е явна.
 
 
Според мен говорим за технически пропуск. 
 
Очевидно е, че не става въпрос за изолирани случаи, а за практика, която е съвсем съзнателна.
 
Да, това е практика навсякъде и не е по повод на конкретен документ. Нивото и естеството на декласифицираните документи в този пример не дава простор на параноята, а говори за некомпетентност и липса на контрол. Министърът трябва да наложи наказание и, ако него направи, ДАНС трябва да му поиска сметка защо не изпълнява закона.
 
В такъв случай имаме ли сигурност, че документи с изтекъл срок за защита, са публични?
 
По-скоро имаме обратната сигурност.
 
Както казахте, по закон в 1-годишен срок от декласификацията документите или се унищожават, или отиват в архивите. В същото време шефът на архивите казва, че те отиват при тях между 5 и 20 години след разсекретяването. Какво се случва с тези документи през това време?
 
Причината е т. нар. учрежденски архив, тоест документите се пазят в архива на самото министерство. За този архив никъде не е казано, че е класифициран, но често ведомствата отказват достъп до документите в него.
 
Явно у нас най-валидна е тезата, че най-сигурната защита на информацията е унищожението. Имаме ли гаранция, че министерствата не унищожават важни документи?
 
Би трябвало да имаме гаранция, защото разрешението за унищожаване трябва да се съпровожда от решение на агенция "Архиви", че въпросният документ няма историческа стойност. Доколкото чувам, становището на агенция „Архиви“ се дава формално и без да се гледат документите. В презумпцията за надкасифициране на документите може да се намери хипотетичен оптимизъм. Не разполагам с доказателства, но имам  висока степен на емпирична увереност за твърдението, че се унищожават документи, свързани с разходване на средства чрез обществени поръчки с цел прикриване на корупционни практики. 
 
Какво имате предвид?
 
Неоснователно се класифицира документация, например техническа спецификация. Услугата или доставката по обществената поръчка не съдържа класифицирана информация и няма основание за класифициране, но то се прави. Целта е първо да се ограничи конкуренцията, защото ще могат да участват само дружества с удостоверения по индустриална сигурност, и второ, да се намали прозрачността. Пример за това е класифицирането на тристранния договор между Министерството на финансите, Първа инвестиционна банка и БНБ от 2008 г.  
 
Преди около година изникна казусът, че защитата на докторската дисертация на бившия шеф на ДАНС Владимир Писанчев е била засекретена, а не публична, както е по закон. Що за абсурд?
 
Предполагам, че е направена преценка, че самата работа съдържа чувствителна информация и при конкуренция на два закона е приложен специалният закон – ЗЗКИ. 
 
Но ако разработката съдържа класифицирана информация, това би било грубо нарушение от страна на Писанчев, защото той няма право да изнася такава информация. Не е ли така?
 
Но той явно не я е изнесъл.
 
Но докторските дисертации не могат да бъдат засекретявани. Това не е сериозно. 
 
По принцип не би трябвало да се нарушава принципът на публичност, защото всички форми на граждански контрол са гарант за демократичност на обществото и всяко отстъпление от този принцип, било то и с аргумента "защита на националната сигурност", застрашава развитието на демократичните процеси в страната.
 
Според Вас нормално ли е да се класифицират защити на дисертации?
 
Не би трябвало това да се превръща в практика, но не съм запозната с конкретния случай.
 
Има ли сарайско-библиотекарски кръг около "Университета по библиотекознание и информационни технологии" (УниБИТ), пред който сте защитили докторската си степен?
 
Това не е моята стилистика и не бих искала да влизам в този дебат. От гледна точка на анализа и на фактите мога само да кажа, че когато преди няколко години бе закрит Факултет "Сигурност" в "Академията на МВР", се отвори пазарна ниша за всички университети, желаещи да акредитират тази специалност и да предлагат такова обучение на студентите. Така че ако някой облича това явление в тази фразеология, която не е много академична, приемам, че говорим за едно и също нещо. 
 
Казвате, че целият този капацитет по сигурността, който се е формирал в УниБИТ, е заради закриването на Факултет "Сигурност", така ли?
 
Това е едното от обясненията и това е моята хипотеза като външен наблюдател, изхождайки от това, че кадрите на "Академията на МВР" и на "Военната академия" се насочиха към УниБИТ. Други причинно-следствени връзки, които не са ми известни, не мога да коментирам. 
 
Как ДАНС сега си подбира кадрите?
 
Според закона това става с конкурси след съответно проучване. 
 
Как трябва да се обучават и подбират кадрите в сектор "Сигурност" според Вас?
 
Според мен закриването на Факултет "Сигурност" в "Академията на МВР" беше грешка. Не е сериозно за една държава да абдикира от задължението си да подготвя специалистите в сферата на сигурността. 
Споделяне
Още по темата
Още от Интервюта

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?