За голямата политика и обикновеното християнство

"Ако ние бехме стреляли по папа римски, папа римски немаше да бъде жив." Тодор Живков пред студенти, 1982 г.

Тези думи на Живков са първият и най-железен аргумент против българската връзка в покушението срещу папата. Казани са преди 20 г. и са посрещнати с бурен смях и аплодисменти от младите хора.

Аргументът е железен, защото е почерпан от опита с Георги Марков, когото Живков нарежда да убият няколко години по-рано, а службите си свършват перфектно работата. Положена в този контекст, дебелашката шега на Живков звучи зловещо поради своята достоверност.

20 г. по-късно папата по други причини обяви, че никога не е вярвал в българската връзка. И всички си отдъхнахме. Най-после петното от България е изтрито. Тук употребата на единственото число е от изключително значение. Онова с Марков не е петно, а неприятен инцидент. "С него малко неудобно се получи", както се казва в един стар виц. Както и с няколко други десетки хиляди българи, но те не се броят, защото никой не ги е споменавал в Ройтерс, освен онези, които папата провъзгласи за блажени... Пък и вече затворихме страницата на миналото. Важното е, че Петното е изтрито, и то най-вече от доказаните професионалисти и патриоти, които работиха за националната сигурност. Ако те бяха стреляли по папата и бяха пропуснали, би било наистина голямо петно.

Но най-важното е, че

най-после се срещнаха и се прегърнаха - духът на Живков и тялото на папата

Тази на пръв поглед немощна прегръдка произведе нещо като неутронен взрив. Всичко привидно си остана на мястото и в същото време се срина.
Да започнем с християнската мисия на папата. Той каза на чудесен български език колко много обича българския народ и съобщи на неговия президент, че никога не е вярвал в българската връзка в атентата срещу себе си и че смята това за несправедлива инсинуация. Съвсем естествен е въпросът: щом никога не го е вярвал, защо не го е казал преди 20 години? Ако от политическа гледна точка имиджът на България няма особено значение, то

от християнска гледна точка съдбата на Сергей Антонов

има. Ако папата е искрен в това, което казва, излиза, че животът на един човек е разсипан заради светейшото мълчание. Можем да си представим как би изглеждала съдбата на Антонов, ако Йоан-Павел II бе избрал друго време и друг адресат за своето признание.

Но дори и това не е толкова страшно, колкото липсата на конкретната грижа. Повтарям, че папата отдели внимание за несправедливостта към българския народ, но не и за несправедливостта към конкретния човек. Така че и за "Антонов малко неудобно се получи". Голямата политика победи обикновеното християнство.

След това Йоан-Павел II посети патриарх Максим. Той първо се заканваше, че няма да го приеме, защото не го е канил, после - че няма да го пусне на служба...

Знаейки, че за българите недвижимите имоти са най-важни от второстепенните неща, папата първо нарече на чист български език патриарха "Ваше Светейшество", а след това го дари с храм в Рим за нуждите на православната църква и за радост на настоятелите от "Мултигруп". Или както би казал Ерих Кестнер: "...първо подаде ръка, а след това банкнотата от 20 марки". Този жест на вековна култура така впечатли православните клирици, че те набързо забравиха предварителната си враждебност. Почерпиха гостоприемно с троянска сливова католическите си гости и дори им участваха на службата в Пловдив. Това стана противно на всякакви канони, на които иначе обичат да се позовават. Дори и вратите на разделението не се оказаха толкова високи, че да не могат да бъдат прескочени - защо не тук и сега.

Всъщност това се е случвало неведнъж през вековете. Дори и с по-сериозни мотиви - като заплахата от турско нашествие, да речем. И тогава от изток са търсили уния със запад по верските въпроси заради политически цели. Противно на всякаква политическа логика, нещо им е попречило да го сторят. Разликата днес е, че ни

натрапват верско единство от запад с политическия мотив за Европейски съюз и НАТО

Няма същинска връзка между двете, а от нас зависи да поставим границите.

И тук е най-проблематичната от християнска гледна точка част от посещението на Йоан-Павел II. А именно религиозната му натрапчивост. Използвайки своята двусмислена роля на държавен глава и духовен водач, той буквално нахлу в чужда територия, при това християнска, без да се съобразява с чувствата на хората, които изповядват православната вяра. Това натрапливо медийно присъствие беше добре премислено и отработено. Още повече че става дума за съзнателно превъзходство, подплатено с догмат за папската непогрешимост. То бе демонстрирано чрез прекалено щедрия подарък - храм във Вечния град.

Начинът, по който бяха поднесени вече споменатите жестове, говори за сериозната подготовка - знак за преднамереност и корист. Думата не е пресилена. Няма по-разумно обяснение за това проточило се посещение, което не събра хора по площадите, но пожъна успех сред медиите. Като красноречива илюстрация могат да се посочат амбицираните физиономии с мотивирани погледи, които заобикаляха болния папа под формата на различни кардинали. Но оттук нататък коментарът е за политолозите.

Колкото до прегръдката от страна на Живковия дух, то тя не се нуждае от особен коментар. Изведнъж се разкри, че хората, които през по-голямата си част са смятали религията за примитивен предразсъдък, а католицизма за чиста проба западен империализъм, всъщност са били много набожни и вярващи. Това Първанов, Сендов, Дончева, Радичков, Гарелов, това полковници от ДС и депутати от БСП и НДСВ се оказаха ама толкова вярващи и набожни, и то по католически, че чак виновно да ти стане. Да не говорим за влажните очи на монарха, които само за 10 дни преливаха ту от атонско, ту от папско умиление. Или за Паси и неговия трабант. Те получиха благословии, които ще им пърпорят в ушите вовеки веков.

Казано накратко, българските водители видяха в папата възможност за бърз реванш на онези прословути изкушения в пустинята, които Някой Си така лекомислено е отхвърлил преди 2000 години. Чудото, Тайната и Авторитетът като гаранции за присъединяването ни към Европейския съюз и НАТО - или по-просто казано, към големите пари - това се казва български постмодернизъм.

И тук стигаме до третото следствие от тази по някакъв начин зловеща прегръдка между западното им тяло и източния ни дух. А то е, че

въпреки шумно повтаряните думи за единство ще останем разделени

Не заради друго, а заради вярата си в Христос. В целия този спектакъл Му бе отредена поддържаща роля. Поради политически, интелектуални или снобски съображения. И от двете страни. Но те нямат или имат все по-малко общо с автентичната вяра. Вярата в Света Троица, във въплъщението, смъртта и възкресението на Иисус Христос, нашия Господ, Който ни спаси от смъртта. Няма и не може да има друг разговор освен този. Той не се състоя при посещението на папата, няма да се състои и след него. Това не е въпрос на фундаментализъм, а на минимална вътрешна почтеност. Все пак никъде в Светото писание не пише, че на края всички ще плеснем с ръце и ще се прегърнем, разменяйки си кредитни карти на "Американ експрес". Идеята или по-скоро откровението, че всички сме едно в Христос, има съвсем други измерения и те непременно минават през условието на Божия съд. Но това е друг разговор. За съжаление посещението на Йоан-Павел II в България не го събуди.

А ние, обикновените българи, които посрещнахме и Клинтън, и Ник от "Дързост и красота", и цар Симеон (когото направихме министър-председател), и Горбачов, и Примаков, и Бжежински, и Освалдо Риос, и папата, сега чакаме световното по футбол.

*Коментарът е публикуван във в."Сега"

Още от